Гео Милев – поет, художник, критик, журналист, издател, преводач. Една от най-широко разгърнатите личности в новата българска култура, за съжаление останал в главите на повечето от нас просто като момчето със стъкленото око, което написа „Септември“.
Той е роден на днешната дата през 1895 г. в Раднево. Част е от военното поколение от края на XIX век, което още в ранната си младост ще се сблъска с ужасите на фронта. Самият Гео усеща удара на войната първо емоционално, морално и едва тогава физически.
Но детството му не вещае нищо такова. Роден в семейството на учителите Милю и Анастасия Касабови (рожденото име на поета е Георги Милюв Касабов), той израства в топла, интелектуална среда, заобиколен от книги – защото баща му е и любител книжар и издател. От съвсем малък Гео пише, чете и рисува. В ранното си юношество бъдещият издател на сп. „Везни“ списва вестничета и сборници, на които сам е редактор и дизайнер. Изпълва ги със собствено творчество и преводи, основно на руска поезия – Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Колцов и др.
Гео Милев следва романска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, след което
продължава своето образование в Лайпциг. Западна Европа силно повлиява върху изграждането на естетическите възгледи на поета. По време на престой в Лондон през 1914 г. Гео се запознава с поета Емил Верхарн, когото скоро ще преведе и издаде на български като част от „Лиричните хвърчащи листове“.
Мобилизиран през 1916 г., Гео Милев прекарва следващата година като командир на разузнаването в Дойран. Именно по това време той води кореспонденция с поета символист и художник Николай Райнов. Двамата са се запознали през 1915, след като Гео посвещава един от „Лиричните хвърчащи листи“, а именно петата книжка, озаглавена „Фридрих Ницше“, „на поета Николай Райнов – великият, който е създал легендите за Мелхиседек и Даниел”. Тяхното приятелство няма да остане безплодно – по-късно Райнов ще се включи активно и в работата по списание „Везни“, ще бъде и сред малцината, които остават редом с поета и в периода на „Пламък“. Именно на неговите страници, в обръщението на редакторите, Райнов пише: „Сътрудничеството не е само литературен факт, а акт с гражданско значение – смел и рискован“.
Гео Милев е ранен тежко в главата на 29 април 1917 г. от английски артилерийски огън. Травмата не просто му коства дясното око, но и поставя началото на един дълъг и мъчителен период на възстановяване. През следващата година Гео Милев заминава за серия от операции в Берлин заедно със съпругата си, актрисата Мила Керанова. Но двамата няма да прекарат цялото си време в болници и санаториуми, напротив. Те се гмурват в кипящия културен живот и революционния дух на Берлин, посещават театри, библиотеки, музеи. Запознава се с Херварт Валден, издател на литературното списание „Der Sturm“.
Гео се връща в България през 1919 г., разтърсен от духа на модернизма, копнеещ за съмишленици. Именно по това време той спуска прословутия кичур коса над дясната страна на лицето си, с която го помнят поколения българи. През следващите пет кратки години поетът издава тук сп. „Везни“ (1919-1921), после „Пламък“ (1924-1925). Изявява се като режисьор, поставяйки „Мъртвешки танц“ от Стриндберг в Народния театър и „Маса-човек“ от Ернст Толер. Раждат се дъщерите му Леда-Евгения (1920) и Бистра (1921). Излизат книгите му „Жестокият пръстен“, „Експресионистично календарче за 1921 г.“, „Панихида за поета П. К. Яворов“, „Иконите спят“. Пише и поемата „Септември“, за която е осъден на една година затвор, отведен на малка справка и... намерен през 1954 г. на дъното на кладенец.
Съдбата на Гео Милев не бива да бъде гледана само от трагичната й страна. Една социално активна, граждански ангажирана личност, с напредничави възгледи по отношение на културата и изкуството, Гео Милев остава едно от най-ярките имена в българския литературен живот през миналото столетие.