веднага се потопихме в лудницата на ориента. Дори късно вечерта всички магазини и магазинчета работеха - може да си купиш всичко - от обувки до плазмен телевизор или пералня в 10 часа вечерта. Но ние не се нуждаехме от нищо освен от подслон. Нямахме никакъв план, хотелите бяха скъпи, а навън изглеждаше доста опасно. Седнахме изморени на една пейка, когато възрастен мароканец ни заговори. Пита ни имаме ли подслон и храна и като разбра, че сме стопаджии много се зарадва. Каза, че когато е бил млад е пътувал на стоп из Европа цели шест години. Показа ни къде можем да ядем евтино и се разделихме. При първият ни опит да ядем разбрахме, че нищо не разбираме. Веднага двама души от заведението се заеха да ни превеждат и като обяснихме че искаме вегетарианска храна ни заведоха в друго ресторантче наблизо където имаше само риба :)) Отказахме се да обясняваме че не искаме риба и останахме там като ни помогнаха да си поръчаме салата и ориз.

По-късно вечерта срещнахме друг добър мароканец, който не се опитваше да ни продаде нищо, а само да си говори с нас. Каза, че е живял четири години в Европа - Франция и Испания, но го бяха екстрадирали от там защото нямал документи. Пътуването за тях в Европа беше доста трудно. Той самият беше минал Гибралтар скрит в камион. Някой път се налага да плуваш и под лодките. Но въпреки това той стоеше в Танжер и чакаше удобен момент да се върне в Европа. 'I have to suffer to succeed'. Знаеше испански, френски, английски и арабски и искаше да научи немски, за да отиде в Германия. Знаеше много за страните по света, за хората и за живота. Показа ни хубавите места в Мароко и Африка и ни даде ценни съвети за нашето пътуване. 'Късметлии сте, че сте родени в Европа' каза 'защото имате свободата да пътувате'. Не за първи път чувахме тези думи и се замисляхме колко неравностойно е всичко от самото ти раждане. Хората не се раждат равни. Още от мястото, където се родят зависи тяхната свобода цял живот. 'В Мароко всеки е добре дошъл. На никой не му трябва виза дори и на китайците'. Говорихме си с удоволствие цяла нощ и на сутринта решихме да продължим към

На стопа рано сутринта спираха само таксита и след час чакане дойде при нас типчето с паницата на главата (доста разпространена прическа в Мароко) и започна да стопира с нас. Говореше ни нещо на арабски и се смееше. Спря едно камионче, натовари ни отзад в каросерията и се качи отпред. Придвижихме се към изхода на града и там продължи с нас - ту ходехме, ту стопирахме. Не можехме да разберем защо върви с нас и къде отива. Едва успяхме да се измъкнем с оправданието, че отиваме да ядем. След 15-20 минути ни взе кола за следващия град на 45 километра и оттам почти без да чакаме един дядо ни качи за Lareche. Спирахме по пътя да си вземем пъпеши, които после се оказаха много вкусни. С няколко коли стигнахме до Фес и вечерта си опънахме палатка в една гора в покрайнините. Къмпирането е доста трудно в Мароко. Няма почти никакви гори и навсякъде е пълно с хора.

[singlepic id=12838 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12839 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12840 w=500 h=395 float=center]

На сутринта ни закара до центъра на Фес един мароканец, който всъщност отиваше към Испания. Беше в обратната посока - към Танжер, но заради нас се върна във Фес и даже ни черпи по един сок от портокали. Още със слизането от колата ни налазиха да ни предлагат хашиш, хотели и каквото друго могат...Това беше само началото на суматохата във Фес.

[geo_mashup_map]

Щом влязохме в медината (старият център, ограден със стени) не можехме да си отдъхнем и за 1 минута от досадни продавачи и гидове. Всеки те зарибяваше с нещо – яж при мен, купи от мен, ела с мен да те водя...всичко беше „best quality“ и  „best price“ - изрази, които будеха съмнние след 10-тия път и накрая смях. Малките улички бяха буквално като лабиринти, много от които със задънен край. Претъпкани с хора, магазнчета, животни, всички изглеждаха еднакви и да се загубиш беше неизбежно. Едно момченце се опитваше да ни бъде гид като повтаряше през цялото време „for free“ , но разбира се накрая поиска пари. Когато му казахме „for free“  той отговори: „Nothing is free. In Fes everything is commission.“

[singlepic id=12841 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12842 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12843 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12844 w=500 h=395 float=center]

Някои деца като ни видеха направо започваха да тичат и да викат: Money! Money! Money! Сякаш бяхме ходещ банкомат. Както ни бяха предупредили в Европа хора, които са пътували тук: За тях щом си бял означава, че първо, си глупав и второ, че имаш много пари. За пръв път усетихме този расизъм и наистина се почувствахме дискриминирани. Всеки ни питаше: От къде сте? Ако в Европа питахме всички черни хора по улиците: „от къде сте“, нямаше да е много учтиво...А след като им кажем България повечето гледаха в недоумение. Някои викаха Унгария? Други питаха: Това в южна или северна Америка е? Малцина бяха тези, които бяха чували за Стоичков и от там знаеха и за България. Стоичков беше прочут – тук всеки гледаше футбол.

[singlepic id=12845 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12846 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12847 w=500 h=395 float=center]

губехме се в медината, опитвахме месните храни и се носехме по реките от хора по малките улички.

Дори когато седяхме в кафене с нашия марокански хост не спираха да ни досаждат всяка минута. Продаваха ни носни кърпички, дискове с ужасни американски филми, или просто искаха пари. Мароканският ни приятел упорито се опитваше да ни вкара в правата вяра като ни рецитираше силни откъси от Корана, разказваше ни истории и ни задаваше провокативни въпроси. Обещаваше да ни научи да летим. Не можехме да го накараме да млъкне по никакъв начин и се наложи да слушаме търпеливо.

[singlepic id=12849 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12850 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12851 w=500 h=395 float=center]

където трябваше да си извадим визи за следващите страни. Този път поехме по  магистралата, която беше платена и по нея пъуваха само богати хора...практически беше почти празна.

[singlepic id=12860 w=500 h=395 float=center]

Първо ни взеха две момчета за Мекнес, които знаеха добре английски и щяха да ходят да учат в Лондон. Веднага след тях (не сме чакали и 5 минути) ни качи най-лудият тираджия на света! Не знаеше никакъв език, но пееше, скачаше, надуваше музиката на макс, бибиткаше в такт с музиката и удряше по волана с такава сила, че си мислехме, че или ще си счупи ръката или волана. Шофираше с лакти, с колене, понякога забравяше да шофира и камионът вървше на зиг-заг по двулентовата магистрала. Добре, че нямаше жива кола на пътя. Не ни оставаше нищо друго освен да пеем и танцуваме с него и да се надяваме,че ще стигнем живи. През цялото това време правеше филмчета с GSM-а си, след това намаляваше музиката, пускаше ни филмчето и се смееше, обаждаше се на много хора, които смяташе,че говорят език и ни даваше телефона да говорим с тях. Настояваше да се обади на хоста ни в Рабат и му дадохме телефона му - грешка, която няма да повторим. Освен,че му звънна 3-4 пъти по пътя, след това му звънеше всеки ден и питаше за нас и искаше да говори с нас. Опитваше се да ни покани на гости в къщата на родителите си, след това каза,че ще напусне работа и идва в България...Разказва ни как веднъж качил четирима французи на стоп в камиона и всеки път щом виждаше стопяджия на пътя намаляваше, за да го качим. Но щом видеше че е мароканец, казваше „неееее, мароканец е! Attencion!“ Явно нямаха доверие на мароканските стопаджии и се замислихме,че може би само за нас стопът е толкова лесен тук.

[singlepic id=12861 w=500 h=395 float=center]

и останахме там при Андрю – американец, който проучва политиците в Мароко (?!)  В сравнение с Фес, Рабат беше доста спокоен град. Пак имаше медина с малки улички и всевъзможни магазинчета, но никой не ни закачаше и можехме да се разхождаме необезпокоявани. Отидохме до българското посолство да поискаме съвети и да поговорим с може би последните българи по пътя ни в Западна Африка. След час-два чакане получихме само отговора „това не ни влиза в работата“ и „какво точно искате от нас“ и почти ни изгониха. В сенеглаското посолство бяха доста по-мили като ни казаха, че пътят през Мавритания не е проблем и трябва да отидем до Казабланка за сенегалска виза. Мавританското посолство се оказа,че не работи в петък (като всички истински мюсюлмани) и се наложи да чакаме до понедлник в Рабат. Сменихме няколко хоста до Понеделник като накрая ни приюти мила полякиня с мъжа си – бербер, които ни срещнаха на улицата. Оказаха се от hospitlity club и ни предложиха гостоприемнството си. Веднага усетихме топлия славянски нрав и се почувствахме като у дома си.

[singlepic id=12862 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12863 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12866 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12867 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12868 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=12869 w=500 h=395 float=center]

...

[singlepic id=12871 w=500 h=395 float=center]