Чиклитът досега: Трисечна любов, „Трисечна любов“: ВРАТ (понеже главите следват), Айнц Цу Цвай Цу Драй Цу Хер Цу Флик, Да срещнеш Ивъл Канивъл (първа част)
Влизам в заведението, виждам го, същия от снимките, седнал е на някаква маса. Сядам и аз, здрасти-здрасти. Забелязвам три неща – първото е, че или косата му е мазна, ама много мазна, или не знам това момче фетиш ли има към тоя гел или какво?! Второто е леко притеснително. Той ужасно много прилича, някак си, напомня ми на последното ми гадже, иначе мило и добро момиче, но не знам как се оказахме заедно 4 месеца, с която връзката ни беше като все едно да се опитваш да тичаш по плажа с кънки за хокей под звуците на треньорска свирка. Не разбираш защо трябва да го правиш, ама за треньора тва е смисъла, така се прави и няма нищо по-важно на света от това да трамбоваме по дюните от понеделник до неделя. Третото, което забелязах, са забележително малките му ръце, по-малки и от моите. Това не предвещава нищо голямо и добро…дело. Ама да не издребняваме.
Това се случва в 16:00.
В 16:57 поглеждам часовника, да видя от колко време кимам и мълча. 57 минути съм мълчала и съм кимала. Нали се сещате, че описвам една среща вече 6-та страница, дали съм от мълчаливите? За 57 минути ушите ми са поели ужасно много информация: че е футболист, ама бивш, щото не е тренирал от пет години, а преди тва е тренирал в Гърция, където майка му работи от 10 години в един ресторант, но сега се е върнала в България, защото баща му е починал от третия си инсулт, след неколкомесечно залежаване, когато нашия герой ХХХХ с мотора го е гледал и се е грижил за него, както би се грижил за семейство и дете, ама още не е срещнал човека, а и то в днешно време тия хора как си правят деца, то не може да живееш под наем и да раждаш деца, те нали трябва да им сменяш памперси, да ядат, поне 250 лева отиват на месец, макар че в Гърция е взимал добра заплата и 700-те евра са му стигали за всичко, даже и да си води на заведение приятелката, която е много богата и майка й забранила да се виждат, щото парите при пари ходят, като имаш, идва още, например имаш една кола, като Опел, която е здрава кола, ама я е раздрънкал отвсякъде, особено в една огромна локва на пътя към язовир Лобуш до Радомир, нали знаеш като минеш покрай Радомир, после има един град Земен, и от там цепиш нагоре, нагоре по един много стръмен планински път и накрая на пътя е селото му, в което живеят 40 човека, ама е толкова красиво, че на Нова година мисли да отиде там, да си запали печката, красота, да цър-пър некво месце и от на дедовците в селото от домашната ракийка, той не пие по принцип, макар че вече не тренира, но то няма значение, защото като отидеш в някой от нашите отбори и им кажеш, че от 5 години не си играл мач, все едно никога не си играл, нищо, че в Гърция си играл, малко и в Швейцария, където е живял една година, но тва, швейцарките, са най-грозните жени на света, за една година не е срещнал ни една хубава…
Чертичка. Точка. Хоризонт.
Някъде измежду логореята по-горе вмъкна, че има два мотора – едното е скутер, тип „носим пици по домовете“, а другото Дукати 900 кубика, шосеен мотор. Ама аз кво ли разбирам от мотори (кхъ кхъ засега, ще ъпдейтна този пост след няколко месеца). Аз искам мъжете на мотора, коша да си го запазят.
Докато той бърбори като пренавита латерна, на мен за секунда ми стана малко жал за него, защото очевидно ме харесваше, макар и без да ме познава изобщо, а на мен в главата ми беше съвсем друг човек. Вместо да изпише очи, избоде вежди тая среща.
Та това момче, тоя ХХХХ с мотора, баси тоя не млъкна бе! Абе заболяха ме и корените на косата от тая логорея! Сподели ужасно много свежести, които обаче сега са размити в общия компот словоблудство, но имаше реплики от сорта на „ти искаш ли да ме вземеш?” (в контекста на имането на деца и семейство), на което аз се опитах да смотолевя нещо, че се познаваме от 57 минути все пак, сешсе, ама той ме прекъсна с нови 3 минути как, ако не го харесвам, да си кажа, той няма да ми се обажда повече и да нахалства, той разбира, аз само да кажа, щото ако не го харесвам, и с две думи мога да му кажа, нали…АБЕ МЛЪКНИ ДА СЕ ИЗКАЖА И АЗ БЕ.
Да не издребняваме? Ако можеше да влезне в по-големи детайли за това, което говореше, щеше да разбие думичките на електрони, протони и фотони по масата и пепелника, ебаси баща си, дет вика един приятел.
В 16:59 той, некси вмъквайки тоя въпрос измежду телеграфния преразказ на живота си и всяка мисъл, която му минава и е минавала евър през главата, ме попита: „А ти как се казваш?“
О йе. 59 минути по-късно иска да знае имам ли си име.
Последваха 3 минути дъра-бъра-бла-бла-ала-бала-портокала изречения за името ми, аз усещам как получавам сколиоза от безмълвно кимане.
Това момче толкова много бърбореше, че аз не смеех да го прекъсна, да му кажа, че ще искам сметката и че от половин час трябва да тръгвам по задачи (което беше истина). Като костур на сухо отварях уста в опит да кажа нещо, ама той не млъкваше, а аз се чудех как диша, като не спира да ломоти, ебаси. Накрая махнах на сервитьорката за сметката, щото нямах нерви да го прекъсвам от любезност. Наистина трябваше да тръгвам, главата ме болеше вече.
И ако досега сте си мислели, че най-доброто предстои, можехте да се обзаложите на едно шкембе чорба, че е така. Ставам да си облека палтото, обръщам се към него …
И не го виждам. Беше тук, секунда по-рано беше тук. Къде е? Къде си, бърборило перпетуум мобиле?
О, ето те къде си, не си си тръгнал, просто си се изправил и си на височината на носа ми.
How is that even possible?!?!?!?!?!?
о.О
Аз съм 162 см. Т.е. аз съм малка. Освен Полина, никой друг не е по-нисък от мен или колкото мен, целия свят е по-висок от мен. Скоро и 4-годишният ми син ще ме гледа отвисоко. Бърборилото явно е бил футболист в някаква много, много малка лига, за много, много ниски спортисти с малки вратички и мъничка топчица за тенис сигурно на едно малко миниатюрно теренче. И мъничък съдия тича по малкото стадионче и ако вкарат гол, не се вижда резултата, заради малкият шрифт на таблото с размери на айфон.
Как е възможно този 32-годишен не-спирам-да-бърборя мъж да е по-нисък от мен?
Усещането от този факт е неописуемо. От цялата ситуация ме напуши такъв смях, че щях да падна по стълбите на излизане.
Да сумаризираме: запознаваме се в Интернет (отново) с някакъв мъж (отново), който се казва ХХХХ (отново) и кара мотор (отново), пишем си сто съобщения (отново) и излизаме на среща (отново). Наместо, обаче, срещата да приключи с емотикони на сърчица, кошути и плюшени мечета, аз в балетна пачка и тупирана коса пърхам с мигли от радост и готвя мъфини с формата на сърчице, тази среща завърши с онзи вкус в устата, който ти оставя сдъвканото рибено масло. Хем е на красиви червени прозрачни топчета и прилича на хайвер, хем е гадно, блудкаво, слузесто и мазно и ти иде да си изповръщаш Ахилесовата пета през гърлото.
И тогава си казах – точка с тия глупости. Насила хубост не става, не може един човек да бъде заменен с друг, ако тва е целта, този човек никога няма да е толкова добър, умен и хубав и каквото и да е като другия, защото не се прави така, не става така и не трябва да е така. Не е честно за никого. Ако ще и на милион срещи да отида, аз няма да виждам в тях друго, освен просто нови приятели в сянката на несподелената ми любов и ще се натъжавам още повече. Когато си срещнал някой, който така ти е влязъл под кожата, не трябва да скачаш в безразборен секс и срещи, а просто да чакаш търпеливо, всичко си минава с времето. Времето лекува и всичко се забравя, емоциите се притъпяват и в крайна сметка, остават в миналото. Пък и както каза един приятел, с по-малко шум в главата животът е по-лек. Факт. Новогодишното обещание за 2012 е ноу мор драми, увлечения, влюбвания, емоции, връзки, емотикони, сърчица, Свети Валентини и глупости през 2012. Имам по-добри планове за себе си.
Filed under: Чиклит Tagged: Трисечна любов, чиклит
