Ти – замък от пясък,
ти – не вик, а крясък.
всичко е далечно, размазано, неактивно и заглъхнало, движенията са на забавен кадър, все едно около мен е пусната водна завеса. everything’s different, everyone’s far away…ако погледна обективно, ще видя прекрасните неща, които се случват, но не мога да погледна обективно. същият парадокс като предишния – ти не знаеш какво се случва, аз знам, но това не ми помага изобщо. и пак съм убедена, че завесата ще се вдигне с едно махване на вълшебната пръчица и търкулването на средата на месеца. дотогава крясъците са заглъхнали, пеперудите са в отпуска и не хвърчат дъги след мен, просто защото вече нямаш дъщеря на 20. зеленясала мудна монотонност с лек уклон към безсмислие, който наистина усещам като завеса около себе си с кратки проблясъци от цвят и ентусиазъм. и паника, че никога няма да сбъдна всичко, хайде, за всичко ясно, ама поне нещо от нещата, за които си мечтая. и паника, че дори няма да изпълня нещата, които се опитвам да направя в момента. и сълзи и копнежи по нелогично осъществими неща, които понякога остават на заден план, и болезнено сбогуване с предишни планове и мечти, помислени като на шега. ама – сатурн. ноември.
