цитати от разговор във вестник култура
между иво христов и христо буцев
Ние преживяхме едно двайсетгодишно, всъщност, безвремие, носещо, кой знае защо, наименованието „преход”. Знаете старата поговорка, че който не знае къде отива, обикновено отива там, където не иска… Разбира се, безвремието беше опаковано във всички възможни форми – „революциите” в Източна Европа, раждането на „гражданското общество”, възстановяването на „демокрацията”, на гражданските свободи, на частната собственост, на пазарната икономика. Забележете – ако направите един съдържателен анализ на говореното, ще видите, че никъде не се използва думата „капитализъм“. Това е, така да се каже, светая светих, в която не се влиза. Това, което всъщност се случи, е известно и на ленивия ум: старата политическа и икономическа върхушка нямаше нужда от идеологическото прокрустово ложе на левичарската фразеология, на равенството, на социалните програми.
Всъщност, след 1989-1990 г. лъсна вълчото лице на тази социална група. Която пък, за съжаление, в българския случай не беше обременена и от никакви културни, идеологически или пък някакви други чисто цивилизационни задръжки. Ето защо и процесите на пауперизация, на заграбване на богатство, на изпадането в колониална зависимост, слугинажът към новите геополитически господари на света се извършиха в, бих казал, направо варварски форми. И в момента клечим пред пепелището на несбъдналото се българско общество като такова. 73% от днешните родители подготвят децата си да заминат в чужбина и да емигрират.
Тук, между другото, има и една друга „прелест“ на ситуацията - употребата на лягане и на ставане на либерална и неолиберална фразеология, на плътното обримчване на региона с тинк-танкове от същия идеологически и икономически порядък. Това се оказа идеологическата патерица, която трябваше да обслужи именно дивашкия процес на пауперизация и сриване на обществата в името на добруването на един много малък кръг от хора, които сега наричаме олигархия, върхушка или както искате. Цялата тази идеологическа опаковка трябваше да служи като основа, като легитимация на преразпределителните процеси в страната. Където това не вършеше работа, там се намесваше мотивиращото действие на бухалките, на ударните отряди на уж организираната престъпност. От кого? – много често обичам да задавам този въпрос.
Има твърдения, че освен че от периферия сме се превърнали в периферия на периферията, постепенно ставаме периферия и на Турция.
- За това има обективни предпоставки. Първо етнически – значително турско и мюсюлманско малцинство в страната. На второ място – разрушаването на всякакви видове имунна, защитна система на нашето общество; всъщност, разпадането на българското общество като такова. Както знаете, природата не търпи празни пространства. Срещу мощното гравитационно поле, което се заформя на югоизток от нас, няма какво да се противопостави. Вторият вариант е обаче по-лош: да бъдем разкъсвани от няколко мощни притегателни центъра. Но, за съжаление, по-скоро като територия, не като общество. Разбира се, тук визирам Русия с надигащия се евразийски проект, а, от друга страна, съответно опитите на Германия, която работи в добро сътрудничество с Русия за подялба на сферите на влияние в тази част на света; с ядрото, което тя формира около себе си. И не бива да се забравя изключително мощното американско влияние. В момента сме по-скоро разделени на две и всеки го знае – между американското и руското влияние, които определят днешната уж българска „политика”. Примерът с АЕЦ „Белене“ и цялата бутафория около него е показателен.
- България е така разделена, откакто се е създала Третата българска държава. Още първите правителства падат заради споровете откъде да мине железницата…
- Така е, обаче тогава е имало субектност. Ние сме били разделени на две, но това нещо, разделено на две, е изкарало най-голямата армия в европейски и в световен мащаб като съотношение между население и мобилизирана армия. Уж разкъсваната от влияния държава воюва успешно срещу французите и англичаните на южния фронт; и срещу Русия на северния. Това не може да го направи едно, образно казано, социално нишесте. Същата тази страна, след три национални катастрофи, през 1927 г. е абсолютно възстановена. Сега сме 2012 г. - без да има война, за последните 22 години населението на България е намаляло от близо 9 милиона на 5 милиона ефективно преживяващи на тази територия. Да не говоря за качеството и структурата на това население, за това, че значителна част от младия и ефикасен социален капитал е напуснал страната или се готви да я напусне. Без никаква перспектива за каквато и да било достойна социално-икономическа реализация. От страна, която е била между 30-те най-развити страни в света по индекса на човешкото развитие на UNDP (не на някой наш набеден идеологически статистически център), страната в момента се движи на нива между 70-то и 130-то място по вътрешните индикативни показатели. Има обезлюдяване на цели територии, концентрация на населението в няколко населени пункта – типични процеси на страна по-скоро от Третия свят, а не на страна, която би трябвало да е минала процеса на модернизационната фаза и да е влязла в зрялата си цивилизационна фаза. Всъщност, случаят с България показва, че няма такова нещо като възходяща спирала на развитието. Това е едно от най-големите клишета на модернизационната прогресистка идеология – движение само напред и нагоре.