Като минавахме границата с Гърция започваше да се мръква, а докато стигнем до Керкини беше вече напълно тъмно. GPS-ът, обаче, ни доведе безпроблемно до селото, където знаехме предварително, че трудно ще намерим някой, който да говори английски. Може би беше по-лесно да намерим някой, който говори български, както се оказа на следващия ден, но все пак запитахме един човек, който излизаше от нещо като смесен магазин, който успя да каже нещо като „one kilometer“, махайки да продължим направо по пътя и след това „left“, посочвайки за по-сигурно с ръка. Указанията се оказаха перфектни и безпогрешно намерихме хотела, за персонала на който също бяхме предупредени, че им е трудно с английския, но в крайна сметка и с помощта на жокера „обади се на приятел (който говори гръцки)“ се справихме. А ситуацията си имаше и плюсове, понеже се оказа, че сме оставили колата на грешен паркинг, но понеже никой не се нае да ни го обясни, тя безпроблемно си остана там.
В хотел Икопериигитис най-често срещаното нещо са камините. Май има във всяка стая (не мога да го твърдя със сигурност!) – съвсем истински, както и две огромни във фоайето и в таверната на хотела. И макар, очевидно, да бяхме единствените гости в целия хотел, и двете бяха запалени, и вътре бе изпълнено с онази топлина, която само огън от горящо дърво може да създаде.
Майк дойде, точно когато вече бяхме успяли да си поръчаме вечеря, впечатлени от българския превод в менюто, който беше направен с Google Translator и определено ни развесели. На по-следващия ден със задружни усилия поправяхме грешките, заливайки се отново от смях и обяснявайки си на три езика, кое как трябва да се преведе. Та Майк се появи от изневиделица и каза: „Здравейте, аз съм Майк, Петрос се обади и каза да ви намеря!“. Ние му се зарадвахме, запознахме се и му казахме, че вече ни е намерил. Каза ни също и че Янис (собственика на хотела) нямало да се появи, понеже се наложило да си прави някаква операция на носа, а Петрос ще пристигне едва утре (което вече знаехме), така че ако не възразяваме, можем да разчитаме на неговата комапания. Не възразихме, най-малкото говореше английски, а след като извади Nikon-а и iPad-а вече знаехме, че сме и от една порода.
И така, докато вечеряхме и се радвахме на топлината от камината, с Майк се разприказвахме за нещата от живота, за гръцката криза, за езерото, за неговите пътешествия, и за обективи… Майк, всъщност се казва Михалис и е приятел на Янис. Вади си хляба, продавайки козметика в Солун, където живее, а се забавлява като пътешества и снима. И е ключова фигура в един гръцки off-road клуб. Освен това се оказа толкова сладкодумен и интересен събеседник, че независимо, че не се познавахме допреди малко, не усетихме кога стана полунощ. Затова обсъдихме прогнозите за времето за следващия ден и се уговорихме да се намерим на кафе сутринта.
Всъщност, макар да не личи много по преразказа дотук, първоначалния план за съботния ден бе да съчетаем малко работа, с малко отдих, което и направихме, но по стечение на обстоятелствата се получи повече от второто, както и един приятен уикенд със смяна на темпото, от което имах нужда. И всъщност… на София и предстоеше снежна нощ, а на нас много интересен ден, но още не го знаехме. А и това, обикновено не го пише в прогнозата за времето (за София никой не е и гледал) :)
/следва продължение/
(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени