Прочитам книгата така, както Никола я е писал – в неспокойно, почти невротично движение. Ходя по софийските улици – сградите са сиви, спуснала се е мъгла, наоколо е празно и пусто, няма никакви хора, едните вече са на работа, а другите – все още в леглото.
Аз и книгата се движим по опънатото въже между есента и зимата и студът прониква през дрехите до тялото, както поезията прониква през думите до съзнанието. Взел съм я от едно място и трябва да я съпроводя до друго – защото такива като „това-съобщение-ще-се-самоунищожи-съвсем-бавно“ трябва да се предават тайно от уста на уста, от ръка на ръка, като някакво невидимо братство, обединено от медитирането върху свършеците и началата, от неистовия танц и треперещите ръце.
Дълго съм отлагал тази среща и дълго съм чакал тази книга. Допуши ми се, когато я разгърнах, лицата избледняха, улиците се размиха и вече не бях в София, а в някакъв вечен и невидим град „сто стоманени по-нагоре“ и ходенето постепенно се превърна в маневриране по опънатото въже, а после и в танц, който може да разруши и да сътвори наново света.
Книгата е разделена на два острова.
Уплахът от височината, слизането, движението плавно и надолу изпълва първата част. Пътниците са стигнали прекалено далеч с ожулените чанти и прахта. Поезията е казала неща, които може би не е трябвало да казва, но е късно вече. Съмнението бавно се промъква и разтреперва краката. За да се балансира върху въжето са необходими смелост, увереност, концентрация и сила. Никола ги има.
В основата на втората част е апокалиптичното усещане, което непрестанно разширява и смалява размерите си – от ботуш до комета, светът е пределно крехък и най-малката грешна стъпка ще означава неговия край, макар самият край на книгата да отменя свършека и „поантата“ и да заявява, че няма изглед за добра развръзка или изглед за някаква развръзка въобще.
Представете си едно огромно поле, силно слънце, земята е напукана. По цялото поле, докъдето стига погледът ви, стоят изправени хора. Наоколо няма храна, няма вода, няма нищо друго освен суха пръст и слънчеви лъчи. И хората. Всеки е на своето парче земя и тези парчета бавно и неусетно се раздалечават, дупките в пръстта стават все по-големи и по-черни, зейват все по-тревожно, отварят се бездни на една крачка от всеки от нас, достатъчно е само да пристъпим напред и... Но не. Никой не смее да помръдне. Всички се возят на своите отчуждени парчета земя и чакат нещо да се случи.
Тук се появява Никола и опъва едно въже – това въже е неговата поезия, по което много внимателно, много деликатно, може да достигнем до другия човек и да се опитаме да го разберем. Никола не прави това за себе си – неговото въже не е бягство от неговия остров до съседния, това въже търси начин да балансира между всички, изкушени от поезията и да ги свърже в една мрежа, където общуването най-сетне става възможно, макар и в самота, в мълчание, с книга в ръка. Защото поезията облича в думи и подсказва това, което не може инак да бъде изказано.
Тази поезия е „сто стоманени небета“ по-нагоре от много от нещата, които се пишат в момента, страшно далеч от графоманията, клишето, автотерапията, повторението и зациклянето – стихотворения, написани, защото няма как да не бъдат написани.
