Блог Стара София: Кооперативен дом

Октомврийска утрин е, хората от кооперативния дом се намират още в обятията на Морфея, а откъм Лозенската планина се задава халата, пръска се из улиците и свири, кооперативният дом с тънките стени и подове се надува като гайда, но не успява да засвири, защото някъде из сърцето му се разнася трясък, и още един, и много други, все с от­мерени паузи.

Земетресение ли е или кооперацията просто се събаря етаж по етаж, природата ли е виновна или архитектът? Наскачват храбрите мъже и тръгват по стълбите. Всичко си е в ред, само на третия етаж в празния апартамент бояджиите за­бравили да затворят вратите и про­зорците. Това е всичко, но и то стига, за да не могат чиновниците и учи­телите, търговците и шивачките и дру­гите съжители да намерят спокой­ствие.

А спокойствие е нужно, особено на няколкото членки на спестовно-строителната кооперация „Небесен рай”. Ето, край тоя шум шивачката от втория етаж забравила цялата реч, която си беше намислила за днеш­ното годишно събрание в Учителската каса. Искаше да пита кога най сетне ще й дадат истински заем, за да плати междинния и да уреди въпроса с вноските, и още много искаше да пита, а сега отгоре се хлопа, мъжът й до нея надува носовата музика и ходът на мислите й е смутен. Не стига това, но от първия етаж се разлайва булдогът на двете сестри. Уж са от знатен произход, баща им фабрика за сапуни имал в Ру­се, пък един булдог не могат да вьзпитат да не лае сутрин, особено пред годишното събрание! Фабрика за сапуни, а на никой сапун не виждаш името им и цепките на роклите правяг по новата мода, да дразнят окото на мъжете, да будят завистта на жените. Знае ги тя, не е вче­рашна. Добре ще е, да спомене в речта сн нещо и за морала. Как би могла да го каже? И току да го на­мисли, пак се стресна, пак залая кучето отдолу, някъде от горните етажи друго куче започна да лае, котка се размяука, по стълбите тръг­наха хора, заблъскаха се врати, ко­операцията заприлича на зверилник и шивачката се отказа от решението си да държи реч и да става членка на управителния съвет.

Какви ли не работи се случват в една кооперация. Всеки ден има нещо ново. Днес най-новото е, че пак откраднали крушките. Гледат всички празните фасунги, слизат и се качват, взират се един в друг, всеки си мисли: тоя ще да е крадецът. Тръгна секретарят да събира пари за нови, никой не дава пари, всеки препоръчва:

— Да можехте да надникнете из апартаментите...

Двете сестри, и те не искат да плащат. Поставете, казват, мрежи телени, за да не крадат крушките. На тях гости не им идвали, крушки не им трябвали. Разговаря секретарят на кооперативния дом, възрастен човек е, кавалер на оpден за храброст, но и сестрите са кавалерки на ордена за храброст, защото като говорят, устните им една о друга се лепят, и му става някак особено, като че гледа как друг яде портокал.

— Какво, моля, работите? - Съседи сме вече от толкова време, а нито се познаваме, нито на гости си ходим.

Те го гледат, усмихват се, може би искат да го поканят, но от горния етаж пристига една вада, ска­ча от стъпало на стъпало, през площадките, все надолу, все покрай стената. Хлопат се врати, надигат се викове, хора тичат по стълбите, секретарят взима по четири стъпала наведнъж.

Къде се е пробил кооперативният дом?

Все по вадата стигат до петия етаж, пред апартамента, нает от общинския книговодител. Госпожата му отишла заедно с шивачката на събранието, а той останал сам, обръснал се, вчесал се и седнал да пише заявление да го повишат в деловодител. Пише го и се унася, мисли и го поправя, а чешмата в банята забравил да затвори. Отокът задръстен, водата надделяла и тръгна­ла, може би и тя иска да си каже думата в събранието. Нахълтват всички в апартамента, едни тичат в банята, други в стаята.

— Ах нищо, — казва той. — За­явление пишех.

Ясно му става, че нищо не ще постигне, в тая страна няма управия, другиго ще назначат, да напише за­явление поне за въглища на изплащане, ча инак сам не знае как ще изкара тежката зима. До кого ли да го адресира? Над него ечи ку­чешки лай, отдолу му отвръща булдогът на русенките, по средата се обажда ловджийският пес на капита­на, зверилницата работи, а на вратата на унесения книговоднтел пак се звъни.

— Какво обичате, госпожице? 

Малката сестра от първия етаж е, пита го само, дали не е негово онова куче, което преди малко лаеше.

— Не, госпожице, не е наше. На горния етаж живее художник, там има куче.

Тя отива нагоре, той се връща в стаята, тя звъни горе, той седа и пише в галоп заявлението за пови­шение, като че цял живот с това се е занимавал и никога не се е спъвал при писане на подобни ли­стове. А горе се отварят две врати, едната е на художника, другата е на вдовицата отсреща.

— Искам да попитам, ваше лн е кучето, което лае?

Вдовицата не дочаква отговора на запитаната, пристъпя и навиря нос:

— Вие на първия етаж ли живеете? Съпругата на художника я стрелка презрително.

— Вие пък защо се бъркате в чуж­дите работи? Боже, какви хора се навъдиха — всичко искат да знаят! Влезте, госпожице, заповядайте.

Те, всъщност, нямали още куче, но мъжът й, художникът, рисувал календари и картини за ловците и обичал да лае, когато рисува кучета, искал да ги чувствува като живи. Русенката от първия етаж пък ис­кала да види кучето им, те били любителки и имали булдог, мислели да влязат в роднински връзки. От стаята излиза художникът, ризата му е разгърдена, панталоните му изцапани с боя, показва календарите, по­казва картините с кучешките глави, весело му е на човека. Пуска грамо­фона, прихваща жена си и се върти с нея, оставя жена си и се залавя с русенката. Отпусна се и тя, това е живот — да разбереш, че си млад, да лаеш и да танцуваш. След малко слизат заедно с нея надолу, из цялата кооперация се носи радио и кучешки лай, само вдовицата отсреща се яде от мъка. Иска да види и чуе всичко, а събитията я отминават, ед­ни я ругаят, други не я поглеждат. При всеки звьн на двете други врати тя отваря и своята, поздравлява, разпитва, подслушва, лошо никому не прави, каквото събере само го доокичва и разнася по махлата, но нима то­ва е престъпно, та всички да я презират. Ето, до нея скърца вратата на учителя, тя изтичва до своята, открех­ва я. Учителят е смъкнал от та­вана пернишката печка, чисти я на площадката и се обръща гьрбом към вдовицата.

— Ще я продавате ли?

— Мммм.

Той грабва печката, носи я вътре, отнася и кюнците и блъска вратата. Вдовицата гледа след него, вдига рамене, слиза до апартамента под нея. Но приятелката й не е там. Ка­кво да прави сега? Нещо я души за гърлото, иска да си поговори с някого, днес е неделя и всички са си в къщи, би могла тъй сладко да се наприказва. Тя звъни на друга врата.

— Макар, че не се познаваме, рекох да ви услужа. Моят съсед продава пернишка печка, не бихте ли я купили?

Майката на капитана клати отрицателно глава.

— А вие как сте, син ви на гра­ницата ли е или по маневри?

Майката на капитана затваря вратата. Вдовицата звъни отсреща. Ученик от гимназията отваря, в ръка­та си държи лисг и молив, косата му разчорлена.

— Майка ти няма ли я? Продават горе една пернишка печка. Познавам една учителка...

Ученикът просто се извръща и отива навътре, забравя и вратата да затвори.

Така обикаля вдовицата, едни я изслушват, други затварят вратите, трети отговарят с кимане и махане, но тя сияе, най-после намери правия път, така може навсякъде да надникне, за три дни материал да събере. Тя е вече самонадеяна, тя си оправя кока и звъни вече на другата врата.

Така минава неделята, а в понеделник по обяд книговодителят получава неочаквано за самия него три тона въглища и всички нависват по прозорците, елитът се струпва около гальотите, докато слисаният книговодител напълва мазата и по­ставя голям катанец. Но още пре­ди да помете тротоара, се указва, че въглищата били за съседната вила, а не за него, и цялата история почва от началото.

Във вторник през нощта търговският пътник се връ­ща и заварва жена си в стаята на квартиранта, разнасят се писъци, до­като всички наизлизат по стълбище­то, а агентът заключва вратата и оставя жена си по нощница между струпалите се кооператори. Жена му плаче и се вайка, пищи и заплашва, кълне и припява, докато една деле­гация успява да убеди мъжа й да я прибере вътре, за да миряса големият дом. Прибира се тя, но след малко той си отнася куфарите, жена му хълца до разсъмване и пак си ляга при квартиранта.

В сряда и капитанът си постави радио, a шивачката си купи електрическа шевна машина, в четвъртьк художникът почна да рисува календар за жокей клуба и да цвили като кон. Не можеше да се разбере, той с жена си ли жи­вееше долу при русенките или те го­ре при него, цял ден бяха заедно, булдогът им сновеше нагоре надолу по стълбите, сестрите сновяха с бурканчетата и художникът с картините.

Живее кооперативният дом, настръх­ва в страховити нощни бури, почи­ва в полудремка през октомврийски дъждове, кара се, смее се, съди, оплаква. А в петък в кооперация­та влизат крадци, без никой да ги усети, отключват вратата на учителя и му задигат балтона. Той не иска да повдига въпрос, но вдовицата съ­общава на полицията по свой почин и си навлича белята. Тук крадец — там крадец, указва се, че нейният ключ се хваща на вратата на съсе­да, почват разпити и обиски. Заста­рява жената, мускулите й изкачат, гласът й пресеква, кае се, но е ве­че късно, опетнява се името й, опетнява се славата на кооперативния дом, всички почват да събират па­ри за секретни брави, да подпират вратите с лостове, да трупат в коридорите барикади от столове и сандъчета, докато един ден учите­лят отива в полицията и съобщава, че работата се уредила, че балтона си намерил отново, но не в разбойни­чески гнезда, а забравен в едно кафене.

А ето иде и краят на месеца с вноските за заемите и ипотеките, с наемите и предупрежденията, с но­вите квартиранти, и грижи, и радости.