Добрата и лошата новина за сероводорода в Черно море
Когато стане въпрос за Черно Море в главата на човек започват да се прескачат като бълхи спомени за златиста кожа с пясък по нея, за безкрайни залези, за мента следобед, за нощно къпане сред рояци светещ планктон.
В зависимост от предпочитанията и философските възгледи тези спомени могат да варират от въдица и харпун, през маска, плавници или пък кайт сърф, до футболен отбор, който винаги е на девето място в сочената за елитна българска А група.
Трудно ще свържеш Черно Море с някакво химическо съединение, въпреки че има хора, чиято работа е точно това. За щастие.
Черно море от космоса. България е от горе. Снимка: NASA
Та, малко по-стегнато: в Черно Море има сероводород. Много. Ужасно много. Нашето любимо моренце изглежда е водният басейн с най-голямо съдържание на сероводород в света. И ако дотук ти звучи като поредното безмислено нещо с което сме най в света, слушай нататък.
Започвам с лошата новина – сероводородът е меко казано некомфотна среда за живеене, което прави така, че на практика в Черно Море има живот само на повърхността. Дъното му е мъртво с изключение на някои крайно напористи микроорганизми. Нивото на сероводорода се покачва рязко покрай преминаването на целия регион от аграрни към по-индустриални занимания (разбирай последните 50 години). А според компетентните наблюдатели днес обитаемият слой на морето е около стотина метра. Ако продължават така нещата след има няма 50 години Черно Море ще се превърне в блато, в което няма да има нищо живо.
Преминавам към добрата новина – сероводородът е меко казано ценна суровина. Той може лесно да се разпада на сяра и водород, след което водородът да се превръща в гориво. Запасите от сероводород са така необятни, че превърнати в електроенергия например, биха могли да захранват цялата ни татковина в продължение на един два века, без майтап. През годините се чуваха плахи опити за експериментиране в тази посока от страна на украински и турски лаборатории, но изглежда, че за пръв път реални стъпки са предприети тук, в България, в БАН.
Останалото – от самия извор на цялото това въодушевление: професор Венко Бешков.