Ако беше ти, нямаше да чакаш толкова дълго, за да напишеш тези думи. Вероятно щеше да са написани на хартия, с красив и едър почерк. Листовете щяха да са пожълтели по ръбовете дори. Една чудесна картотека за спомени без глас.
Ако беше ти, щеше да слушаш музика, докато пишеш. Щеше да се издига и да заглъхва бавно. В протяжните звуци има красота, но не винаги си даваме сметка, че тя е болезнена. На музика се пише по-лесно, защото тя подръпва вътрешните ни струни с ръкавица – приглушено и неусетно. Щеше да изглежда топло.
Ако беше ти, щеше да гледаш през прозореца, докато пишеш. Той щеше да се присвива оптически при всеки поглед, притеснен от неочакваното внимание. Очите ти щеше да се напрягат, загледани отвъд него. Докато в един момент не осъзнаеш, че виждаш самото стъкло. Наглед ефирна преграда, по която рисува природата. Но щеше да има нещо повече от дъждовни линии. Вниманието ти оставя белези.
Ако беше ти, щеше да усещаш вкуса на всяка дума. Като подбран кадър от фотолента, съхранила десетки мигове, от които само един остава спомен. Щеше да ги търсиш внимателно и да опитваш всяка, преди да направиш избора си. И зад всички думи щеше да има скрита удивителна.
Ако беше ти, щеше да откриеш поне едно двусмислие в текста си. И щеше да го оставиш.
Ако беше ти, щеше да завършиш с многоточие…
Снимка: Dr Phil