“Неохотният фундаменталист” на Мохсин Хамидразкрива по един много фин начин колко тънка е границата между едната и другата страна, била тя между Изтокз и Запада, корпорацията и религиозното течение, миналото и настоящето. Послание, което ни напомня за това как няма Черно или Бяло, а всичко е в нюанси, и всъщност, кой може да определи кое е тъмно и кое светло? 11 септември помага на американците по-лесно да слагат клишетата за "черно"и "бяло"– всеки има право на избор.
Мислейки за корицата, чиято еволюция виждате горе, коментирах с Манол (Жанет 45) точно тази деликатна граница. Чух се и с Невена Дишлиева (книгата е неин избор и превод) и си поговорихме за многопластовото писане на Мохсин Хамид, за това как книгата действа на няколко нива и посланието достига до много голяма аудитория. Подход, който самият аз често се опитвам да използвам и много ми допада.
Реших да си послужа с няколко нива и за самата корица – ползвайки типичния градски пейзаж на Ню Йорк, вмъкнах между небостъргачите и по няколко разпознаваеми силуета на джамии. Заиграх се и с момичето, което върви като паралелна история в цялата книга. История, която всъщност е илюстрация на вътрешната борба на Чингиз (главния герой).
Ако в “Нека големият свят се върти” Макканкорицата илюстрираше трудния баланс на свещеника с въжеиграча в централния разказ, то в “Неохотният фундаменталист” Мохсин показва трансформацията корпоративен служител – фундаменталист, чрез романтичния любовен сюжет и промените в съзнанието на Ерика.
