Падаш. Ставаш. Пак падаш. Пак ставаш. И после пак…
Само дето почва да писва. А не е като да не разбираш от какво си паднал предния път, но всяко ново падане е различно. Дали ще е бананова кора, мека кал или просто ще те подхлъзнат ей така – резултатът си е все същия. И все боли. Но боли известно време. После минава. Ставаш, изправяш се гордо – така срещу вятъра – и гледаш напред, като си отбелязваш онези курвенски номера, които са ти извъртяли в миналото. Усмихваш се леко като се сетиш за това, което е станало – въпреки, че са те ритали по кокалчетата, все още можеш да ходиш на два крака, ако трябва и да тичаш.
Много от нещата около нас са преходни, особено като са свързани с война и любов. Може би затова като се случи при падане и подхлъзване, “Изкуството на войната” на Сун Дзъ, който впрочем е един от любимите ми автори, е полезно четиво за опомняне.
Сун Дзъ казва:
“Ето защо е казано: Ако познаваш врага и познаваш себе си, не бива да се боиш какъв ще е изходът и от сто битки. Ако познаваш себе си, но не и врага, за всяка извоювана победа ще претърпяваш по едно поражение. А ако не познаваш нито врага, нито себе си, ще губиш всяка битка.”
Иначе казано на прост език – като паднеш, то е ясно, че си паднал защото са те препънали и си бил неподготвен. Големият въпрос за 1,000,000 е: как ще погледнеш към себе си, за да видиш кое те е направило неподготвен и податлив на падане.
Като си зададеш въпросът, отговорите идват бързо. Един по един, понякога по няколко накуп. Потвърждават и ти изясняват бивши съмнения, които вече са се превърнали във факти. Помагат ти да стъпиш на твърда почва, горе на върха, където е ветровито, но е свойски добре. И вятърът духа силно… на промяна може би?