Продължаваме прехода с джип през Африка. Вече видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, минахме през мюсюлмански Судан и православна Етиопия, прекосим Кения и Танзания на път за Замбия и водопадите Виктория, а днес ще прошетаме из Намибия.Приятно четене:

През Африка с джип

част четвърта

Намибия

Дни 36 - 38 (23-25 декември)

Стотината километра до границата минаха незабелязано.

Мостът на Замбези беше разделителната линия между Замбия и Намибия

Въпреки това успяхме да излезем от Замбия и влезем в Намибия без да разберем. Едва когато подпечатаха нов лист в карнета и отказаха да заверят замбийския, разбрахме, че сме чисти закононарушители и нелегално излезли. Върнахме се обратно, оправихме формалностите и обменихме пари. 1$ = 8.65 намибийски долара. Толкова е в южноафрикански рандове. В Намибия можеш да плащаш с местна валута, както и с тази на бившите окупатори от юг. Литър дизел е 11,5намибийски долара, обикновен сладолед - 16Ако не броим плащането на пътна такса в Намибия – 220 долара, това бе границата, която минахме най- бързо и безболезнено. Още в началото всичко изглеждаше по- подредено и прилично – като да влезеш от Факултето в квартал Люлин. Ограничението на скоростта е 120 км, а пътя – прав, равен и пуст. Намибия е с площ 820 000км² и население от само 2милиона – идеалната страна за обичащите уединението и самотата.

Рехавите селца се виеха по пътя през ръкава, ограничаван от север от Ангола и Замбия и на юг от Зимбабве. Дълъг около 350 км, краят му се подчертава от река Окаванго. Постепенно пустошта се замени с пустош с огради – ферми или ловни резервати стигаха досами пътното платно. Полицията и тук имаше често постове, които правеха проверки най- вече на шофьорската книжка, рядко на пътната такса. Винаги понечваха да ми искат книжката, когато осъзнаваха, че Дефендъра е с ляв волан и бързаха да заобиколят и поправят грешката си с колегата. 650км минаха като на шега – и как не с такива пътища и ограничение на скоростта

 

Гротфонтейн

е едно чисто и добре подредено градче – първия полъх на западната цивилизация след толкова различни разбирания за архитектура и благоустройство. Виждаш пред себе си света, с който си свикнал, но е и някак различен с цвета и дизайна на къщите и жиците ток над масивните им огради Хотелчето беше разточително със спалнята, двете легла и детска кушетка, но още по- приятен беше ресторанта му – тук телешкото е цар. Безжичния интернет работеше сравнително добре, но това не помогна да намеря подходящи места за спане в Южна Африка – получих към 40 отрицателни отговора – явно половината свят или поне 2 китайски села се стичаха тук за празниците. Възрастен немец се разговори с нас и вечеряхме заедно, бистрейки бъдещето на Гърция, ЕС, че и това на Африка. Втора година през декември наемаше кола и обикаляше по- цивилизованите африкански страни. Нова година щеше да изкара във въздуха на път за Германия. След като подредихме новият световен ред, беше време за почивка.

 

Бъдни вечер, 24 декември

  Тропичния климат не помагаше много за коледното ни настроение. Всъщност само персонала на хотела, надянал коледни фетиши като рога, светлинки, рогца и прочие, ни връщаше към един от най- хубавите празници изобщо. Имахме леките 550 км до Свакопмунд, затова тръгнахме в 8 от хотела. На 18 км от градчето се намира лобното място на

най- големия запазен метеорит на Земята – Хоба

50-те тона основно желязо не бяха избегнали земната гравитация и преди 80 000г в грандиозно спускане се е разбил в района на Каванго. Докосваш се до този извънземен материал, а всъщност живееш на същото формирование каквото в крайна сметка е нашата планета. В обгорялата повърхност на Хоба се събира дъждовна вода – любимо място за водопой на тукашните пеперуди. Мястото е страхотно и с десетките видове птици, конкуриращи се за изобилието на насекоми – пълзящи и хвърчащи. Окичени като Коледна елха, някои дървета приютяваха по 10-15 екзотично изглеждащи гнезда. Изолираността му и липсата на посетители може да е чудесен повод за кратка почивка или добра фотография.

Подобно изпитание за хората и автомобила като пресичането на цял континент винаги е съпроводено с тежки моменти и трудни решения. Съжителстването на двама души седмици наред в 10 м²ражда полемики и дискусии, затова е ключово да имат дълга и положителна история заедно. Бях късметлия, че двамата с колегата винаги се разбирахме, понякога не веднага, но винаги винаги. Задругата се крепеше на повече от обща цел с нисък хоризонт. Дните минава бързо, а трудностите приемахме с усмивка (невинаги), радостите – споделяхме.

С напредването на юг затваряхме кръга – стартирайки от познатата цивилизация, която постепенно затихва, достигайки тревожно ниски нива в средата на континента и постепенно влизайки отново в добре подредените и познати нам светове. Дали беше ирония на съдбата, че на местата, където се е родил собствения ни вид, днес са по- близо до тогавашните времена, отколкото до модерния свят? И дали това непременно е лошо?

Апропо, ценово нещата не стояха точно така. На север беше най- евтино и цените на всичко следваха плавна прогресия, за да достигнат западните в Намибия и Южна Африка. Друга интересназакономеррсност бяха кражбите – колкото по- бедна е една общност, толкова по- малко кражби, колкото разделението е по- голямо, толкова кражбите са ежедневие и залогът – по- голям. Пейзажът бързо опустя след Гротфонтейн и вместо савана, храсти и дървета,

пясъкът стигаше до хоризонта

На границата на двата свята реките буквално бяха от пясък – зеленина, корито на река, а в него само пясък. Минавахме по главния път Транскалахари – равен, промушващ се през пясъците на неизвестна нам пустиня линия асфалт. На юг беше пустинята Намиб, а на югоизток –Калахари.  

Свакопмунд

е градчето, където пустинята се слива с Атлантика. От Свакопунд могат да взимат пример сънародниците им от истинска Германия. Населено основно с немци, всичко тук бе чисто, подредено, поддържано, в строг ред. Една странна Европа ни пожела добре дошли в навечерието на Рождество. Къщата за гости бе същата като градчето – безупречна чистота и поддръжка, светли тонове и много практичност. След бърз душ и преди вечеря се разходихме по пустите улици, теглени от крайбрежието. Ако къщите с оскъдно озеленени дворове и павирани улици скриваха пустинята, тук пясъкът се целуваше с океана, сливайки се с водата. Морската пяна делеше пастелната охра на пясъка от зелено-сините води на Атлантическия океан. Ако ги нямаше къщите, нямаше да има плажна ивица, а безбрежна пустиня, миеща се в солената вода на океана.  

Малкото млади хора се разхождаха или играеха на пясъка, но на практика никой не се къпеше във водата. Беше средата на лятото, но температурата на водата дори сега трудно скача над 15градуса. Кеят - главната атракция на градчето, е отлично място да изпратиш слънцето в това сюрреалистично съчетание на пустиня с океан. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]  Таг – може би най- добрия ресторант в Свакопмунд, кацнал до кея – работеше на Бъдни вечер, но дори с резервация не бе лесно да се докопаш до свободна маса. Там ни изненада отново германец и заедно седнахме на бара в очакване, залъгвайки глада с мохито. Дори слабият алкохол действа благотворно на закоравели пътешественици, отвикнали от чаша вино. Ефекта се появява с мощен блясък в очите, минава през весела бъбривост и най- вече ускорява времето, размивайки мислите и предизвикателствата ни. Вечерята беше много приятна с пресните риби и морски дарове, а южноафриканския совиньон внесе празнична нотка на последното място, на което съм си представял да изкарам Коледа. Тананикайки си Driving home for Christmas, се прибрахме в къщата, мислейки за близките си в снежна България.

Коледа, 25 декември

  На закуска имахме по коледен комплимент от къщата – без да сме ги сурвакали получихме пакет домашни курабийки и други лакомства. Кабелът, който купихме от Луксор за зарядното на фотоапарата, буквално се разтопи и остави сираче самото зарядно и нас. Беше ни писано пак да търсим кабел. От предния ден си резервирахме разходка с лодка – малък катамаран трябваше да ни покаже

залива на Walvis bay –

най- голямото пристанище на Намибия и едно от двете дълбоководни в южна Африка. Първо ни дистрибутираха до центъра им, където чинно платихме в очакване да ни откарат към пристанището. Бидохме забравени и самотно се забавлявахме с двата папагала, живеещи в сградата. Все пак дистрибуцията се коригира и се присъединихме към бусчето, препускащо към дивия морски свят на Намибия. Още с напускане на кея, големи тежки пеликани накацаха по перилата на лодката – постоянното даване на риба за радост на туриста ги бе превърнало в домашни птици без значение за месната промишленост. След порядъчни фотосесии и килограм замразени херинга, навлязохме във водите на тюлените. Този път посетителите бяха не от въздуха, а от морето – симпатични и лакоми, научили по някой дребен номер, за да получат лесна храна. В определен участък един тюлен слизаше и се качваше друг, демонстрираше добронамереност и миловидност и отнасяше риба или две. Бяхме катамарана на забавленията и пиршенствата. Само мъжките ни посещаваха, женските или гледат малкото си или зачеват ново – средно положение няма. Плавно навлязохме в море от ферми за стриди, а след това акостирахме до края на залива, за да се радваме на колонии фламинго и стотици тюлени – бебета, младежи и възрастни, излежаващи се, гмуркащи се, ухажващи или каращи се. Океанът тук трябва да е много щедър на рибни запаси, за да издържа на такова потребление. Следваше излизане в открити води за среща с местни семейства делфини. Докато се оглеждахме за тях, пеликани и тюлени акостираха на катамарана, вперили влажен поглед в нас и гладен към хладилната чанта. Конкуренти им бяха чайките, опитващи до докопат някоя рибна хапка. Една от тях остави много перушина и честта си, стрелкайки се за парче хвърлена във водата херинга. Лапнала рибата, на тюлена до нея не му остана друго, освен да лапне чайката и я потопи под водата. Без много размисъл, птицата пусна плячката, изплува на повърхността с оскубана трътка и спасен живот и отлетя да оправя нараненосамочувствие, а тюленът шмръкна спасената мръвка рибешко и се скри в дълбините. Делфините не закъсняха и за кратко плуваха и си играеха около катамарана. Следваше най- важната за мнозина част – приятно хапване включително на стриди, шампанско и ягоди – организаторите знаеха кое върти света и как да оставят доволни изнурените от толкова много див морски живот туристи. На връщане към Свакопмунд се убедихме защо е столицата на екстремните спортове в Намибия. Делтаплани, бъгите и ентусиасти пореха дюните и въздуха, радвайки се на морски бриз и пустинно слънце. Решихме вечерта да изкараме във

Виндхук –

колегата летеше следобеда на другия ден, трябваше ни кабел за зарядното, а на мен – съвети от местни как да вляза в Сесрием – врата към Сосевил – края на плоската Земя. Не можехме обаче да пропуснем

Брега на скелетите –

продължителна крайбрежна ивица на север от Свакопмунд, чието име мъглите, скалите и пустинята бяха предопределили. Безчет кораби и техните екипажа са останали завинаги в една от най- враждебните и безводни територии в света. Португалските изследователи са наричали тези брегове As Arreias do Inferno – пясъците на ада. 100-ината километра безкрайна пустиня и безкраен океан бяха осеяни с изоставени кораби и къмпингуващи, някой – риболуващи в бурните води на океана. Красиво и легендарно опасно е в този край на Африка.

Тъй като ми отказаха промяна в резервацията за парка Галагади в Южна Африка, се налагаше да променя целия маршрут надолу. Планирането е добър начин да уплътниш времето в колата, но липсата на интернет го прави неточно и непълно. Нямахме и потвърждение от спедиторската агенция, което правеше ненадежден целия график, с първия работен ден се надявахме всичко да се отпуши. Занапред щеше да е предизвикателство воденето на дневник на пътуването, тъй като сам щях да се справям по- трудно с шофиране, навигиране, писане, снимане и дивене на природните красоти и социализиране с местните. Първите 100км бяха чакъл и пясък през пустинята, на който поддържахме около 90км/ч, които вдигнахме с подобряване на настилката. 400-те км минаха като песен, влизахме в сърцето на намибийската цивилизация. Дни 39 - 41 (26-28 декември)

Хотелът бе неевтин, но страхотна алтернатива на безличните мастодонти с по 100 стаи, където личното отношение е непознато. След закуска и консултация относно маршрута ми, се озовахме в местния мол. Бяхме като вманиачени потребители, треперещи да влязат в меката на магазините във Виндхук. В столицата може би нямаше и 20сгради, по- високи от 3етажа, което беше по-скоро предимство. Дали заради Коледа или защото животът тук е такъв, нямаше хора по улиците, а колите бяха явление, когато минаваха по пустите улици.   В мола бяхме ние и охраната. Към 9:30магазините започнаха да отварят бавно врати и ние влетяхме в този за електроника. Кабел за зарядното нямаше. Пробвахме да купим нещо, което да има същия захранващ кабел. Бялото ради с розови кантове струваше 380 намибийски долара, доста скъпо като за един кабел. В другия магазин си спазарих Сони адаптер за 150 и с това се изчерпи нашето присъствие в този съвременен рай. Започнаха да се мяркат основно тъмни девойки и младежи, тръгнали на лов за стоки. Летището наВиндхук е на 45 км, така че имах време като навигатор да прави последни сметки в двете навигации и хартиената карта. В първите две Сосувлей не фигурираше, нито пътят до там. Летището беше границата, в която нашата задруга се раздели и поехме колегата на север и аз на юг. По пътя се срещаха често брадавични прасета – явно тук за Коледа не бяха в опасност.

Намибия носеше огромна част на нашия европейски свят,

така че трудната част от одисеята изглеждаше зад гърба ми. На картата пътищата изглеждаха добре – B – главни, C и D – второстепенни. Вторите всъщност си бяха черни пътища – някой равни, други почерпили вдъхновение от пътя до Марсабит. Обхвата малко след Уиндхук всеобхватно се загуби и останахме аз,Дефендърът и прахолякът. Навигацията даваше противоречиви и заобиколни пътища, а 300-те км макадам, нагънати пътища и пустиня искаха своя дан. Този ден спуках предното стъкло, а на фотоапарата му се развали автофокуса. След като стигнах до Сесрием – врата към парка, трябваше да нощувам в колата. За да видиш

дюните на пустинята Намиб,

трябва да си там по изгрев или залез. За да посрещнеш слънцето обаче, трябва да спиш в рамките на парка. А места нямаше освен за къмпингуващи.   В парка освен дюни, се въдят влечуги, птици, антилопи – поне това видях, докато карам към Сосувлей. След 60км пътят за леки коли свърши, следваха дълбоки пясъци до края на резервата. За тези с 4х4и поизпуснати гуми пътят е открит. За бързащи като мен става и без изпуснати гуми. Дефендърът се справи блестящо с коварния пясък.

Залезът посрещнах на дюна 45 – една от най- достъпните и висока „само“ 320метра. Представете си планини от пясък. До хоризонта. В чудни форми извивки. А сега като малко дете си поиграйте с цветовете. Залязващото слънце позлатяваше ослепително-оранжевия пясък от едната страна, а другата ставаше черно-кафява. В средата си извивката на ръба бе пастелно-прасковена, а в краищата пурпурно – черна. Трудно за опиване и заснемане. Но вълшебно – изглежда абсолютно нереално, от друг свят. Заслужава си всяка дупка, тоновете прах и трудната нощ в колата. Който не спазва вечерния час да е в лагера преди 20.30, получава мъмрене от управата и си ляга гладен. Ресторантът затварял в 21. Твърде изморен съм да си правя нудъли, затова след бърз душ задната седалка на колата е моя. Въпросът е къде да сложа краката, тъй като мястото е крайно ограничено. В крайна сметка умората надделява и през по-голяма част от нощта не усещам изтръпналите крайници или ръбовете на седалките. Така или иначе нощта ще е кратка.

27 декември  В 4.45 часовникът ме избави от мъките на задната седалка и бързо се изнесох в посока Сосувлей. Изгревът посрещнах на един хребет пясък, който водеше до

най- високата дюна в света – big Daddy (382метра)

и мястото, където казват, свършвал света – Dead Vlei. Никак не е лесно изкачването по планина от тонове ситен оранжев пясък. Но показването на диска на слънцето само те кара да ускориш крачки, за да бъдеш там, на върха. На хребета, не на върха на big Daddy. Това дали е най- високата е леко спорно, но че толкова малки песънчинки с помощта на вятъра могат да се превърнат в впечатляваща планина е неоспорим факт. Лека мъгла се стелеше около част от върховете на дюните. Трудно е да повярваш, че Набим е една от най-старите и сухи екосистеми в света. Поне за второто – но и то е научен факт.

    Точно зад гигантската дюна се намира една долчинка, скатала друга природна забележителност – Dead Vlei (мъртво тресавище). Преди стотици години било влажна зона, но с промените в климата сушата и дюните настъпили, а слънцето изсушило до черно мъртвите дървета, които са на възраст около 900 г. Сега калцираното бяло дъно зловещо допълва скелетите на дърветата. Ако Земята има ръб, след който следва хаос, то така би изглеждал неговият край. Красив, но и тежък спомен, който навява какво може да бъде бъдещето. В подобен апокалиптичен натюрморт се появиха два гарвана – неминуемо ти идва асоциация с Ботевото „Обесването на Васил Левски“. Малко, след като си тръгнах, гъста мъгла се спусна над целия район. По тази причина пропуснах разположената на юг Big Mama, съперничеща си с най- високата дюна.

Вече преваляваше 10, затова без закуска тръгнах към

Fish River canyon

600км офроуд изпълниха душата ми с мрачни мисли, а колата и всичко в нея – с бял фин прах, който полепна по всяка повърхност – открита или под културните натрупвания на дългото пътуване. Макадама се сменяше с едри парчета чакъл и скали, вълните от трапове, червения прах с бял, а белия с още по- бял. Един от най- предизвикателните пътища не бяха зад гърба ми, а пред Дефендъра. И до сега нямам обяснение как дълбоката пукнатина на челното стъкло след толкова много усукване и вибрации не се разшири. Но задна лява гума се. Спукването беше през едносантиметровия грайфер – ще да е бил дълъг и остър камък. Разбрах го, след като стигнах Хобос – врата за Fish River canyon. Изнервен, покрит с дебел слой бял прах, без да съм ял нищо вече 24 часа, не стоях дълго да се дивя на втория по големина каньон в света. Както много други неща, и тук класацията е относителна, приблизителна и условна. Каньона е дълбок и грандиозен, но по мое мнение не е като този в Аризона.

Чудех се дали след последните два дни тотално изтощение и битови неудобство, нямаше да има стаи в единствения хотел в околността, докато рецепционистката разсеяно зяпаше таблица на заетостта си. Не се наложи да издъхна в метър прах в колата и благополучно акостирах във възскъпичката, но златна за мен стая. След закуската на предния ден, сега слагах за първи път нещо в уста – беше кратка, но богата на калории и количество вечеря. T-bone ми се стори най- крехкото и вкусно месо, приготвяно от човешка ръка. След душа и вечерята ми просветна, за да се порадвам на интериора на хотела и ресторанта – стари коли от различни епохи и даже за тези ширини екзотични растения. А мушкатото – мушкатото беше като шипков храст! Не чаках дълго да се отправя в страната на Морфей, защото имаше опасност да вечерям втори път.

   

  28 декември Днес бе денят, в който казвах „Чао“ на черните прашни пътища, влизайки в

Южна Африка

Вкусът на прах ще е дълго време в устата ми – скърцащ и горчив – такъв беше вкусът на част от Намибия. За пръв път дълго ме разпитваха и проверяваха, преди да ме пуснат в Южна Африка. Или това, че съм сам и с кола, потънала в бял прах ги караше да се питат какъв ли е този прах.... Беше чудесен ден за минаване на близо 1000 км, от които само 100-ина по черно. Литър дизел в ЮАР е към 12 ранда, 1$ се обменя за около 8 ранда. В първия град –

Упингтън

спрях, за да обменя малко долари и останалите намибийски долари. Банката намерих бързо, но не толкова бързи бяха в обслужването. Чакането 20 минути не обещаваше бързо обмяна. Момата си даде зор, но с всичките тези формуляри, странни български имена и прочее. Първо писах молба, после тя – формуляр. След това втори. Подписвахме се. Тя изпрати по пневматична система един от формулярите, копира паспорта и всяка банкнота, провери ги по два пъти. Клиентката, която заварих при момата – едър представител на местното женско население тип мамутка – към 130 кг живо тегло, заспа. Буквално. С хъркане. На бюрото. След като свършихме с доларите, същото се повтори за намибийските пари. Мамутката се посъбуди, видя накъде върви работата и захърка още по- звучно. Май аз бях единственият, на който му бе смешно. Ще кажеш, банката е любимо място за сутрешна дрямка на местното народонаселение. Което не е чудно с тези процедури. Стъпвайки на пръсти, да не събудя звяра, се изнизах от банката. Чудех се какво ли ще намеря в офиса на мобилния оператор. Тук бяха сравнително бързи и се сдобих с предплатена SIM карта за мобилния рутер. Имах интернет, стига да имаше обхват – бавно се завръщах в познатия свет. Пътя беше толкова досаден – рядко лозови масиви, почти навсякъде – скромни храсти и малко добитък. И тук ограничението беше 120км – разумно спрямо липсата на много села или трафик.

В 19.00 бях влязъл в

Бюфорд уест

само да разбера, че стаята, която ми бяха запазили, била дадена на други изнурени туристи. Вехтото хотелче наблизо ме приюти. Вида му не даваше добри сигнали за кухнята на ресторанта му, затова вечерях в една от добрите къщи за гости в околността. Девойка на средна възраст от Англия бе тук на сватбено пътешествие, а младеж се местеше далеч от родителите си в Кейп Таун и правеше прощално пътешествие в страната си. Историята на разглезения лабрадор Марк не разбрах, но домакинята Сурета се беше справила блестящо с лазанята. Трябваше да измисля утре къде ще съм, затова вечерта беше кратка.     Очаквайте продължението  Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов  Снимки: авторите      Други разкази, свързани с Намибия – на картата:  КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРБОНОСТИ :)