Вежди Рашидов. Знаете историята – излезе негово интервю в списание Биограф, в него беше включен коментар даден преди 10 години. Последва буря в социалните медии, отворено писмо за оставката му (сега вече свалено), обяснение пред Дневник и официална позиция на министерството.
Първото, което ми направи впечатление е мощната реакция, която видяхме както във Facebook, така и в блогосферата. Преобладаваха призивите за оставка. Всичко това ми напомни за онзи нашумял плакат за липсата на активни граждани у нас. След като се разбра, че журналистите не са походили съвсем етично с интервюто, нещата сякаш утихнаха. Истината е, че подобни изказвания трябва да се порицават. Затова и си мисля, че министъра заслужава колажи като този, който направих вчера за следващите ме в Twitter и виждате по-долу. Не трябва да забравяме обаче, че всеки от нас има такива в миналото си. Сигурен съм, че ако прегледате старите статии на блога ми, ще намерите нещо, което днес бих се учудил, че съм написал. Това мисля, че важи за всички. В анкетите в мрежата относно изказването на Рашидов имаше възможен отговор „Всеки има право на мнение“ и това е така. Един министър обаче няма и поне реакцията на институцията беше правилна и навременна. Видяхме, че не си заровиха главата в земята и се извиниха порядъчно. Не смятам, че с това се изчерпва всичко – Вежди Рашидов трябва да покаже на дела, че не дискриминира спрямо сексуална ориентация. Това може да стане като подкрепи открито следващия парад на ЛГТБ, като говори за проблемите им или поне открие изложба на художници с такава ориентация. Нека го наречем един вид „обществено полезен труд“.
Смятам обаче, че думите на Морган Фриймън за това как може да се реши проблема с расизма в щатите, са най-точни – да се спре с определенията. Нека спрем да наричаме едните лесбийки, другите гейове и тези думи да се използват като обида в пленарна зала, медии и прочие. Не говоря за създаване на „положителен език“, както във филма 1984, а за изместване на възприятието на хората, че това е нещо лошо. Сега отвсякъде чуваме точно това и неизменно презумпцията се налага. Точно затова в Германия в края на 2011-та държавата започна кампания срещу дискриминацията. Лозунгът й е, че никой не може да бъде поставян в едно чекмедже – било то възрастни, мюсюлмани или лесбийки. Всеки ден минавам на път към работа покрай плакати като този, който виждате тук.
Преди месец покрай Lipsva ме попитаха дали медийното внимание към безследно изчезналите помага на случаите. Да, но при едно много важно условие – да не се гони сензация или скандал. Смятам, че същото важи и в случаите на дискриминация – важно е да се говори за проблемите, но не по този начин и не като поставяме всички в тяхното си чекмедже. Така по-скоро пречим отколкото да променяме нечии предразсъдъци.
В тази връзка на всеки би било е полезно да посети изложбата на макети, за която писах преди два дни. Там ще покажат аспекти от толерантността, която не забелязваме и приемаме за даденост. Концентрирайки се върху скандалите, а не положителните примери не помага на никого.
