Покрай “Млад и в България” на Боби от 11am се замислих защо продължавам да живея в България.
След гимназията не заминах, защото си дадох сметка, че не съм типа човек, който ще си събере куфарите и няма да се прибере вкъщи 4,6, 10 годни. И това беше правилното решение.
След Италия се прибрах защото вече имах жилище, исках да завърша, семейството и приятелите ми бяха тук. Реших, че трябва да си дам шанс да постигна нещо, а не да работя каквото и да е, но да съм в Италия. Реших, че имам желанието и възможността да променя нещо. Вярвах, че нещо промени.
Днес съм сигурна, че нещата няма да се променят както аз искам. Някои неща в България се променят – не толкова бързо, колкото ми се иска, но малко от малко се променят. Проблемът е, че дори и с промените пак сме назад. Толкова много назад в развитието си като общество, че чак не ми се говори. Други неща никога няма да се променят.
Днес не държа да имам кариера – искам да ми е интересно и да мога да се издържам. Най-близките ми приятели, заради които се върнах ги няма. В най-добрия случай живеят в чужбина. Семейството ми тук и слава богу.
Днес живея в България по навик. Нямам друго обяснение за себе си.
ПС: Сетих се да добавя, че друга причина, която преди изтъквах беше, че искам децата ми да се българи – да знаят езика, да се чели Елин Пелин, да обичат Странджа. Покрай кучетата обаче разбрах, че всъщност българите като цяло са адски първобитни, в най-лошия смисъл на думата, хора и в момента в огромната си част отглеждат отвратителни деца. Та вече не съм сигурна дали искам да раждам деца тук поради риска да трябва да ходят на училище със зверчетата, които виждам всеки ден.