Да си спомним за професор Жечев, на днешната дата се навършват 86 години от рождението му.

В превод на Коста Бенчев

Съдържание:


Химни

Както, когато в ден-празник…
Към майката Земя
При извора на Дунав
Странстване
Рейн
Германия
Мирен празник
Единственият (с варианти)
Патмос (с варианти)
Възпоменание
Истър
Мнемозина (с варианти)


„Напеви нощем”

Хирон
Сълзи
Към надеждата
Вулкан
Немощ
Ганимед
Половината на живота
Жизнени епохи
Убежището в Харт

Авторът (био-библиографска бележка от Коста Бенчев)
Преводачът (кратка био-библиографска бележка)




Химни 



Както, когато в ден празник…

Както когато в ден-празник поле да нагледа
сутрин излиза стопанин защото
знойна, нощта е изпращала мълнии хладни
през цялото време и още далеко гърмът им кънти,
влиза потокът в корито отново,
свежо напъпва в зелено имотът
и след обрадващ дъждец от небето
плъзва лозата а в блясък
тихо стоят под светило дървеса сред дъбрава –
тъй те стоят в благодатния климат
без да са вещо от майстор строени, само чудесно
отглеждани вечно с лека прегръдка
от всемогъщата светокрасна природа
даже когато подобна на сън е в някое време годишно
там на небето, но също сред билки и хора,
тъй и поетите с тъжни лица са:
все те изглеждат така, че сами са, но предусещат,
защото в пред-усета също и тя покои се.
Времето иде. Укрепнал видях го: пристига!
Туй що видях аз – да бъде свещено ми слово.
Че тя е самата по-древна от времената,
над залезни, източни богове е…
Природата днес с всеоръжие будно
и чак от високия етер до бездната долу
по твърди закони от време отколе,
из святия хаос е мирозданна; наново живее
възторга си тя всетворяща.
И както в очите на мъж огън бляска
когато замисля велики дела
тъй от ден-днешен към знаците
и нещата в света огън лумва
в души поетични.
А онова, що се случи преди
макар и почти неусетно,
днес е открито едва.
Тия които с усмивка нивята стъкмиха
в образ най-робски – сега ги познахме!
Жизнени, вечно-божествени сили.
Би ли я питал? Духът ѝ политнал е в песен
когато се плъзне тя в дневна заря
земята гореща с въздушни сезони,
в бездни на времето изковани.
Пълно със знаци и по приемливо
за нас е да бродим сред хора, народи
между небето, земята – с дух всеобхватен
и мисли които затихват накрая
там на поета в душата.
Щастие чудно – внезапно да дойде
в знайно-безкрайно познато отвека…
В спомен раздвижено, в лъч най-свещен
плод се запалва роден от любов –
хорският дял за божествата
с припева дето ги ражда.
Падна тогава, според поети –
тъй като видим Бог пожелан бе,
негова мълния върху Семела.
Вкъщи я срещна вихър божествен
рожба зачена си – Бакхус.
Ето защо пият пламък небесен
земните рожби сега без опасност.
Нам днес се пада, поети: да срещнем
тая фъртуна на Бога и гологлави –
лъч от Отеца. С ръцете си него
да сграбчим, а на народа
в песен обвития дар
да предложим. Само деца сме
с чисти сърца и с невинни сме сякаш ръце.
Бащин лъчът е и не пропада, ами
дълбоко разтърсва, докато изстрада
на силни – злините.
После остава в халите горе люляни.
Бури на Бога! – когато пристига
в твърдо сърце… но горко ми!
Казвам сегичка: горко ми…
Бил приближен съм Небесни да зърна,
после сами ме захвърлят в живота
долу при грешни пастири – в тъмата
где продължавам да пея будната песен.
Към вещите аз възвестявам.
Там.

(върни се в началото)
 



Към майката Земя
(напев от братята Отмар, Хорн и Тело)

Отмар:
Вместо предана общност – аз ще подхвана запев!
Прозвучава в ръцете ми с радост,
само опитвам докосната струна
в началото.
Скоро ликуващ обаче,
над арфа главата
сериозно си майсторът свежда,
тонове му се предлагат
и окриляват.
Тъй многобройни са те!
Трепкащ под удар
разбуждащ,
пълен с шир морска
облак безкрайно ехти
сред ветрове благозвънки.

Но този звън ще е по-друг,
не като арфа той запява,
а като хор простонароден.
Понеже знаци даже и да има
доста:
потопи да изпраща с мощ,
в сезонни пламъци
да мисли…
… свещеният Отец
би бил безмълвно благ и
никъде не би снизходил
посред живота щом га няма пак
сърцето общо в песента…
Още преди да е твърда скалата,
още преди да са в цех мрачен
сковани рудните твърдини на земята;
още преди глъч да вдигнат потоци;
от планините
и по реките
да цъфнат селища и дъбрави –
Той вече бил гръмовно
направил
закона си чист.
Основал бил
чистите звуци.

Хорн:
В туй време, ти Могъщи! – пощади го,
самотно пеещия!.. Дай ни песни!
Дано да стигнат те докато изречем
което мислим – нашата душевна тайна.
Аз често слушал съм напевите
на жреца стар

и тъй
сега подготвям се и аз
с признание в душата.

Защото те блуждаят:
в залата с оръжия,
по непотребни времена
мъжете само гледат
към доспехите,
ръцете им са като вързани.
Застанали са, пълни с разсъдливост,
пък някой им разказва
бащата как натегнал нявга лък…
…как бил изпълнен
той с увереност в целта далечна –
и всички вярват му.
Но никой не смее да опита сам.
Увисват като бог
на хората ръцете.
Не всеки ден ще е покорна
тържествена одежда.

Стоят колоните на храма,
запуснати са в ден и в нощ.
Ехти приятно
бурята от север вътре с ехо.
Дъждът единствен
залата измива
мъх прораства там,
лястовиците се връщат
в дни пролетни,
те носят бог без име.
Чашата за благодарност
подносът жертвен
и всичките светини
погребани са
преди врагът да дойде
смълчаната земя.

Тело:
Кой благодарност изрича,
нещо преди да е взел?
Кой отговор дава
още преди да е чул?
Ето защо висшият не говори:
той не желае да падне сред гръмките речи.
Много има да дума – и с право различно.
Той е Единият.
Който не свършва се в часовете…
Едната скала – времена на твореца,
Тя над морето се изправя
и нависоко се простира
по цяла земя.

Странници мнозина
го разправят.
Дивечът объркан
в разриви пропада.
Стадото подскача
по височините.
В урвата зелена
в свята сянка
само –
там стоял овчарят,
гледал планините.

Тъй.

(върни се в началото)
 



При извора на Дунав

Както отгоре, отвисоко –
от прелестно настроен орган в свята катедрала –
изтекла чисто от неизчерпаеми тръби
започне увертюра, утрото събуди
и нашироко все от зала в зала
се сипе освежаващ мелодичен извор;
… излее се до сенките студени, и с възхита
пълен, домът е вдъхновен – а после буден, възвисен
пред слънцето на празника говори хор от общността –
така пристигна при тук нас то – словото от Изток.
И по скали Парнаски, и на Китерон
дочувам аз – о, Азия! – от тебе ехо;
то отклонява се от Капитолия, при Алпите внезапно слиза долу.

У нас пристига чужденка – да буди
с глас, който човеци ще създава,
обхвана всичките; в почуда
нощта дори върху очите на добрите
възцари се.
Защото човекът обича неща:
течения, твърд, също огнена сила –
с изкуство ги той побеждава,
изпълнен е с помисъл благороден,
но меча той не овладява
и ето го сега – от мощ божествена стои сразен.

Така почти на звяр подобен е човекът;
като животно, гонено сред сладка младост –
то без да спре препуска в планината
да чувства собствената сила по горещо пладне.
Но ето че снизхожда тя, в игриви вихри –
светлина свещена – по хладен светъл лъч
духът на радост наближава
блажената земя; тогава те се покоряват –
несвикнали с прекрасното, заспиват
будните овци.
Звезда една се приближава. Ние също.
У някои угасна зракът още отпреди да са приели
Божествените дарове.

Ония дарове – които от Йония при нас дойдоха
и от Арабия – но никога не се възрадва
от скъпите учения душата на лишените от сън,
нито хареса песни благородни.
И все пак някои бдяха. Доволни често те вървяха
сред вас, сред граждани и градове прекрасни,
по единоборства в които
почти невидим, героят седнал е потайно при поети,
бойци погледна и засмя се –
възхвали той, възхвален, дори най-неусърдните деца.
То беше обич непрестанна.
И още е, при все че разделихме се с добро – за него мислим
радостно при Истъм, под Цефей в Тайгет…
за вас ний също мислим, долини Кавказки
Тъй древни вий сте! Вий сте Раят
за свойте патриарси и за своите пророци.

О, Азия! На силни ти си, майко! Азия!
Коя безстрашно пред световни знаци
и пред небето, рамо си носиш всичките съдби,
и в планините пусна корен в дълги дни –
ти първа си разбрала, че самичка трябва
на Бог да заговориш. Сега почиваш.
Дори за вас, и ще го кажа пак:
дори за вас – за всички древни
не се получи тъй, че да ни споделите
отде сме ний решили да те наричаме „принудена от святост“, Природо! ;
и да си нова, от тебе да излиза сякаш
от купел всичко, що божествено се ражда.
Макар че бързо се придвижваме – като сираци,
все пак не е тъй блага, както някога оная грижа.
А пък младежите които носят детска памет –
за никой дом те всъщност не са чужди.
Живеят си по тройствен начин, като нас
на небесата те са синове; да – не напразно
в душите ни дар-вярност даден е.
Не само нашето, и вашето опазва тя;
а при светините – оръжия словесни
сте изоставили, които да отделят по-неумелите
сред нас от нас самите;
вие, синове съдбовни. ..

Добри сте, духове – и често там сте,
където облак свят обгръща някой…
тогава ние пък стоим в почуда, и не разбираме.
С нектар подслаждате дъха ни,
обзема ни възхвала,
или пък напротив – изпадаме тъй в размисъл,
че ако някого пре-силно заобичаме,
покоя не изпитва после той доде не стане като нас.
Така гостоприемно, леко ще ме обкръжите –
та да остана, понеже още има да се пее.
Сега накрая, с плач блажен –
като в сказание любовно
приключи песента ми.
Така и той започнал
е в началото пред мен.
И блед, и изчервен
в едно и също време.
Така тече
и
всичко
друго.

(върни се в началото)
 



Странстване

Блажена Швабия, ти – моя майко!
Подобна си на другата, на по-блестящата сестра –
Ломбардия оттатък…
От сто потока прекосена,
с дървета преобилни, цъфтящи в розово и бяло,
с тъмнозелени, мрачни диви листи пълни.
Откъм алпийски твърдини Швейцария съседна
те засенява.
Ти точно до дома на стадото обител си,
и чуваш извор вътре как шуми
от сребърни подноси;
разтърсен и докоснат от топлите лъчи,
ледът кристален се обръща
от лека светлина подтикнат,
и зимен връх земя залива
с най-чистата вода.
Затуй честта ти е вродена.
Напуска мъчно мястото си
онуй което близо обитава своя произход.
А градовете – рожби твои
при езерото що отеква надалеч –
в поляните до Некар, Рейн…
те всички мислят, че
по-добре не ще да се живее нигде.
Но ето: аз копнея по Кавказ!
Защото още слуша се и днес от ветровете
че като лястовиците свободни
поетите били.
И без това в младежките ми дни
един човек ми довери:
в пра-стари времена родителите ни
били от твърда, режеща порода;
напреднали тогава тихо те,
при дунавски вълни деца на слънцето
пресрещнали в деня най-строг
и с дух учуден,
защото другите пък търсили си сянка.
Така те заедно достигнали са Черното море –
то ненапразно е наречено „гостоприемно“.
Когато се за пръв път те съгледали отдавна,
до тях се приближили – първи – другите.
И ето че и
нашите подобно, приседнали си любопитно
под маслиново дръвче…
Докоснали одеждите едни и други,
но никой не могъл да разбере
речта особена насреща.
Почти попаднали пред разрив,
ала от клоните над тях
се спуснала прохлада;
тя се усмихнала широко
на спорещите там в лицата.

Известно време те се гледали,
но после – с обич подали си ръце.
Веднага и оръжията разменили,
блага най-мили за дома…
И речите си променили даже.
Да, ненапразно са приятелски мечтали нашите деди
пред сватбената веселба на своите деца.
Понеже от свещеното мливо
по-сетне е прораснало, да – още по-красиво! – всичко,
което после се нарекло род човешки.
Къде живеете сега, роднини мили?
За да скрепим наново нашия съюз,
да поменем предците скъпи?
По бреговете до дърветата
на Йония, в полета равни покрай Кайстър –
там жеравите радват се в ефира
и обградени са от трепкащи
далечни планински силуети.
Там бяхте вие най-красиви!
За островите се погрижихте.
Живяха други към Тайгет,
в най-славния Химет
цъфтяха като за последно.
Обкичени с венци от винени лози,
те целите звучаха в песни.
А от Парнас до златните на Тмол потоци

отекна вечна песен.
Навремето така шумяха свещени лесове,
ведно на струните с игрите
досегнати от нежността небесна.
Земя на Омир!
Под пурпурна череша, също и когато
изпратени от теб в лозята –
прасковите млади зеленеят
а лястовицата се връща отдалеко
и много за разказване ми носи;
гради си къщичка на моите стени
през майски дни, но също
в звездна нощ почитам тебе, Йония!
А хората сегашното обичат.
Та ето ме сега – дошъл съм да ви видя, острови!
вас също – устията речни, Тетидините зали…
и вас, гори, и облаци на Ида.
Най-вероятно аз не ще остана тук.
Тя, майката – е непреклонна; трудно се печели.
Заключена е, срещу нея се изправих.
От синовете й един – Рейн само,
обзе го властното желание сърцето ѝ да се открие;
загуби се, изчезна, отблъснат бе – кой знае докъде далече?
Аз само, аз не пожелах така да почна да страня
от нея,
дошъл съм тук да ви поканя:

вас, грации от Гърция,
вас – дъщери небесни!
И в случай, че не е отдалечено
пътуването прекалено –
при нас елате,
вие – благородни!

(върни се в началото)
 



Рейн
                       на Исак Синклер
В бръшляна тъмен аз седях пред порта
горска – тогава точно пладне златно
на път за извора ме посети, препусна
надолw по алпийски планини –
по изградената от Бога крепост
небесна тук по вяра стара;
там – гдето тайнствено решено –
при людете попада.
От там и аз приех, без да я предположа,
една съдба. Защото едва започнала
бе в топла сянка
към мен да проговаря
разпростряна, душата италианска
към брегове далечни на Морея.
Сега навътре в твърд планинска
под върхове дълбоко от сребро
към най-възрадваща зеленина
горите кимат,
скалите сбрани – главите
си допират една над друга,
надолу гледат в дълъг ден;
там в бездна най-дълбока
младеж ридаещ за спасение аз чух.
Дочуха го гласа си да надига
и майката Земя да обвинява;
пък гръмотевичният който го създаде
смили се над родителите, но
смъртните побягнаха оттам;
ужасно беше как се гърчи,
в окови да крещи –
наполовина бог, лишен от светлина.
Това и бе гласът на благородната река,
на Рейн, роден от свобода.
Очакваше тя друго горе
когато се сбогува
с двамина братя – Тесин и Родан.
Поиска тя тогава да поскита
нетърпеливо; към Азия подтикна
царствена душа.
Но не разбира от мечти съдбата.
Най-слепи са божествените синове.
Човек познава свойта къща,
животното, подобно – де да се прикрие.
Онези само имат липса,
положена в неопитна душа.
Не знаят – накъде?
Загадка е създаденото в чистота,
дори напевът няма как докрай да го разбули.
Защото както си започнал,
така ще си останеш
доколкото и да въздейства
необходимостта.
Най-много на роденото
грижовността допада,
лъчът от светлина
новороденото пресрещнал.
Къде река такава друга има:
през целия живот свободен да останеш
и да изпълниш сам
желанието на сърцето
от благосклонни висини
тъй както струва Рейн
чрез раждане щастливо
в скут свещен?
Сега в ликуващ вик слова минават.
Рейн не обича като другите деца
от пелени повит да плаче.
Там дето бреговете криви
в началото придърпват настрани
и с жаден дъх наобикалят,
и без обмисляне те въжделеят да дадат приют,
да приберат зад собствена ограда – там
реката змиите разкъсва и в смях,
със свойта плячка, втурва се
понеже няма някой по-голям,
за да опитоми реката;
оставена е да порасне
като светкавица, земята да разцепи
Рейн. Насреща като омагесани се втурват
гори а върховете скланят си главите
едни до други.
Но бог – единият, на синовете ще спести
живот забързан и ще се усмихне
щом невъзспиран е, но пък стеснен
от Алпите свещени; в глъбината,
къде потоците беснеят като оногова.
С такъв ковашки мях
се всичко свежо изковава
добре реката, е когато горе
след като се е простила с планината,
из немската земя в спокойно бродене
доволства и копнението потушава
с добър порядък Рейн:
земята обработва,
изхранва рожбите си скъпи
по основани до реката градове.
Но никога не го забравя, нивга!
По-скоро жилището ще изчезне
или селението; ще изгуби форма
денят човешки – преди да се забравят
по начин като този произходът
и чистият гласец на младостта.
Кой беше – що в началото
любовни връзки разруши,
и до влакната чак ги той разбрида?
Тогава точно в правотата убедени
своя, а също – и в на огъня небесен,
се подиграха твърдоглавите,
така презряха смъртните пътеки
и безразсъдното избраха,
опитаха се равни с богове да станат.

Но боговете своето
безсмъртие си имат и
нищо друго не им трябва,
напусто са героите, и хората,
и смъртните. Блажените
по този начин себе си не чувстват;
ако е позволено да го кажем –
на боговете в името е нужно
някой друг да чувстваш:
на тях такъв един им трябва.
Но пък присъдата им е такава,
че къщата му ще се срути
заедно с най-милото –
докато враг ругае,
баща и син в руините ще погребе
ако желае някой като тях да стане,
да не търпи различното –
един мечтател.
По таз причина – е, блазе на онзи
който е намерил добре изтеглена съдба
в която още сладък спомен
от пътешествия и от страдания
в руслото крепко избуява.
Насам-натам с наслада
успял би той пределите да види
за пребиваване от раждането още
за него изрисувани от Бог.
Така той вече може да почине
в жребия честит, във всичко
що желал е – Небесното самичко
от себе си ще го обхване
с усмивка , без принуда
да си почине осмеленият.
Сега аз мисля си
за божествата наполовина,
ще трябва скъпите да опозная –
животът им тъй често
с копнеж гръдта ми е раздвижвал.
Кому обаче – като теб, Русо –
душата бе непреодолима,
издържаща на мощ,
на верен усет
сладък дар да слуша?
Като от свято изобилие
да проговори по начина, по който прави го
и виненият бог – глупашки,
но божествено и беззаконно;
език тя дава на най-чистите
и разбираем за добрите, но
със слепота наказва нямащите уважение,
обезечестяващите роби – как да го нарека
аз тоя чужденец?
Че като майките са синовете на земята –
те имат вселюбов, без мъка те приемат
щастливите и всичко.
Затуй ви изненадва вас
и ужасява смъртния човек
размисли ли се той върху небето,
обхванато от него през ръце любящи
понесено на рамене,
то върху бремето на радоста.
Тогава често пъти пред него най-добро изгрява
тук почти съвсем забравено,
тук, дето лъч не топли
в тъмнината на гората –
при езерото Билско и в зелена свежест
безгрижно тонове
на славеите учат се
сякаш от людете напълно начинаещи.
Великолепно е така от сън свещен
да станеш; от хладината на гората
да се разбудиш по вечерно време
и, виж – към мека светлина насреща да вървиш.
Когато онзи, който планините е градил
и начертал пътеката е на реките –
като тъй също в смях
на хората живота деен
сякаш платно без повей
е с ветрове насочил…
когато той почива си и се обвързва с ученичката сега
на скулпторите – добро откриващ повече
от зло – по този начин със земята днешна се обвързва,
към нея се скланя денят;
тогава сватбен празник отбелязват хората и бовете,
празнуват всички живи
и за момента равновесна е съдбата.
Заслон си търсят бежанците,
и сладка дрямка храбреците.
Но влюбените
са което бяха. Те са
вкъщи където цветето се радва
срещу безвредната жарава и духът
полъхва, обзема дървесата тъмни
но несдобрените,
преобразени са и се забързват
ръцете та скоро да бъдат те подадени –
преди приятелската светлина
да иде в заник и преди нощта да дойде.
При все това ти покрай някои минава
скоро – ала при други пази си.
С живот са пълни
боговете вечни цяло време;
но до смъртта
човекът също може
все пак, да – най-доброта в паметта си да запази
върховното да преживее.
Само че всеки има своя мярка,
понеже трудно носи се нещастие,
но още по е трудно да понесеш щастие.
Мъдрец един в това успя единствено
от пладне, та до полунощ
до утрото когато възсия –
остана светъл по вечерната гощавка.
За тебе може да остане то
тъй със стоманата обвито
в горещите пътеки под елхите
или в гората дъбова под мрачината,
Синклере мой! Да ти се Бог яви
сред облаци – ти ще го разпознаеш,
защото знаеш по младежки
ти на доброто силата, и никъде
за тебе не е прикрита усмивката на властелина
посред деня, когато
трескаво и свързано изглежда живото
като верига
или също тъй в нощта когато всичко е размесено;
когато е безредно,
когато се завръща
смущение
прадревно.

(върни се в началото)
 



Германия

Не тях, блажените – които шестваха…
не образи божествени по старата земя!
Не тях, не бива да ги викам вече!
Макар и появили се от родната вода.
Отправя жалби с вас ведно сега сърцето
с обич. Какво по-друго иска то – свещено
жалещо! Защото пълна е с очакване
земята и случва се така, че в дни горещи
небето се навежда: днес вас засенчва ви
копнеещи, с надежда.
С наричания пълно то е, и заплашително
изглежда; все пак, при него искам да остана.
Душата ми не бива да тича наобратно
към вас, отминали – вий прекалено сте ми скъпи.
Ще видя вашето лице, като че днес е някога.
Страхувам се, смърт носи то: едва ли
да будя мъртвите e разрешено.

Напуснахте ни, божества съвременни.
Правдиви бяхте вие някога, и свое време имахте.
Не ще отричам, ни ще умолявам.
Когато всичко свърши и денят угасва,
най-първо жреца го боли. Но мило храм
го следват, образи и свойствен нрав
в земята тъмна. Отникъде преструвка няма.
Единствено, като гробовни кандила
насам повява златен дим-сказание;
той вий се покрай усъмнените глави,
не знае никой що ще му се случи. И само
чувства близо сенките на другите, които
са били. Така ни посещават тук те – Старите,
отново на Земята; щом трябва да ни срещнат,
те настъпват – по тоя начин вече не гъмжи
в небето синьо сонм свещен, богочовешки.

В преддверие на време строго зеленеят вече,
за него са отгледани полята. Готов е дар за
жертвена гощавка – реки и долини широко са
разкрити около планини-пророци, така да може
чак до Изтока да види мъжът, че там към странствания
него много нещо би могло да го задвижи.
От етера пропада образ верен
и божи мъдрости оттам валят безбройни,
те отзвучават в най-потайната гора. Орел
от Инд пристига, над Парнас по заснежени
върхове лети – над хълми жертвени високо
в Италия, доволна плячка дири за баща си;
не като друг път – в опита обучен, стар – преодолява
с ликуващ писък Алпите, поглежда към най-оформени земи.
На бога щерката най-тиха жрица, която
с безгранична сладост в дълбока простота мълчи –
широко е разтворила очи тя като да не знае,
че буря смъртоносна над нейната глава ечи.
Очакваше детето нещо по-добро и най-накрая
в дълбоки небосклони то порасна –
едното чудо, дето на вяра силно като неин

благослов е; изгря с върховна мощ.
Поради туй изпратиха ѝ те вестител,
И бързо той я разпозна, та мислеше през смях
така: неразрушима, тебе трябва да изпита
друго слово; ще бъде изкрещяно то високо
от младенеца, гледайки Германия:
„Ти си, избранице всемилостива!
Да носиш тежко щастие си станала могъща

от тогава… в гората беше скрита, от цветната луна
със сладка дрямка пълна и опиянена, не ме
почиташе ти доста дълго време – не и преди
да сетят неколцина на дева гордостта, да се учудят
те чия си, накъде си? И ти не знаеше. Но аз не те обърках,
и тайно, защото бе в съня унесена – оставих ти
по пладне знак разполовяващ и другарски;
на устни – цвете за по-късно, а ти говореше сама…
Но пълнота на думи златни – ти препрати,
блаженстваща! И те избликват безизчерпни
във всички области, с реките… защото бърза
е като светците майката. Тя – „скришна“
беше назована иначе от людете. По тез причини,
от обич и страдание – с предчувствия
и мир препълнени са твоите гърди.

О, ти – пияна флейта сутрин!
Докато се разтвориш
и наречеш което е пред твоите очи…
Не трябва да остане тайната по-дълго
от това неказана!
След като много време бе прикрито,
понеге смъртните питаят в срамове,
тъй да се дума в случаи премного
било би мъдро – но: за богове.
А колкото по-пищни, толкова по-чисти
са изворни води.
Роден сериозно, златен, гняв небесен.
Помежду ден и нощ
все някога правдиво ще изгрее,
три пъти ти го опиши;
и както тъй е неизречено –
невинница си моя! – такова нека да остане то!

О, дъще на земята свята – кажи
веднъж: коя е майка ти? Бълбукат си водите по скалата
във време горско – в нейно име
отеква в стари времена отишлото си вече
божествено отново… и как другояче?
Тъй прямо бляска и говори бъдното
и радва ни в далечините.
Все пак на времето е в средината,
спокойно си живее етерът
при осветената и девствена земя.
С доволство те са в спомена,
те – безпотребни
гостоприемни са при безпотребните,
през дните за празнуване
на теб, Германия – където жрица си
и беззащитна: съвети даваш кръгом
и на царе, и на народи.

(върни се в началото)
 



Мирен празник

  Моля Ви, четете този лист благонамерено. Така той няма да е – със сигурност неразбираем, а още по-малко – отблъскващ. Ако обаче намерите един такъв език за прекалено необичаен, то трябва да Ви призная: аз не мога иначе. В хубав ден може да се чуе почти всякакъв вид пение, и природата, за която ства дума тук, също го приема в ответ. Съставителят има намерение да предложи на публиката една цяла сбирка от този вид, и това тук следва да бъде просто един опит в тоя смисъл.

Изпълнена с небесни, сред тишина отекващи
и мирно-странстващи тонове,
облъхната от тях е залата строена в стари времена,
блажено-обитавана, и над зелените килими
ухание разпръсква благо облакът от радост.
Блестящи и по-надалече стоят
препълнени с най-зрели плодове
и с венцезлатни кани маси;
добре са те строени в редицата великолепна
поставени са настрана, издигат се над
пода подравнен.
Защото – идващи от странство –
в часа вечерен тука са се сбрали
мили гости.
Със сумрак в погледа си мисля,
усмихвайки се след сериозен дневен труд –
кога ще го съгледам него – княз на празника?
А ти, кога отричаш собственото чуждо,
и сякаш уморен от дълъг и геройски поход
сведеш очи забравен, покрит със сенки леки –
приемеш образ на другар; ти всепознатий –
все пак върховното ще те накара да се поклониш.
Над тебе не поставям нищо друго,
и само знам едно: че не си смъртно.
Да, прорицател някой може да ме просветли,
но там където бог се появява,
изгрява друга яснота.

От днес обаче той не е неогласен.
И някой без да се е побоявал от водния потоп или от пламъка,
учуден е, защото днес е тихо – но не без корист.
Понеже властването никъде го няма – нито при духове,
ни при човеци.
Те просто чуват делото, подготвяно отдавна,
толкоз дълго – от утрото до вечерта
та чак до днес.
Че то свисти неизмеримо, в дълбочината отзвучава
гръмовно ехо, сезон на хиляди години,
за да заспи от мирни звуци надглушено – и долу.
Само вие обаче, поскъпвате. Вие – дни на невинност.
Вий донасяте празника днес. Вие, милички –
и наокъло разцъфтява вечер: в тая тихост духът;
Преценка трябва да направя, сякаш в цвят сиво-сребърен
е мойта къдрица, приятели!..
За венците грижете се, за пира – те сега
подобни са на младенци извечни.

Мнозина бих желал аз да поканя, а ти – най-дружелюбен
посред хората и тям обречен там – под палмата сирийска,
където близо е градът… край кладенеца. Беше ти добре.
Полето житно около шумеше, мирно дишаше прохлада
от сянката на осветената планинска твърд.
Приятелите скъпи – в рояка верен сбрани,
те засениха за да може святият и осмелен
твой лъч да мине в гъсталака нежно към хората, младеж!
Ах, все по-тъмно засенчи тебе посред думите,
туй смъртоносно заслепление. Така набързо преминава
всичкото Небесно, но не напразно.
Защото постоянно и щадящ чрез мярка
допира в миг едничък, но във вещина
човешките убежища
непредвидимо бог един;
кога – не знае никой .
Тогава изведнъж ще си отиде наглостта.
В светото място ще се върне дивото
от краища далечни; ще упражни безумието си сурово, пипнешком;
тогава ще ни срещне тя, съдбата – но благодарността
не идва никога веднага след божествено-получен дар.
Дълбоко трябва да се схване то.
Да беше наше, пак не би се поскъпил даряващият
още в началото на времето да благославя стадото,
земи и върхове той да подпали и възпламени.

Божественото сещаме все пак достатъчно.
В ръцете ни се даде огън,
и бреговете, морското течение.
И повече, защото по човешки начин
нам доверени са ония чужди сили.
Теб поучава звездопадът пред очите ти,
но тъй и никога не можеш
да му се ти уподобиш.
От вечно-живото което в много радости
и песни е възпято, един син произлезе.
Един спокоен властелин.
Днес разпознаваме го ние,
тъй като знаем му отца.
А празници за да стъкми
духът висок, световен –
в човешки свят
се преклони.

Наистина, отдавна този дух изглеждаше голям
за майстора на времето; полето му широко бе простряно
но и се поизчерпа.
Понякога обаче даже бог един налага се да избере уврат,
така на смъртните да сподели съдбата.
Това по нейния закон е – да се изпитат всичките сами
така, че щом се върне тишината език да има.
Където дух вирее – тамо ние спорим
кое е най-доброто. Така блещука най-доброто и пред мен.
Когато образът му е привършен
и майсторът готов е –
та в заслепление напусне работната си стая,
богът на времето смълчан на любовта закона
изглажда с формата красива оттук, та до небето чак.
От утрото насам се случи, произтече много…откакто
разговор сме ние, едни се други слушаме;
човека ще изпитаме и скоро ще сме песен.
А епохалната картина, разгърната от дух велик –
пред нас лежи тя, знак е между другото и него.
Съюз е негов тя със сили по-различни.
Не само той, и те несътворени, вечни
се разпознават вътре лесно по начина по който
растенията биват разпознати за пръст и светлина.
В самия край за вас любовен знак
дохожда, святи сили! Свидетел е – все още вас ви има –

той, ден за празник всесъборен.
Пред него Небесните още в чудото неоткровени
в сезоните си невидени – където
гостоприемно помежду си по най-различен начин
се скупчват в брой свещен, по хорове запяват
те по едно и също време а тяхното
най-мило не им липсва.
Най-милото! – от него те зависят.
Нали те затова поканих на пира.
Той е готов на времето във вечерта,
младежо! – княз незабравим на празненството;
но няма поколението ни да си замине, за да полегне
и поспи, преди тях ще изкажете нещата премълчани;
всички тях, като безсмъртни, дошли на гости у дома.

Полъхват лекокрили ветрове. Вещаят.
Димяща долина вас известява, и почвата
която под сезона все още отзвънява.
С надежда розовеят ви страните,
на къщата пред вратника с детето
седнала е майка.
Мира тя съзерцава,
малцина сякаш че умират;
един предусет й държи душата
от златна светлина изпратен.
Обет единствен престарелите крепи,
добре приготвени подправките са за живота
от отгоре. Теглата пък са вече изтърпени.
Понеже всичко днеска се харесва
но простодушното – най-много,
то дълго търсеният златен плод
от ствол прастар
под бурите разтърсващи е паднал;
след туй – най-мило той е благо! –
съдба свещена – тя сама го обгради
с оръжия най-нежни,
и стана той подобен на Небесните.
Като лъвица се оплака, Майко!
Природо! Децата си изгуби…
Врагът ти ги открадна, вселюбяща.
Прие го него както децата собствени прие,
за спътници на боговете – сатири ти изпрати.
Ти много построи,
но много и погреба.
Каквото преди време, всемогъща,
към светлина измъкна:
ето – мрази те.
Сега узнаваш, позволяваш…
в безчувственост приятно
покои се, докато съзрее
ужасно появяващото се
там долу.

(върни се в началото)
 



Единственият
(първа авторова версия)

Какво ме свързва
със старите блажени брегове
та ги обичам повече от своето отечество?
Продаден аз съм сякаш
в небесно робство там където
в царствен образ вървял е Аполон
и към невинните девици
снизхождал Зевс, по начин свят
да има после синове и дъщери
върховният сред хората.

Възвишените мисли
много са на брой –
изскочиха те от главата на Отеца –
души велики от него при хората дошли.
Аз чувал съм за Елисей, Олимпия,
стоял съм горе изправен на Парнас,
над Истъмските върхове
но също и оттатък –
при Смирна и надолу,
към Ефес съм пребродил.

И много красоти видях,
възпях божествен образ
живее той сред людете
ала все пак
вий, стари богове! –
и всичките ви смели синове,
вий търсите Единия,
когото аз сред вас обичам
а вий – последни между вашата порода
тази семейна скъпоценност
я криете от чуждия ми дух.

Мой господарю, повелител!
Ти, мой учителю!
Защо остана там далеч? Понеже
сред старите разпитах –
героите и боговете –
защо тъй изостана? И днес
с тъга е пълна моята душа,
като че с ревност ме накарахте –
ако ще служа на едно
от другото да имам липса.

Но зная, че вината
моя е! Христе, аз
прекалено много се държа о теб…
Макар и на Херакъл брат,
Признавам смело:
ти брат си също и на Евий.
Запрягаше той тигри в колесницата,
надолу чак до Инд
за радостно служение с повеля –
лоза закрепваше
гнева народен,
обузда

Но срам един ме спира
да те изравня със светските мъже
че знам – разбирам – кой те теб роди;
отецът ти е онзи – същи,
кой никога не властва сам.

Но любовта крепи се на един.
От моето сърце
излезе твърде много песен
този път.
Аз искам липсата да сторя на добро
ако ще трябва още други да възпея.
Не ще я срещна никога
макар да го желая – мярата.
Един Бог знай кога ще дойде
онуй, което възжелавам. Най-доброто.
Подобен е на господар
превърнат в нещо земно,
плененият беркут.

Мнозина дето го видяха,
се побояха – докаран беше до неистовство
отецът му. Направи най-доброто.
Сред хората наистина бе деен.
И твърде натъжен – синът му
едно тъй дълго време,
докато отиде на небето,
с ветрове. Подобна е на него,
в плен, геройската душа.
Поетите духовни –
ще трябва да живеят на света.

(върни се в началото)



Единственият
(втора авторова версия)

Какво ме свързва
със старите блажени брегове
та ги обичам повече от своето отечество?
Под повея пламтящ приведен съм
в небесно робство сякаш, там където
както скалите казват
в царствен образ вървял е Аполон
и към невинните девици
снизхождал Зевс, по начин свят
да има после синове и дъщери
върховният сред хората.

Възвишените мисли
много са на брой –
изскочиха те от главата на Отеца –
души велики от него при хората дошли.
Аз чувал съм за Елисей, Олимпия,
стоял съм горе изправен на Парнас,
над Истъмските върхове
но също и оттатък –
при Смирна и надолу,
към Ефес съм пребродил.

И много красоти видях,
възпях божествен образ
тъй като преизобилно, на пространство
подобно е Небесното и щедро в младост
изброимо, но все пак,
животе на звездите,
и всичките ви смели синове,
да – на живота синове,
вий търсите Единия,
когото аз сред вас обичам
а вий – последни между вашата порода
тази семейна скъпоценност
я криете от чуждия ми дух.

Мой господарю, повелител!
Ти, мой учителю!
Защо остана там далеч? Понеже
сред старите разпитах –
героите и боговете –
защо тъй изостана? И днес
с тъга е пълна моята душа,
като че с ревност ме накарахте –
ако ще служа на едно
от другото да имам липса.

Но зная, че вината
моя е! Христе, аз
прекалено много се държа о теб…
Макар и на Херакъл брат,
Признавам смело:
ти брат си също и на Евий,

който удържа похот смъртна у народите, разкъсва
клопката на подлостта;
добре съглеждат хората така, че те не ходят повече по пътя на смъртта
и спазват мярата: да бива някой нещо
за себе си – мига съдбовен срещат
на велико време и също пазят своя огън
но ако някой тръгне по друг друм, те виждат
где е ориста – поемат я със сигурност,
подобна е на хора тя, а също – на закони.

Но неговият гняв избухва, докосва
точно знак земята – почти
изгубена от поглед – като че гледана от стълба, отвисоко.
Засега. Той своеволен иначе,
безмерен, безграничен е – човешката ръка
посяга към живота, а още повече –
когато нагласят се за полу-бог, надскачат
постановеното свещено в един проект.
Откакто злият дух е овладял
щастливи старини безкрайно
от дълго време нещо постои –
безпесенно, беззвучно то излиза извън мери,
насилва сетива и усет, без всяка връзка
мрази Бог, но умолявайки

удържа времето на този ден,
създава в тишина,
върви по пътя в цветовете на годините.
Поддържат го военен звек, история геройска, съдбата упорита,
Христово слънце, градините на покаяние и
броденето на поклонници, народи,
на бдящия на пост напевът и писмото
на барда или африканеца. Поддържа го съдбата по-безславна също и
кога пристигнат в ден уречен князе отечествени,
защото положението богоравно е, а не обратно.
И на мъжете повече принадлежи тя – светлината.
Не – на младенците. Тъй също – и отечеството.

Да, свежо и все още неизчерпан, целият в къдрици –
той на земята радва се и щом деца си има.
Така остава една увереност в доброто,
това го услаждава – че нещо ще пребъде
и някои се спасяват по острови красиви.
Обучени са, изкушенията безпределни
тях срещаха.
Безбройни паднаха. Така се случи,
Отецът на земята приготвя устойчивост
за бурите на времето. Но то се свърши.

(върни се в началото)



Единственият
(трета авторова версия)
Какво ме свързва
със старите блажени брегове
та ги обичам повече от своето отечество?
Приведен съм в небесно робство сякаш, говорейки с деня
където както скалите казват
в царствен образ вървял е Аполон
и към невинните девици
снизхождал Зевс , по начин свят
да има после синове и дъщери
сред хората мълчейки пребиваващ.

Възвишените мисли
много са на брой –
дойдоха от главата на Отеца –
души велики от него при хората дошли.
Аз чувал съм за Елисей, Олимпия,
стоял съм горе, при извори, изправен на Парнас,
над Истъмските върхове
но също и оттатък –
при Смирна и надолу,
към Ефес съм пребродил.

И много красоти видях,
възпях божествен образ
сред хората живеещ.
тъй като много преизобилно, на пространство
подобно е небесното и щедро в младост
изброимо, но все пак,
вие стари богове
и всичките ви смели синове на богове,
вий търсите Единия,
когото аз сред вас обичам
а вий – последни между вашата порода
тази семейна скъпоценност
я криете от чуждия ми дух.

Мой господарю, повелител!
Ти, мой учителю!
Защо остана там далеч? Понеже
сред старите, в средите им разпитах –
героите и боговете –
защо тъй изостана? И днес
с тъга е пълна моята душа,
като че с ревност ме накарахте –
ако ще служа на едно
от другото да имам липса.

Но зная, че вината
моя е! Христе, аз
прекалено много се държа о теб…
Макар и на Херакъл брат,
Признавам смело:
ти брат си също и на Евий,
който – приницателен, от памтивека
насочил лудостта подтисната,
бог на земята – душата от животното е разделил:
животното, което живо от своя глад насочено
къмто земята се стремеше и тук дойде
но прави пътища той повели, места –
внезапно той за всеки нещата подреди.
Но срам един ме спира
да те изравня със светските мъже
че знам – разбирам – кой те теб роди;
отецът ти е онзи. Същи.

Защото сам стоя Христос
под видимо небе, звезди… властител очевиден
същ; с получено от Бога разрешение върху въведеното,
над греховете на света, над неразбирливостта
на знанията – тогава щом устойчивото надраства дейното на хората
и смелостта на звездосклона е била над него.
Да, винаги светът крещящ ликува, насочен е извън Земята наша –
за да ги пусне тя натам, където
човешко повече ги не задържа.
Ала следа от словото една остава,
мъжа опива.

Но мястото пустиня бе и другите
на себе си са равни, с радост пълни щедро.
Прекрасно зеленее лист на детелина.
Та ако слушахме духа – нима това не би било
една безобразност? Дори и да не споменаваме ония,
които в знанието й обучени са от молитви лоши;
че те за мен са като пълководци и герои?
Това, да – бива да го сторят смъртните,
защото бог е безразсъден без да спира.
Но както върху колесницата
на дните те покорни под властта са,
тъй с гласове се Бог явява, отвън като природа.
Опосреден – в писания свещени. Небесните
и хората са постоянно едни до други на земята.
Един велик човек, една душа велика – по подобен начин! –
дори и да е на небето тя,
желаят все едно и също нещо на земята.

Всякога така остава,
че вечно с верига свързан, в цялост
ежедневна, е светът.
А често тъй изглежда, сякаш
един велик човек не е достоен за сътрудничество
с друго нещо, кое и то велико е.
През всичкити си дни застанали са те
един до друг, като пред пропаст.
Ония тримата обаче – са като
под слънцето ловец и плячка.
Или орач от труд отдъхващ –
той шапка сваля.
Или – като просяк.
Красиво, мило е да ги сравняваш.
Благата е земята.
За прохлада.
Но винаги…

(върни се в началото)
 



Патмос
(първа авторова версия)

                       Към Ландграфа на Хомбург
… близо е,
труден за хващане Бог.
Опасност где има,
никне спасeние също.
В мрак обитават орлите,
крачат безстрашно
синовете алпийски
над пропастта по
излеко сковани мостове.
Кръгом кълбят се оттатък
върховете на времето
най-скъпите редом живеят
в притома въз
най-отделените склонове;
дай невинна вода!
дай ни крилете – с най-верния усет
дотам да отидем и се завърнем.

Тъй аз говорех, докле ме отвлече,
по-бърз и от чувство
и по-надалече
отколкото нявга съм искал да ида,
гений едничък от моята къща.
В полумрака трептяха,
додето вървях,
сенки в гората,
потоци ревниви
низ мойта родина.
Не знаех страните
но скоро в свеж блясък,
преизпълнена с тайни
в дим златен разцъфна
внезапно-възвишена
в слънчеви дири,
с хиляда уханни била,
пред мен Азия.

Заслепен,
нещо потърсих
да разпозная,
че непривични
ми бяха широките друми –
дето се спуска от Тмол
златокрасният Патмол:
там Тавър, Месогис възправят се
и градината пълна с цветя е.
Огън тих
посред светлината –
високо сняг сребърен цъфва –
сечиво на живота безсмъртен.
По стени непроходни
прадревен бръшлян е прорастнал.
Живи колони, кедър и лавър
понесли са
празнични
божествено
изградени
палати.

Шумят азиатските двери
тук и там мамещо
в ненадеждната шир на морето
без петънце и от сянка,
но достатъчно пътища
знай ладиярът
в архипелазите…
А аз, като чух
че близкостоящият остров
бил Патмос,
мен се прииска тъй силно
натам да завия
и да достигна
пещерата сумрачна.
Понеже не като Кипър
богат на потоци
разкошно живее си Патмос –
подобен на другите остров…

… гостолюбив е
дори и в бедняшкия дом:
когато след корабен крах,
жалещ по родни простори,
по изгубен другар,
от людете чужди дори някой
пристъпи към него .
Той слуша го мило,
децата му – също
гласовете на жарка дъбрава,
пясък дето се сипе и се разстилат
просторът в полето, звукове. Чуват го.
Мило се връща обратно
поплакът мъжки.
Тъй някога той
помилува, богообичен,
Зрящия – който в младост блажен

до Висшия Син е вървял неразделно,
понеже обичал е гръмоносен
простотата на юноша.
Нека да види човекът умислен
на бога си ясно лицето.
Там, при таинството на лозата
заедно бяха в часа за вечеря,
в душата велика спокойно предвкусила смърт
изрече Господ любовта си последна
защото той никога още не е ни издумал
в достатъчна мяра слова –
на благата за бодра подкрепа,
след като на света е видял
бесовете
Че всичко добро е.
За него загина
и много би можело тук да се дума.
Видяха го да гледа
с победа като за последно
отвъд радостта на блажените
свои другари,

които все пак скърбяха
понеже бе паднала вечер
и дивни раздяла голяма в душа си поеха
мъжете, които обичаха
под слънце живота
без да желаят да изоставят
лицето Господне,
ни свойта родина.
Това се впечати у тях
както огън в желязо,
встрани покрай тях се приплъзна
любимата сянка,
но ето че той им изпрати
духа и воистина разлюля се
домът, времената на Бог,
завъртяха се с гръм издалеко
над главите сред блян.
В помрачение
бяха събрани героите смъртни,

тям щом – разделящ –
яви се отново.
Слънчев ден сега изчезна,
царствен разруши
от само себе си
право лъчащия
скиптър, божествена жалост.
Защото трябва да се върнеш
в точно време, и не би било добре
да си преминал късно, рязко срутил се, неверен;
човешко дело, радост да си бил,
и отсега нататък
да преживяваш в нощ любяща,
в очите непритворни да опазиш
пропасти от мъдрост.
И зеленеят в планини дълбоки живите картини,

но страховит е тук и там,
безкрайно пръснат живо богът,
защото ако изоставен е
ликът на скъпите другари
та да заминеш широм в планините –
самичък, де двукратно
единогласно беше разпознат
духът небесен, а и без да е проречено
за къдрите ги сграбчил…
…сред тях когато бил, внезапно тръгнал
и бързащ надалеч, към тях погледнал
богът, заклеващ се да ги държи
привързани о златните въжа и занапред.
Наричайки го зло, въздигнали ръце…

Но щом погине онзи,
о когото най-силно
вкопчена е красотата,
че като образ чудо е било,
Небесните все него
са тълкували,
когато бидейки загадка вечна себе си
не са могли те да обхванат –
ония що живели са взаимно
в паметта… Не само пясъкът
или моравите им са отнети, но и храмовете им
са завладени когато почитта към полубога
и ония като него отвяна е и неговият лик
накъм върховното поглежда
заради туй, че нийде няма го безсмъртното
веч да се види по небето
или върху земя зелена. Що е то?

Това е хвърлей на сеяча щом подхванал е
пшеницата с греблото
и мята в яснота над гумното. Трептейки,
обвивките му падат пред нозете,
накрая зърното пристига
и не е лошо, ако нещо се погуби –
насред речта да глъхне звукът жив,
защото божието – дело наше подобява.
Не всичко наведнъж изисква Висшият,
макар желязо да избълват шахтите,
а Етна да изригва искри руди.
Бих бил богат картина да рисувам,
също така – да гледам как е бил Христос

Но ако някой е пришпорил сам себе си
в слова тъжовни, насред пътя
където аз съм без закрила,
да ме нападне, и се изненадам –
та сторя образ, що прилича на Господ:
то роб ще съм.
В гняв аз веднъж видях
стопанина небесен
не че бях искал нещо да пребъда,
ами – да уча….
Те благодушни са и най-омразното им
докато властват, грешно е.
Човешкото сред хората не важи вече:
не те владеят безсмъртната съдба,
владее делото ѝ,
крачи бързо и само достига края.
Ако триумф небесен пак нагоре тръгне
слънцеподобен бива той наречен
от силните – с възхвала, в радост – син върховен…

Парола, знак… но тук надолу сочи песенната палка,
защото общо няма.
Той буди мъртвите
все още необхванати от грубост.
Мнозина чакат в своите очи с боязън
да зърнат светлината,
не искат да цъфтят под остър лъч,
юздата златна обуздава смелостта им –
ала когато сякаш
под свъсените вежди
забравят те света,
спокойна светла сила падне върху тях
от Святото Писание –
ще възликуват в милост,
в притихнал поглед ще я упражнят.
И, ако както вярвам аз,

сега Небесните ме любят,
то – тебе повече;
защото знам едно –
че волята на вечния Отец
за теб е важна
в тихия му знак.
Под небеса гръмовни някой е изправен
в живота свой –
че още жив Христос е.
Героите обаче са му синове
дошли са страниците всички святи –
те поясняват, писани от него и
от мълния.
Делата ни са земни и до днес –
едно безспирно рвение,
но Той е тук, делата са му знайни
всички и отколе.

Пре-дълго, много дълго вече
не виждаме небесна чест.
Защото те, небесните,
почти за пръстите ще трябва да ни водят.
Коварно къса ни сърцето мощ,
че жертва пада на Небето всичко,
но ако нещо е пиляно,
то никога не е извело до добро.
На Майката Земя послужихме,
а напоследък – и на светлина от слънце,
но – без да знае, люби
Отецът който е над всички:
най да почитаме
скрепени букви
и трайното –
добре да го тълкуваме.
В това го следва
немският напев.

(върни се в началото)



Патмос
(предварителна основа за по-късната версия)

Преблаг е, но
сам никой не хваща го, Бог.
В мрак обитават орлите,
крачат безстрашно
синовете алпийски
над пропастта по
излеко сковани мостове.
Кръгом кълбят се оттатък, към ясност,
върховете на времето,
редом най-скъпи живеят
в притома въз
най-отделените склонове;
дай невинна вода!
дай ни крилата – с най-верния усет
дотам да отидем и се завърнем.

Тъй аз говорех, докле ме отвлече,
по-непомерно отколкото чувствах,
гений едничък от моята къща.
В полумрака ми бяха,
сякаш вси люде с одежди подобни
додето вървях
сенки в гората
потоци ревниви
низ мойта родина.
Не знаех страните
но скоро в свеж блясък,
преизпълнена с тайни
в дим златен разцъфна
внезапно-възвишена
в слънчеви дири,
с хиляда уханни трапези:
пред мен Азия.

Заслепен,
нещо потърсих
да разпозная,
че непривични
ми бяха широките друми –
дето се спуска от Тмол
златокрасният Патмол:
там Тавър, Месогис възправят се,
упоена и морна за сън,
в цвят е градината.
Огън тих
посред светлината –
високо сняг сребърен цъфва –
сечиво на живота безсмъртен.
По стени непроходни
прадревен бръшлян е прорастнал.
и живи колони от кедър и лавър
понесли са
яките
скални
божествено
изградени
палати.
Шумят азиатските двери
тук и там мамещо
в ненадеждната шир на морето
без петънце и от сянка,
но достатъчно пътища
знай ладиярът
в архипелазите…
А аз, като чух
че близкостоящият остров
бил Патмос,
мен се прииска тъй силно
натам да завия
и да достигна
пещерата сумрачна.
Понеже не като Кипър
богат на потоци
разкошно живее си Патмос –
подобен на другите остров…
гостолюбив е
дори и в безлюдния дом:
когато след корабен крах,
жалещ по родни простори,
по изгубен другар,
от хората чужди дори някой
пристъпи към него.
Той слуша го мило,
децата му – също
гласовете на жарка дъбрава,
пясък дето се сипе и се разстилат
просторът в полето, звукове.
Чуват го.
Мило се връща обратно
поплакът мъжки.
Навремето Патмос послужил –
звяр същи – на Зрящия.
Злото бил срещнал тогава.
Като млад хората любил,
в тръбния гръм
бил неразделно до Висшия Син,
сам той не искал да бъде
по причина Духа…
Младежът обаче прозрял
хубаво кой бил другият.
Щото при тайната на лозата
заедно бяха в часа за вечеря,
в душата велика спокойно предвкусила смърт
изрече Господ любовта си последна
защото той никога още не е ни издумал
в достатъчна мяра словата
ни на блага, ни с мълчалива подкрепа,
след като на света е видял
бесовете
Че всичко добро е.
За него загина
и мило би можело тук да се дума.
Видяха го да гледа
с победа като за последно
отвъд радостта на блажените
свои другари,
които все пак скърбяха,
докато бе паднала вечер
и дивни раздяла голяма в душа си поеха
мъжете, които обичаха
под слънце живота
без да желаят да изоставят
лицето Господне,
ни свойта родина.
Това породи се у тях
както огън в желязо,
встрани покрай тях се приплъзна
любимата сянка,
затуй той им изпрати
духа и воистина разлюля се
домът, времената на Бог,
завъртяха се с гръм издалеко
над главите сред блян.
В помрачение
бяха събрани героите смъртни,
тям щом – разделящ –
яви се отново.
Слънчев ден сега изчезна,
царствен разруши
от само себе си
прямо лъчащия
скиптър, божествена жалост.
Защото трябва да се върнеш
в точно време, и не би било добре
да си преминал късно, рязко срутил се, неверен;
човешко дело, радост да си бил,
и отсега нататък
да преживяваш в нощ любяща,
в очите непритворни да опазиш
пропасти от мъдрост.
Отечеството стая мъничка е
за мнозина,
но страховит, правдив е тук и там,
безкрайно пръснат богът живо
защото ако изоставен е
ликът на скъпите другари,
та да заминеш широм в планините –
самичък, де двукратно
угрижен и навсъде
беше дух небесен.
За неговите вече бе разпад
а святото – игра на Мориа;
бе срутен хълмът на гнева
когато бързащ надалеч, към тях погледнал
богът, заклеващ се да ги държи
привързани о златните въжа и занапред.
Но щом погине онзи,
о когото най-силно
вкопчена е красотата,
че като образ чудо е било,
Небесните все него
са тълкували,
когато бидейки загадка вечна себе си
не са могли те да обхванат –
ония що живели са взаимно
в паметта… Не само туй, но
и когато пясъкът е взет, моравите – отнети,
а храмовете им са завладени,
когато почитта
към полубога и ония като него
отвяна, непозната е и покрусена
дори при него – на небето вречен
заради туй, че нийде няма го безсмъртното
веч да се види по небето
или върху земя зелена. Що е то?
Това е хвърлей на ума кога подхванал е
пшеницата с греблото
и мята в яснота над гумното.

Ужасно нещо, пада прах…
но в края зърното пристига
дори и не е лошо ако понякога нещо се погуби –
сред речи заглъхва живият звук
защото божието – дело наше подобява.
не всичко наведнъж изисква Висшият,
сега желязо бълват шахтите,
а Етна, тя изригва искри руда.
Бих бил богат картина да рисувам,
също така – да гледам как е бил Христос.
Но ако някой-си пришпорва сам себе си

(върни се в началото)



Патмос
(вариант)

Преблаг е, но
сам никой не хваща го, Бог.
В мрак обитават орлите,
крачат безстрашно по уврат,
синовете алпийски
над пропастта по
излеко сковани мостове.
Кръгом кълбят се оттатък, към ясност,
върховете на времето
редом, ревниви, най-скъпи живеят
в притома въз
най-отделените склонове;
дай невинна вода!
дай ни крилата – с най-верния усет
дотам да отидем и се завърнем.

Тъй аз говорех, докле ме отвлече,
по-изкусно, даже от чувство
и по-далече додето съм мислел да стигна
гений едничък от моята къща.
В полумрака ми бяха,
сякаш вси люде с одежди подобни
додето вървях
сенки в гората
потоци ревниви
низ мойта родина.
Не знаех страните
Многострадални, научихме знаците пътни.
Тъй в свежия блясък,
преизпълнена с тайни
в дим златен разцъфна
внезапно-възвишена
и позната в сърцето
в слънчеви дири,
с хиляда уханни трапези:
пред мен Азия.

И съвсем заслепен,
нещо потърсих
да разпозная,
че нивга привични
не са ми били ширните друми –
дето се спуска от Тмол
неразрушимо сечиво –
златокрасният Патмол:
и Тавър, Месогис възправят се,
упоена и морна за сън е,
в билки – градината.
Далеч от Йордан, далече от Назарет
и от морето далече, де го издириха ветровете,
в Капернаум, Галилея и Кана –
замръзнах за миг, рече той.
Сякаш с капки свещени той хвърли
въздишки светлинни в покой,
които личаха на жадно животно
като крясък кокоши в деня,
в който поувехнало и жужащо
поради младенците избити като в Сирия
в преклонение родно, благодумно изчезна
и на Кръстителя черепът падна
златен, лежащ по неставащ за ядене
и неповяхващ като писание,
видим върху ключове сухи.
Градски пожарища смъртно влюбчиви
са гласовете на Бога,
но парят те, туй е сигурно –
да ги опазиш велик във великото.
Няма ливади, та да остане някой в началото.
И туй продължава сега, въпреки всичко.

Йоан и Христос – него, носител на бремето
ще да възпея, подобен на Херкулес
или на острова, който – изгнан, разцъфтял
пълен с усет и свежест –
съсед е на хладните морски води,
на потопа в пустинята, на Пелея широк.
Друго е съдбата. По-чудно,
По-богато да запееш…
без възможност е оттогава
приказката да се спре.
Също бих искал аз да възпея
благородния път към Йерусалим
като кораби с лебедов ход,
мъката грешна в Каноса –
топла, чак пареща.
Също бих искал аз да възпея и Хайнрих,
но още в самия почетък не
бях осмелен за това.
Трябва да виждаме с изводи,
още преди да открием,
защото скъпо лицето на Скъпия е,
много е скъпо… и с чистота,
като чистотата на меча е чиста.

Та тогава видя примиреният мъж
на Бога лицето,
щото при тайната заедно бяха
в часа за вечеря, когато в душата
велика благо подбрала
смъртта бог изрече,
любовта за последно
защото той доста не бе ни издумал
слова за благата.
Тогава, твърдящ ги тъй бели,
че сняг сякаш те бяха,
но след това светлината
обърна се в смърт.
И той го позна, че всичко добро е.
За него умря, а те го видяха –
прегърбени, неунизени
както когато прегърбва се век –
таз отричаща фигура,
късно прогледнали, в радост
от правдата
и докрая другари.

И все пак се наложи да скърбят,
тъй като падна вечер.
Най-хубаво е чисто да прогледнеш
в съдбата – един живот,
понесъл своето сърце
пред този лик, преминал повече
от половина път.
Но много трябва и да се избегне –
премногото любов,
която в преклонение минава,
с опасности е пълна
и най-много уязвява.
Онези пък не щяха да оставят
сълзите и съня на господаря,
родината си.
В жар родено
в желязо огън ален бе това
и увреди наистина божествения лик.
Но като болест се приплъзна настрани
любима сянка – ето, че той им изпрати
духа, и воистина разлюля се домът
времената на Бог,
завъртяха се с гръм издалеко –
създаващи мъже
като зъби на дракон,
в ярост към съдба разкошна.

(върни се в началото)



Патмос
(вариант)

Преблаг е, но
сам никой не хваща го – Бог.
В мрак обитават орлите,
крачат безстрашно,
синовете алпийски
над пропастта по
излеко сковани мостове.
Кръгом кълбят се оттатък, към ясност,
върховете на времето
редом ревниви, най-скъпи живеят
в притома въз
най-отделените склонове;
дай невинна вода!
дай ни крилата – с най-верния усет
дотам да отидем и се завърнем.

Тъй аз говорех, докле ме отвлече,
по-изкусно, даже от чувство
и по-далече додето съм мислел да стигна
гений едничък от моята къща.
В полумрака ми бяха,
сякаш вси люде с одежди подобни
додето вървях
сенки в гората
потоци ревниви
низ мойта родина.
Не знаех страните
Много изстрадахме, често.
Тъй в свежия блясък,
преизпълнена с тайни
в дим златен разцъфна
внезапно-възвишена
в слънчеви дири,
с хиляда уханни трапези, сега

пред мен Азия.
И съвсем заслепен,
нещо потърсих
да разпозная,
че нивга привични
не са ми били ширните друми –
дето се спуска от Тмол
неразрушимо сечиво –
златокрасният Патмол:
и Тавър, Месогис възправят се,
упоена и морна за сън е,
градината в цвят.

Острове светли!
Когато славата угасне,
и на очите похотта
и вече неподдържани от хора
пътищата се съмняват,
безсенчести дървета, царства,
на погледа ни млада свежест,
отидат си – тогава
разкъсано е във вродените руини,
в невинност атлетична.
От бог масивна е дошла
и си отива съвестта, апокалипсис и божествена ръка
богато маха от насочващо небе
и за известно време е законът неделим,
и служба, а ръцете да издигнеш
да свалиш, това е, и лоши – мислите да подредиш.
Ужасно мрази именно той, Бог –
всезнаещи чела, но чист стоеше
върху земя несвързана Йоан.
Пророческото слово обяви за земно.
Далеч от Йордан, далече от Назарет
и от морето далече, де го издириха ветровете,
в Капернаум, Галилея и Кана –
замръзнах за миг, рече той.
Тъй че с капки той хвърли
въздишки светлинни в покой,
които личаха на жадно и диво животно
в дните щом в Сирия
виеше преклонение родно и в мор
и на Кръстителя черепът бе откъснат
подобен на едното
писание неповяхващо
златен, лежащ по неставащ за ядене
и неповяхващ като писание,
видим върху ключове трайни.
Като огън са са гласовете на Бога,
Но трудно е да опазиш велико великото.
Няма ливади, та да остане някой в началото.
И туй продължава сега, въпреки всичко.

Йоан и Христос – него, носител на бремето
ще да възпея, подобен на Херкулес
или на острова, който – здраво захванат, спасен
освежаващ, съсед е на хладните морски води,
на потопа в пустинята, на Пелея широк.
Но то не става.
Друго съдбата е. По-чудно,
По-богато да пееш…
без възможност е оттогава
приказката да се спре.
Сега бих желал да възпея
благородния път към Йерусалим
мъката грешна в Каноса –
и Хайнрих,
само куражът да не победи…
Отнапред трябва да схванем това.
Като утринен въздух
са след Христос имената. Стават мечти.
Спускат се като грешен завой
към сърцето и – смъртоносни –
ако не бъде промислено,

и схванато какво са те.
Но ето видя примиреният мъж
на Бога лицето тогава
щото при тайната заедно бяха
в часа за вечеря, когато в душата
велика благо подбрала
смъртта бог изрече,
любовта за последно
защото той доста не бе ни издумал
слова за благата,
твърдото да потвърди.
Но светлината
обърна се в смърт.
Защото оскъден е светският бяс.
И той го позна, че всичко добро е.
За него умря, а те я видяха –
прегърбени, неотредени
пред Бог таз отричаща фигура,
както когато прегърбва се век –
късно прогледнали, в радост
от правдата
и докрая другари.

И все пак те скърбяха,
тъй като падна вечер.
Чисто да прогледнеш
в съдбата – е един живот,
понесъл своето сърце
пред този лик, преминал повече
от половина път.
Но много трябва и да се избегне –
премногото любов,
която в преклонение минава,
с опасности е пълна
и най-много уязвява.
Онези пък не щяха да оставят
родината си.
В жар родено
в желязо огън ален бе това
и като болест се приплъзна настрани
любима сянка.
Ето, че им прати
духа и воистина разлюля се домът,
завъртяха се с гръм издалеко –
времената на Бог –
създаващи мъже
като зъби на дракон,
в ярост към съдба разкошна.

(върни се в началото)
 



Възпоменание

Северо-източно повява
най милият сред ветровете
към мен, защото обещава
дух огнен, път добър на ладияри.
Ти отиди и поздрави
прекрасната Гарона
градините в Бордо –
там дето в стръмен бряг
угасва мостик и в река
дълбоко спуска се потокът
а горе благо взират се колцина
дъбове срещу тополи бели.

Но аз добре си спомням как
била широки скланя
лес брястов върху мелница…
Смокиново дърво расте на двора,
в дни празнични отиват
жени кафяви точно там
по пръст копринена
през месец март
когато равни са денят с нощта
и върху дългите пътеки
в сън златен натежали,
заслонно духат ветровете.

Подайте ми обаче
препълнен светъл мрак
в бокала ароматен
та да си отпочина, защото
сладка беше сенчестата дрямка –
не е добре да си бездушно
чист от смъртни мисли.
Добър е разговорът щом мълвиш
какво сърцето дума, и да слушаш
много за дните на любов
и за делата дето са били.

Приятелите где са? Белармин
с другаря?.. Мнозина се боят
до извора да стигнат.
Богатството започва по море.
Те живописци същи,
набират земна красота
не пренебрегват битка окрилена
за да живеят през летата
сами под мачта без листа
където не пробиват с блясък
дни празнични в нощта,
игра на струни, танц вроден… Но не!

И ето, в тоя час
за Индия мъже поеха
от висини въздушни
над гроздови вършини
къде възправя се Дордон
ведно с разкошната
Гарона – в морска шир
разстила се навън потокът.
Но паметта и дава, и отнема
море. А любовта очи отваря.
Което пък остава,
поети го даряват.

(върни се в началото)
 



Истър

Сега ела ти, огън!
Ний алчни сме
да го съгледаме – деня!
Щом коленeтe ни треперят,
ще чуем на леса вика.
Пристигнахме от далнина, от Инд
насам; и от Алфей. И дълго гонихме
умелост.
Но не без трепет се посяга към
ближното – направо
да прекосим до другата страна.
Тук ний желаем да строим,
теченията тук земята правят
почва.
Както когато билките изскочат –
натам насочва
звярът се да пий.
И ние хората, сме тъй.
Реката Истър се зове
и тя живее си красиво.
Листа стеблата жарят
възбудено и диви
застанали са плътно;
от друго измерение
изниква стряха от скали.
Затуй не ме учудва
че той Харакъл бил поканил – гост
бляскав и далечен,
изпод Олимпа.
Защото сянка бил дошъл да дири
от Истъм зноен чак.
Със смелост пълни
бяха те самите,
но по причина духовете
и се нуждаеха от хлад.
Така той мил извлече
се – от извора вода
по бреговете жълти
измъкна се насам
висок и ароматен
от смърчова гора,
където в свежа глъб
разхожда се
ловец по пладне
и чува
растеж
на смолни
покрай Истъра
дървета.
А той изглежда,
сякаш наобратно е потекъл,
и мисля си, от Изтока че идва.
Тук много би могло да се издума:
защо увиснал е над планините?
Рейн – другата река
встрани е
тръгнала.
Нали напразно не текат
реките в пустошта… но как?
Необходим е явно знак,
и нищо друго.
В добро и зло да няма нужда
да се втурнеш
с луна и слънце в своята душа –
да ги поемеш безразделно,
да тръгнеш нощ и ден
и да направиш Небесните
щастливи да усещат
друг другия…
така са те
на висшето отрада.
Как той се спусна?
Как сега – деца небесни,
сте като Херта – в цвят зелен?
Но прекалено търпелив, чак свит
изглежда ми.
Нима ухажва
или просто
се шегува?
Нали когато трябва
в младост да изгрее ден
за да започнеш да растеш,
друг някой запокитва нависоко
разкош и пълнота;
в оградата се бие,
и прекомерно надалеч отекват
свистящи, ветровете!
Тогава е честит.
Скалата по резки копнее,
по гънки пък – земята.
Не би се инак укротил
дори
за миг.
Какво обаче върши си реката,
не знае никой.

(върни се в началото)
 



Мнемозина
(втора авторова версия)

Ний знак един сме безтълковен,
от болка сме лишени. Почти
изгубихме езика в далнината.
А колчем на небето за людете
изникне спор и властно
тръгнат месечини,
морето заговаря…Тогава
реките нов път ще проправят.
Но безсъмнен Един е.
Той може да променя ежедневно.
Потреба няма от закон.
Листата отзвучават, а дъбове
край глетчери шумят.
Нали Небесните не всичко любят…
…така че – смъртните отиват
до ръба на пропастта.
Там ехото пристига
наобратно.
Нещата се обръщат
а времето е дълго,
правдиво произлиза.

Що става с милото? В пръстта
съглеждаме лъч слънчев,
суха шума,
в дълбока сянка са горите
и дим по покрива цъфти
при древната корона
над кулите смирен.
Гугукат чучулиги с дъх изгубен,
в деня пасат – добре подбрани,
небесните овци.
Снегът – туй майско цвете
благодушно където и да е,
блести вещателно
на Алпите в зелената поляна
до половина. Нали за кръста,
който е забит на пътя
на мъртвите за памет
говорещ странник
към улицата стръмна кривна
с някой друг…
Това какво е?

Смокиново дърво – там падна и загина,
мой Ахил!
Аякс лежи при пещери до езеро край
изворите близки на Скамандър.
От гений смело окрилен под виещ вятър
към роден Саламин, по сладък обичай
в чужбината умря Аякс.
Патрокъл – в царствени доспехи.
И много други отлетяха.
От собствена ръка в тъга голяма
с див кураж и все пак:
по божествена принуда.
Накрая другите стояха
насред поле съдбовно.
Когато някой безпощадно
душата си сбере,
Небесните се противят.
Но все пак трябва.
В подобен случай,
за него
липсва траур.

(върни се в началото)


Мнемозина
(първа авторова версия)

… но трябва
цветята да пеят,
водите да чувстват –
дали все още го има Бог.

Защото в ден прекрасен
за невеста, такава чест
поражда страх.
Ужасно е без образ
нещо да пристигне.
Ако едничко дойде то,
да се получи щедро.
Върховният е несъмнен
и може да променя ежедневно,
потреба няма от закон –
както – за хората ще трябва
да пребъде.
Мъже мнозина искат да са
там при битието в същност вярна.

Небесните не всичко любят.
Така че смъртните отиват
в ръба на пропастта.
Нещата се обръщат
а времето е дълго,
правдиво произлиза.
Що става с милото? В пръстта
съглеждаме лъч слънчев,
суха шума,
в дълбока сянка са горите
и дим по покрива цъфти
при древната корона
над кулите смирен.
Гугукат чучулиги с дъх изгубен,
в деня пасат – добре подбрани,
небесните овци.
Снегът, туй майско цвете
благодушно където и да е,
блести вещателно
на Алпите в зелената поляна
до половина. Нали за кръста,
който е забит на пътя
на мъртвите за памет
говорещ странник
към улицата стръмна кривна
с някой друг…
Това какво е?

Смокиново дърво – там падна и загина,
мой Ахил!
Аякс лежи при пещери до езеро край
изворите близки на Скамандър.
От гений смело окрилен под виещ вятър
към роден Саламин, по сладък обичай
в чужбината умря Аякс.
Патрокъл – в царствени доспехи.
И много други отлетяха.
От собствена ръка в тъга голяма
с див кураж и все пак:
по божествена принуда.
Накрая другите стояха
насред поле съдбовно.
Когато някой безпощадно
душата си сбере,
Небесните сe противят.
Но все пак трябва.
В подобен случай
за него
липсва траур.

(върни се в началото)


Мнемозина
(трета авторова версия)

Презрял и кръстен в огън –
готов ни е плодът.
В земята проверено
началото едно е, щом в хълмите небесни
като пророци, змии припълзяват
тъй сякаш че мечтаят.
Товарът е голям, понесли сме го с рамо:
наречен за провал.
По пътищата зли жребци са похитени,
прадревните стихии към плена си вървят
по земните закони, че ревността ни
в несвързаност избива.
Да пазим е потребно
най-много верността.
Напред, назад не гледаме –
не ще допуснем люшкането
в чуплива лодка над езерна вода.

Що става с милото? В пръстта
съглеждаме лъч слънчев, роден
суха шума,
в сянка са горите
и дим по покрива цъфти
при древната корона
над кулите смирен.
Добри са тия знаци днес
ответни, щом Небесните
ранили са душата.
Така снегът, туй майско цвете
благодушно
където и да е, блести вещателно
на Алпите в зелената поляна
до половина. Нали за кръста,
който е забит на пътя
на мъртвите за памет
прозрял далеко странник
към улица висока, кривна
говорейки с друг някой ядно…
Това какво е?

Смокиново дърво – там падна и загина,
мой Ахил!
Аякс лежи при пещери до езеро край
изворите близки на Скамандър.
Повяха сънно ветрове тогава,
към неподвижен Саламин
с привичка гола и в чужбина –
Аякс умря велик.
Патрокъл – в царствени доспехи.
И много други отлетяха.
На Китерон лежеше
градът на Мнемозина – Елевтера.
Щом Бог свали си наметалото –
тъма й къдрите разплете.
Когато някой безпощадно
душата си сбере,
Небесните сe противят.
Но все пак трябва.
В подобен случай
за него
липсва траур.

(върни се в началото)




„Напеви нощем”
 



Хирон

Къде си ти, умисленост?.. Изплъзва ми се
нещо настрани във времената. Къде си, светлина?
Сърцето ми изцяло будно е, но в него има гняв,
всеудивителна, нощта ме спира.

До днес преследвах билките в гората и дебнех
дивеч плах по хълма. Но никога – напразно!
Не ме подлъгаха, веднъж дори! – ни
твойте птици, защото ти дойде почти готова;

препълнена с градинска свежест… Такова бе
сърдечното ти наставление. Къде си, светлина?
Отново будно е сърцето ми, но безсърдечно.
Обхваща ме нощта всевластна, пак.

Аз бях добре. Земята китка първа подари ми
от минзухар, от жито и тамян;
обучих се от хладината на звездите
единствено на назовимо.

Разомагесващ дивото поле в тъгата ми –
пристигна полубогът: Зевсов роб и прям
човек. Сега седя си сам. От час
на час аз образи мисловни правя

от свежата земя, от облаци любовни –
защото между нас отрова има.
Далеко дебна – там да видя: дали пък
спасителен приятел не би ме навестил?

Тогава чух на гръмовержец колесницата
по пладне. Щом дойде той, най-хубаво познатият:
и неговият дом тресе се, пръстта
се прояснява, мъчението ехо става.

Спасителя дочувам през нощта, и слушам
как убива… освободител е. Там долу –
пълно с билки избуяли, подобни на лица са.
Земята виждам в тях и, огън властен.

А дните се меняват, щом някой в
тях се взре: и зла, и мила болка имат.
Ако и ти да си двуформен, пак никой
най-доброто няма да узнае.

Това е тъкмо жилото на Бога; не може
инак да обичаш божествена неправда.
Бог приласкаващ е, показва своя облик –
по начин друг изглежда и земята.

Ден, ден! Отново дишате добре сега,
морави, и пиете потоците ми! Обхожда
зрението пътя изнурен по който
при тебе идва властник с шпори,

плането дневна – по твоите следи… Тогава
се появяваш ти, земя!…ти, люлко мирна!
Дом на бащите ми, кои навън от селището
са излезли – сред облаците, в пустошта.

Вземи сега един жребец, сложи доспехи, и
леко копие вземи, момче! Пророчеството
няма да пропадне. Напусто няма да се чака докато
то се прояви…Завръщането на Херакъл…

(върни се в началото)
 



Сълзи

Любов небесна, нежна! Ако ви бих
забравил – вас умели и похватни,
пламенни, на пепел вече сторени…
и пустош, и уединение; и все пак:

сте мили, мои острови! – взор на свят-чудо:
единствено ме вие сам посрещате,
вий, брегове де любовта е богопаднала
но тъй и инак – е небесна – и се кае.

Преблагодарни, святите
там в дните на прекрасност служение
са стрували. Те – гневни са герои…Дървета много,
и градове, на същото туй място са стоели.

Видимо, като мъжа в разсъдък
героите са мъртви днес. Любовни острови
почти са разпилени, тъй че – разкъсана –
глупашка, ала – навсякъде присъства, и е любовта.

Кротки сълзи, взора мой – ви моля:
да не погасвате изцяло! Възпоменание
едно ми оставете – аз благородно да умра…
така, че злонамереното и измамно – да ме надживее.

(върни се в началото)
 



Към надеждата


Надеждо: благотворна и гальовна!
Ти никога не принизяваш дом скръбящ.
Сърдечно служеща и възвисена;
помежду смъртни и небе на власт.

Къде си ти? Аз малко поживях, ала студено
вее вечерта ми. Притихнал, сякаш сянка –
сега съм тук, но вече в гърлото без песен.
В гърдите ми задрямало е тръпнещо сърце.

В деня зелен, там дето извор свеж
от планината постоянно скача и милото
безвремие напролет в мен цъфти:
в безмълвието… там бих пожелал аз тебе –

нежна, да подиря. Или когато в полунощ
живот невидим крачки възвестява
в гората, а над мен вечно-усмихнати цветя
блестят в цъфтежа свой като звезди:

о, ти – на Етера си щерка!.. ела тогава
от отечески градини и – ако то не бива:
да дойдеш – Земен дух, при мен с противното,
поне ти, ужас! – сърцето ужаси ми…

(върни се в началото)
 



Вулкан

Ела, дух огнен и приятелски сега! Обвий
душата нежна на жените в облаци;
в мечти от злато! Запази го –
покоя разцъфтял на винаги добрите…

Ти размисъла, работата – за мъжа ги остави.
На неговата свещ светликът, бъдещият ден –
те нека се харесат. Но уплахът и грижа
грозна – да не нарастват прекалено.

Щом днес Борей гневящ се непрестанно –
наследствен враг мой – тази нощ страната ни
нападне и късно, в час задрямал,
към хората запее песен странна с подигравка,

той ще разкъса на града стените, оградата
коя прилежно построихме, в тихата гора
бушува ще… та да смути душата, и
песента ми сам да оскверни.

Бучи той безпрестанно над потока нежен.
Изсипва черния си облак нашироко и встрани;
долини кипват, сякаш лист отбрулен – от хълма
твърд скалата литва.

Смирен и по-угоден от други живи същества
човекът е, но все пак времето навън е лошо.
Вглъбен е всеки в себе си: почива, размишлява,
свит в сигурно местенце е роденият свободен.

Но вечно ще е жив от дружеските гении
поне един – да дава благослов с услада.
Дори и да избухват те – неуки груби сили:
все ще обича любовта.

(върни се в началото)
 



Немощ

Не са ли ти познати мнозина между живите?
Над истината не върви ли кракът ти, сякаш по килими?
Ти, гений мой! – ела, стъпи в
живота бос! – бъди без грижи…

Което случи се – то нека да е подходящо.
За радост се впрегни – какво могло би иначе
тебе да нажали, сърце;
какво ли би пресрещнало те там, надето си запътено?

Откакто са Небесните на людете подобни – един самотен звяр,
Небесните сами са водени към своята възврата
от песнопение едно, от хора на князете.
По видове са разделени те; така

и ние бяхме: езици на народа, с наслада сред живящите
където много работи в съюз са и всеки с радост се сдружава
равен с всеки. Често.
Така Отец е, Богът на небето наш,

кой подарява прегръдки и допири на мислещия ден;
който при прелома на времето разбудени
прикрепя ни като деца
със златни проходилки.

Добри сме и умело сме научени на нещо.
И едного, кога с изкуството си дойдем,
ще доведем и от Небесните дори.
Ръцете ни изкусни само, тях носим си сами.

(върни се в началото)
 



Ганимед

Защо заспал си, син на планината!? Лежиш без смелост,
косо, мръзнеш на брега студен, ти – търпеливи!
За милостта не мислиш – освен ако над масите
Небесните не са изпаднали в жадуване.

Ти не познаваш ли отеческите пратеници,
играта им ожесточена в процепа на ветровете?
Не те ли среща словото, което с дух
древен пълно праща ти пътуващ странник?

Но вече се дочува звук в гръдта му. Дълбоко
като някога, струи – когато горе на скалата си лежа.
В гнева обаче се прочиства
прикованият, и бърза

той сега. Не е похватен, с лавата се подиграва
и взима, чупи, хвърля разпокъсаните части
пиян от гняв в играта – тук и там,
към зяпналия бряг, на чужденеца

към особения глас; изправят се стадата,
възбуждат се горите, земята чува в глъб
духа на бурята далече, и с трепет в пъпа
на земята отново буди се духът.

Пристига пролетта и всичкото, по начин
свой цъфти. А той далеч е. Не е тука
вече. Обърка се, че прекалено мекушав е
всеки гений. А разговорът е сега небесен.

(върни се в началото)
 



Половината на живота

Надвесено е, в круши медни
и с диви рози пълно –
над езеро имение.
Гальовни лебеди,
глави пияни от целувки
потапяте в
светено-трезвата вода.
Уви, отде бих взел щом
дойде зима – цветята,
зрака слънчев,
земни сенки?
Стените там стоят
студени, безсловесни.
Под вятър стягове свистят.

(върни се в началото)
 



Жизнени епохи

Вий, градове покрай Ефрат!
И вие, улички в Палмира!
Горички от колони
в пустинна равнина – какво сте?
Задето границата на дъха
преминахте – короните отнеха ви
Небесните – сред дим, сред пара;
и ето ме, седя сега под облаците,
и всеки има си от тях покой
под дъбове добре строени
върху полянка на сърна.
И чужди ми изглеждат,
умъртвени – блажените души.

(върни се в началото)
 



Убежището в Харт

Надолу се спуска гората
и като цветни пъпки навътре
листата се вият.
Долу някои от тях цъфтят
върху пръстта,
не съвсем примирено
там Улрих точно отиде;
често крачката му осмисля
съдба една велика,
готова – от своето място
преизобилно.

(върни се в началото)


 


Авторът:

  Йохан Кристиян Фридрих Хьолдерлин (20.03.1770 г. в град Лауфен на Некар, Херцогство Вюртемберг – 07.06.1843 Тюбинген, Кралство Вюртемберг) е немски лирик от епохата между Ваймарската класика и романтиката, предшественик в творчеството и съдбата си на фигурите на т.нар. „прокълнати поети“.
  Съученик и приятел – по времето на обучението си при преподаватели от ранга на Карл Филип Конц, като стипендиант по теология в евангелската Тюбингенска семинария – на философите Георг Хегел и Фридрих Шелинг, възможен автор на т.нар. „Най-ранна системна програма на Немския идеализъм“, където се проповядва митологично сливане на многобожието на въображението с единобожието на разума в името на идващата нова ера на етика и всеобща метафизическа промяна в съдбата на човечеството. По-късно се разочарова от антирепубликанската политика на Наполеон.
   Като младеж, Хьолдерлин посреща с въодушевление появата на Френската Революция. През 1794 г. посещава лекциите на философа Йохан Готлиб Фихте в университета в Йена. По това време оформя контакти с Йохан Волганг фон Гьоте, с Фридрих Шилер, Фридрих фон Харденберг Новалис, както и с политика Исак фон Синклер.
  През 1796 г. започва работа като домашен учител в къщата на франкфуртския банкер Якоб Гонтард, където нещастно се влюбва в съпругата му Сузета Гонтард, което и довежда до прекратяването на отношенията с фамилията Гонтард. Още тогава чувствителната му натура страда от хипохондрия, предприема пътешествия през 1801 – 1802 г. в Швейцария, Франция и Германия. Там го застига и вестта за смъртта на Сузета, което още повече влошава състоянието му.
  В периода до 1807 г. се ангажира, заедно със Синклер, в опити за тайна политическа активност срещу френската доминация на Наполеон в Германия, което довежда до кофликти с държавни немски служби. Междувременно претърпява безуспешно принудително лечение според суровите стандарти на тогавашната медцина в психиатрична клиника, а след 1807 г. той вече е с трайни и сериозни, макар и не постоянни, а по-скоро циклични душевни проблеми (и до момента с неясна диагноза – дали шизофрения, деменция прекокс или някакво друго заболяване-със специални изследвания по въпроса от страна на авторитети като Карл Ясперс, например). Болестта му продължава с тенденция към задълбочаване на симптомите и до края на живота му през 1843 г.
  В този последен период, поетът живее почти отделен от външния свят във висока кула, собственост на неговия почитател от Тюбинген – Ернст Цимер, мебелист. До 1828 г. Хьолдерлин е под правното попечителствот на своята майка, а след кончината ѝ – под това на местната администрация. С осигурено известно частно наследство и рента от Вюртембергския двор, той не изпитва финансови затруднения до края на живота си. Обикновено не контактува с обществото, като рядко приема посетители и предимно е отдаден на музика (свирене на пиано), разходки и писане на странни, графически правилни и често невнятни стихове, които подписва с различни измислени имена. Той ги датира „свободно“- срещат се такива дати, сякаш стиховете от последния му период са написани стотици години преди 19-ти век, или пък след датата на смъртта му.
  Работи в жанровете химн (в началото – под очевидното влияние на Шилер), ода, елегия, роман (“Хиперион или Отшелникът в Гърция“: 1797-1799, с първообраз на Диотима в него – Сузета Гонтард), пише и кратки теоретични фрагменти и студии. Занимава се с преводи на Пиндар и Софокъл (“Едип Цар“, „Антигона“ – 1804 г.).
  Сред зрелите му поетически произведения, освен одите и елегиите, най-вече се открояват циклите „Отечествени напеви“ (късните химни, писани в 1802-1807 г. в прочутата „Тетрадка във фолио-формат“ и особено популярни в периода между двете световни войни в Германия), както и публикуваните непосредствено преди психическия му срив (т.нар. евфемистично наречено „попадане под властта на нощта“ или „затъмняване“ от германската литературна традиция) кратки стихотворения в цикъла „Напеви нощем“ от 1803-1805г., отпечатани в 1805 г. от франкфутския издател Фридрих Вилманс.
   След известна забрава през 19-ти век, внимание върху него обръщат автори като Фридрих Ницше, Щефан Георге, Норберт фон Хелинграт. Поезията на Хьолдерлин упражнява конститутивно влияние върху лирици като Райнер-Мария Рилке, Георг Тракл, Паул Целан в немскоезичния кръг само, за да се стигне до известната оценка на философа Мартин Хайдегер, че Хьолдерлин е поетът на поетите и мислителят на мислителите в цялостното развитие на Европа от Елада насам, според която оценка последният събира в произведенията си колективното съзнателно и безсъзнателно на историята на западното човечество, и така вещае съдбата на метафизиката занапред в ерата на последния човек; ера, в която боговете са избягали, прогонени от света (в Модерността). Ера, в която единствената утеха е предреченото усилие за реализация на възможността в посока едно евентуално ново начало на съществуването и неговото изразяване в езика като дом на човека, който е пастир на обитаваното от него ту криещо се, ту показващо се в просветление, битие.
  Авторът предлага собствена визия за развитието на света и човека, в която съчетава различни исторически епохи като елинизъм и християнство, антично светоусещане и средновековни рицарски представи за Германия, преклонение пред природата и пред силите на Небето, възхвала на човешкото творчество и честта, и болезнено съпоставяне на ежедневието с липсата на абсолютното. В текстовете му се срещат много скрити препратки към исторически, митологични, географски и теологически аспекти на живота.
  Поезията на Фридрих Хьолдерлин, макар на пръв поглед сбито и прямо изказана, е изключително трудна за четене, разбиране, препредаване и тълкуване поради скрития характер на огромното количество идиоматични калки, ерудитски намеци, пророчества, пароксизъм, религиозни и философски „цитати“ и екстази, плюс видимо съвсем новите теми в разработваната традиция, както и на смелите съчетавания в необичайни словесни фигури на преживяванията на природата, душата и отвъдното – всичко това, комбинирано с навика му постоянно да преработва творбите си, е почти непосилно предизвикателство дори за вече разрасналата се до огромни размери и посветена само на този поет „секция“ от съвременната немска филологическа книжнина. Текстовете от и за него продължават да будят разгорещени спорове и дебати и дори издателски и литературоведски „войни“ сред интерпретаторите – както от текст-критическо, така и от съдържателно естество, както от поетологична, така и от общокултурна и светогледна гледна точка.
   До момента са публикувани преводи на поезията на Хьолдерлин на български език от Чило Шишманов и Атанас Далчев, от Венцеслав Константинов, Георги Мицков, Кръстьо Станишев и Иво Милев.

(върни се в началото)


 

Преводачът:

  Коста Бенчев е роден на 20.08.1969 г. в Плевен, но живее в Ловеч, където през 1988 г. завършва Гимназия за чужди езици „Екзарх Йосиф I“ със специалност „Немски език“. През 1993 г. завършва СУ „Св. Климент Охридски“ с магистърска степен по философия (етика), а през 1999 г. завъшва съвместната програма на СУ „Св. Климент Охридски“ и Университета „Еразъм“ в гр. Ротердам, Нидерландия, по икономика с магистърска теза по икономика и управление (банкови финанси). Докторант с право на защита по специалността „Етика“ в СУ „Св. Климент Охридски“, работи над 15 години като икономист на експертни и мениджърски позиции в търговски банки и фирми в сферите на кредитирането, кредитния риск, финансовия анализ и инвестиционните проекти. Интересува се от макроикономика, финанси, философия на езика.

(върни се в началото)

Днос ĐˇĐ°Đ˛ŃŠŃˆĐ˛Đ°ĐźĐľ ĐżŃŠŃ‚ŃƒĐ˛Đ°Đ˝ĐľŃ‚Đž на КОнстантин с воНОсипод иС ĐĐ˝Đ´Đ°ĐťŃƒŃĐ¸Ń – в начаНОтО тръгнахПо От ĐœĐ°ĐťĐ°ĐłĐ° и стигнахПо Đ´Đž ŃĐˇĐžĐ˛Đ¸Ń€ Đ•Đť ЧОрО,прОдъНМихПо пО ĐżŃŠŃ‚Ń къП Севиля, прокарахПо първито два дона в Севиля, Đ° пОсНо и Ощо один дон в града. ХНод Севиля тръгнахПо къП Đ•Đť ĐšŃƒĐľŃ€Đ˛Đž,прОдъНМихПо къП ĐŸŃƒĐ˝Ń‚Đ° ĐŸĐ°ĐťĐžĐźĐ°, Đ° днос тръгваПо наСад – къП ĐœĐ°ĐťĐ°ĐłĐ°

ĐŸŃ€Đ¸ŃŃ‚Đ˝Đž чотоно:

ĐĐ˝Đ´Đ°ĐťŃƒŃĐ¸Ń с воНОсипод

содПа част

ОйратнО къП ĐœĐ°ĐťĐ°ĐłĐ°

Đ˜ отО я пОсНодна част От ĐżŃŠŃ‚ŃƒĐ˛Đ°Đ˝ĐľŃ‚Đž.

ĐĄŃƒŃ‚Ń€Đ¸Đ˝Ń‚Đ° со ŃŃŠĐąŃƒĐ´Đ¸Ń… с прокраснО настрОонио. ĐŸĐťĐ°ĐśĐ° Đ¸ĐˇĐłĐťĐľĐśĐ´Đ°ŃˆĐľ всо така красив…

   …рийарито явно ĐąŃŃ…Đ° ŃŃ‚ĐžŃĐťĐ¸ Ń†ŃĐťĐ° нОщ, дваПа СаПаНкО Đ´Đ° со спънат в паНатката, дОкатО я сгъвах. Đ‘ŃŃ…Đ° Ń€ĐľŃˆĐ¸ĐťĐ¸ Đ´Đ° Пинат Đ˝Đ°ĐżŃ€ŃĐşĐž и но продпОНагаха, чо що ĐžŃ‚ĐşŃ€Đ¸ŃŃ‚ криПинаНни оНоПонти иС храстито. {:
Â Â Â ĐœĐľĐśĐ´Ńƒ Đ´Ń€ŃƒĐłĐžŃ‚Đž ŃŃƒŃ‚Ń€Đ¸Đ˝Ń‚Đ°,

проди Đ´Đ° ĐżĐžŃ‚ĐľĐłĐťŃ От ТОрроПОНинОс,

иСкарах ĐşŃƒŃ‡ĐľŃ‚Đž на раСхОдка и Сайравих тОрйичкито Са Đ¸ĐˇĐżŃ€Đ°ĐśĐ˝ĐľĐ˝Đ¸ŃŃ‚Đ° в дМОйа си, Đ° Ń‚Đľ со ОкаСаха ПнОгО ŃƒĐ´ĐžĐąĐ˝Đ¸ Đ´Đ° си съйора Đ°ĐşŃƒĐźŃƒĐťĐ¸Ń€Đ°Đ˝Đ¸ŃŃ‚ продната вочор ĐąĐžĐşĐťŃƒĐş.
   Час пО-къснО вочо Đ˛ŃŠŃ€Ń‚ŃŃ… подаНито, върСаН ĐąĐžĐşĐťŃƒĐşĐ° Са кОрПиНОтО. Đ˜ тОчнО Đ˛Đ¸Đ´ŃŃ… кОфи Са ĐąĐžĐşĐťŃƒĐş краК ĐżŃŠŃ‚Ń, кОгатО Đ˛Đ¸Đ´ŃŃ… в даНочината кОПпНокт дисаги, ĐşĐťĐ°Ń‚ŃƒŃˆĐşĐ°Ń‰Đ¸ со на йагаМника на однО кОНоНО. ТъК катО ĐąĐľŃˆĐľ

ĐżŃŠŃ€Đ˛Đ¸ŃŃ‚ Đ˛ĐľĐťĐžĐżŃŠŃ‚ĐľŃˆĐľŃŃ‚Đ˛ĐľĐ˝Đ¸Đş,

кОКтО виМдах, Ń€ĐľŃˆĐ¸Ń… Đ´Đ° гО настигна и ĐąĐžĐşĐťŃƒĐşĐ°… аПи всо що иПа и Đ´Ń€ŃƒĐłĐ¸ кОфи.

   За ПОК късПот чОвока ĐşĐ°Ń€Đ°ŃˆĐľ дОста йавнО, иПа-няма 10кП/ч, кОотО Са Пон си ĐąĐľŃˆĐľ йавничкО, нО пък Пи пОПОгна Đ´Đ° гО настигна НоснО. ĐŸŃŠĐş и Снаох, чо сНод няколко киНОПотра сНодва один дОста сориОСон йаир, Ń‚Đ° Đ˝ŃĐźĐ°ŃˆĐľ сПисъН Đ´Đ° йърСаП Đ¸ĐˇĐťĐ¸ŃˆĐ˝Đž.
   ВоНОсиподиста со ОкаСа горПаноц, Хтофан (а но Њофан, питах гО споциаНнО).

Đ˜ŃŃ‚ĐžŃ€Đ¸ŃŃ‚Đ° ĐźŃƒ

дОста Пи напОПни Са Пон ŃĐ°ĐźĐ¸ŃŃ‚ на ПОПонти. Đ‘ĐľŃˆĐľ на ОкОНО 55гОдини ПОМо йи. Една ŃŃƒŃ‚Ń€Đ¸Đ˝ си седял Đ´Đž прОСОроца, пиоН кафо със сандвича и си чоН востника и иСводнъМ

ПорнаН сниПка на ĐœĐ°Ń€ĐžĐşĐž

Đ ĐľŃˆĐ¸Đť чо няма Са кОга пОвочо Đ´Đ° чака и Посоц пО- къснО со ПотнаН на саПОНота Са ЛисайОн (овтини йиНи йиНотито). ĐœĐľŃ€Đ°Đş ĐźŃƒ йиНО Đ´Đ° види и ПаНкО От ĐŸĐžŃ€Ń‚ŃƒĐłĐ°ĐťĐ¸Ń проди Đ´Đ° Пино проС Đ˜ŃĐżĐ°Đ˝Đ¸Ń и Đ´Đ° со качи на форийОта. Жона ĐźŃƒ и дъщорито ĐźŃƒ но йиНи във въСтОрг, нО иП ОйощаН Đ´Đž КОНода Đ´Đ° со прийоро.
  Â Đ˘ŃƒĐş вочо пОчна Đ´Đ° По дъНйао ОтнОвО ОнСи чорвоК, кОКтО пОчна Đ´Đ° По яде проди гОдини, кОгатО Са пръв път Đ˛Đ¸Đ´ŃŃ… одна сниПка на пНанинито АтНас в National Geographic‌

   ‌тОгава ĐąŃŃ… Ń€ĐľŃˆĐ¸Đť Đ´Đ° Đ˝Đ°ĐżŃ€Đ°Đ˛Ń одна 10 дновна ОйикОНка с ПОтОра, саПО дотО со пОвроди и нищО но стана. От Đ´Ń€ŃƒĐłĐ° страна ĐżŃ€Đ¸ĐąĐťĐ¸ĐˇĐ¸Ń‚ĐľĐťĐ˝Đ¸ŃŃ‚ ĐźĐ°Ń€ŃˆŃ€ŃƒŃ‚ ПОМо и Đ´Đ° со направи и с кОНоНО, така чо СащО Đ´Đ° но…
   Така, в сНадки прикаСки прийНиМихПо йаира – ОкОНО 6 – 7кП стайиНон накНОн.

  Â ĐŸŃŠŃ‚Ń со стосни така чо Пинах Сад ногО и катО дръпна Ń‚ĐžŃ Пи ти горПаноц… направО Пи скри ŃˆĐ°ĐżĐşĐ°Ń‚Đ°. ĐœĐ¸ŃĐťŃ, чо По иСпровари пОно с киНОПотър на върха… АПа Đ´Ń€ŃƒĐłĐž са си тънкито ĐłŃƒĐźĐ¸ оК….(Đ´Đ° Đ´Đľ…, и Сдравито крака…)

  Â Đ˘ŃƒĐş съП с ногО на наК висОката тОчка От прОхОда (350 – 360Потра някѩде мисля…Đ¸ĐźĐ°ŃˆĐľ тайоНа, нО но ѝ Ойърнах вниПанио).
ХъщО така Ń‚ŃƒĐş Đľ и наК-Ń‚ŃŃĐ˝Đ°Ń‚Đ° част на

Đ“Đ¸ĐąŃ€Đ°ĐťŃ‚Đ°Ń€ŃĐşĐ¸Ń прОНив…

   …и Сад Пон со виМда ĐœĐ°Ń€ĐžĐşĐž.
  Â Đ˘ŃƒĐş со раСдоНихПо със Хтофан, ĐąŃŠŃ€ĐˇĐ°ŃˆĐľ Đ´Đ° стигно Đ´Đž АНхосираси Ощо днос Đ´Đ° со прохвърНи в Африка, Đ° аС иПах Đ˝ŃƒĐśĐ´Đ° От ŃŃƒŃ‚Ń€ĐľŃˆĐ˝Đž кафо и СароМдано на йаториито. А Đ´Đ°, ŃƒŃĐżŃŃ… Đ´Đ° и Ń…Đ˛ŃŠŃ€ĐťŃ и ĐąĐžĐşĐťŃƒĐşĐ°. КатО Ń€Đ°ĐˇĐżŃ€Đ°Đ˛ŃŃ… на Хтофан каквО Đľ и СащО гО нося всо Ощо, со ŃĐżŃƒĐşĐ° От ŃĐźŃŃ….

Đ˘ŃƒĐş со СапОСнах и с манс – хОНандоц, ĐżŃŠŃ‚ŃƒĐ˛Đ°Ń‰ с каравана.

   РаСкаСа Пи, чо От над 20гОдини ĐżŃŠŃ‚ŃƒĐ˛Đ°Đť и райОтоН иС ЎМна АПорика (така и но гО пОпитах каквО). ĐŸŃ€ĐľĐ´Đ¸ няколко гОдини со СаНюйиН Са Đ˛ĐľĐ˝ĐľŃ†ŃƒĐľĐťĐşĐ° и со ОМониНи. ĐŸĐžŃĐťĐľ со понсиОнираН, прийраНи со в Холандия, нО но гО свъртаНО на однО ĐźŃŃŃ‚Đž. Така йиН свикнаН всо Đ´Đ° Đľ на път, чо в апартаПонта ĐźŃƒ йиНО Ń‚ŃŃĐ˝Đž. ĐšŃƒĐżĐ¸ĐťĐ¸ караваната, пОтогНиНи… и така…

   ХНод ОкОНО два часа Ń€ĐľŃˆĐ¸Ń…, чо Đľ вроПо Đ´Đ° ĐżĐžŃ‚ĐľĐłĐťŃĐź и раСйрах, чо Са пОродон път съП ŃĐżŃƒĐşĐ°Đť Садна ĐłŃƒĐźĐ° (йахти, ĐˇĐ°Ń‚ŃƒĐš йиНО тОНкОв СОр Đ´Đ° Đ˛ŃŠŃ€Ń‚Ń на гОро…) Ощо Đ¸ĐźĐ°ŃˆĐľ Đ˛ŃŠĐˇĐ´ŃƒŃ… в нея, процоних, чо акО я ĐżĐžĐ˝Đ°Đ´ŃƒŃ с пОПпата що иСдърМи Đ´Đž ĐąĐľĐ˝ĐˇĐ¸Đ˝ĐžŃŃ‚Đ°Đ˝Ń†Đ¸ŃŃ‚Đ°, 2кП пО- Đ˝Đ°Đ´ĐžĐťŃƒ. ĐŸŃ€ĐžŃŃ‚Đž но Пи со Ń€Đ°ĐˇŃ‚ĐžĐ˛Đ°Ń€Đ˛Đ°ŃˆĐľ кОНоНОтО в ПОПонта, ОтноПа пОно пОНОвин час. Đ‘ŃŃ… Đ˝ĐľĐżŃ€Đ¸ŃŃ‚Đ˝Đž иСнонадан Ойачо – кОПпросОрът на ĐąĐľĐ˝ĐˇĐ¸Đ˝ĐžŃŃ‚Đ°Đ˝Ń†Đ¸ŃŃ‚Đ° со ĐżĐťĐ°Ń‰Đ°ŃˆĐľ, в Đ˜ŃĐżĐ°Đ˝Đ¸Ń на пОчти всички йонСинОстанции Đľ йоСпНатнО, нО явно пОсНоднито гОдини са со ОвъНчиНи.

АНхосирас, КадиС, Đ˜ŃĐżĐ°Đ˝Đ¸Ń

ĐŃĐźĐ°Ń… наПоронио Đ´Đ° пНащаП и прОдъНМих с Пока ĐłŃƒĐźĐ° Đ˝Đ°Đ´ĐžĐťŃƒ. ЧостнО каСанО – голям СОр. Наклона Đľ дОйър, Đ¸ĐźĐ°ŃˆĐľ дОста трафик, двиМох со с над 50 кП/ч, нО Саради Поката ĐłŃƒĐźĐ°, Ń†ŃĐťĐ°Ń‚Đ° Садница на кОНоНОтО Đ¸ĐłŃ€Đ°ĐľŃˆĐľ и Пи ĐąĐľŃˆĐľ ПаНкО Ń‚Ń€ŃƒĐ´Đ˝Đž Đ´Đ° гО ŃƒĐ´ŃŠŃ€ĐśĐ°, ОсОйонО на СавОито. ДОйро чо в

АНхосирас

Đ¸ĐźĐ°ŃˆĐľ Đ´Ń€ŃƒĐłĐ° ĐąĐľĐ˝ĐˇĐ¸Đ˝ĐžŃŃ‚Đ°Đ˝Ń†Đ¸Ń и Ń‚Đ°Đź ПОМах Đ´Đ° я напОПпаП дОйро. ĐŸŃ€ĐžĐ´ŃŠĐťĐśĐ°Đ˛Đ°ŃˆĐľ Đ´Đ° ĐłŃƒĐąĐ¸ Đ˛ŃŠĐˇĐ´ŃƒŃ…, нО иСдърМа Đ´Đž вочорта, кОгатО я сПоних.

   От таСи част на ĐżŃŠŃ‚ŃƒĐ˛Đ°Đ˝ĐľŃ‚Đž нямам сниПки. КатО Ń†ŃĐťĐž ĐąĐľŃˆĐľ дОста Đ˝ĐľĐżŃ€Đ¸ŃŃ‚Đ˝Đž. ĐĄĐ°ĐźĐ¸ŃŃ‚ АНхосирас Đľ дОста грОСон град и, пропОНагаП, со Đľ раСрастнаН саПО йНагОдаронио на пристанищотО. Đ•Đ´Đ¸Đ˝ŃŃ‚Đ˛ĐľĐ˝Đ¸ŃŃ‚ път, кОКтО ПОМох Đ´Đ° хвана ĐąĐľŃˆĐľ ПагистраНата- прОстО Đ´Ń€ŃƒĐł път но ŃŃŠŃ‰ĐľŃŃ‚Đ˛ŃƒĐ˛Đ°. Đ Đ°ĐˇŃ€ĐľŃˆĐľĐ˝Đž Đľ Са кОНоНа, нО Đľ ŃŃƒĐżĐľŃ€ Đ¸ĐˇĐ˝ĐľŃ€Đ˛ŃŃ‰Đž с Ń†ĐľĐťĐ¸ŃŃ‚ тОСи трафик. 

   ТОСи дон ŃƒŃĐżŃŃ… Đ´Đ° стигна пОчти Đ´Đž

ЕстопОна

Наложи со Đ´Đ° раСпъваП йивака на тъПнО и одва наПорих ĐżĐžŃ…ĐžĐ´ŃŃ‰Đž ĐźŃŃŃ‚Đž. Đ‘ŃŃ… СайравиН Са ŃĐźŃĐ˝Đ°Ń‚Đ° на часОвото От продната вочор и Ощо къП 7Пръкна. Хпах носпОкОКнО, найНиСО ĐźĐ¸Đ˝Đ°Đ˛Đ°ŃˆĐľ ПагистраНата и ŃˆŃƒĐźĐ° ĐąĐľŃˆĐľ дОста Đ˝ĐľĐżŃ€Đ¸ŃŃ‚ĐľĐ˝. ĐŸĐž-Đ˝ĐľĐżŃ€Đ¸ŃŃ‚Đ˝ĐžŃ‚Đž ĐąĐľŃˆĐľ, чо Пи Оставаха ĐłŃ€ŃƒĐąĐž 120 – 130кП Đ´Đž ТОрроПОНинОс, Đ° ĐźŃŃŃ‚Đž Са Опъвано на паНатка в таСи СОна пОчти няма –

всичкО о Сворски СастрОонО

Đ’ краКна сПотка со Ойадих на ĐżŃ€Đ¸ŃŃ‚ĐľĐť Đ´Đ° гО ĐżŃ€ĐľĐ´ŃƒĐżŃ€ĐľĐ´Ń, чо акО но ŃƒŃĐżĐľŃ Đ´Đ° со дОйора същата вочор Đ´Đž вкъщи, Ń‚Đž що ĐźŃƒ со обадя Đ´Đ° По вСоПо с ĐźĐ¸ĐşŃ€ĐžĐąŃƒŃĐ°. Đ“ĐťŃƒĐżĐ°Đ˛Đž Đľ Đ´Đ° си на 20 – 30кП От вкъщи и Đ´Đ° Ń‚ŃŠŃ€ŃĐ¸Ńˆ къдо Đ´Đ° ŃĐżĐ¸Ńˆ, сНод катО иПа как Đ´Đ° со ĐżŃ€Đ¸ĐąĐľŃ€ĐľŃˆ. 

   За моя иСнонада киНОПотрито со Ń‚ĐžĐżŃŃ…Đ° дОста йърСО и Ощо проди обяд карах пО пНаМната алея на

ĐœĐ°Ń€ĐąĐľŃ

   Задната ĐłŃƒĐźĐ° (нОвата) пак пОчна Đ´Đ° ĐłŃƒĐąĐ¸ Đ˛ŃŠĐˇĐ´ŃƒŃ…, Ń‚Đ° со Đ˝Đ°ĐťĐ°ĐłĐ°ŃˆĐľ Đ´Đ° припОПпваП От вроПо на вроПо. ĐĐ°Đ´ŃĐ˛Đ°Ń… со Đ´Đ° иСдърМи, СащОтО ĐąĐľŃˆĐľ пОсНодната От 6роСорвни, кОитО вСох с Пон.
   КъП 2сНод обяд стигнах

Đ¤ŃƒĐľĐ˝Ń…Đ¸Ń€ĐžĐťĐ°,

град на ОкОНО 15кП От ТОрроПОНинОс. ТаП со срощнах с ĐœĐ°Ń‡ĐľĐş…

   …поляк, ĐžĐąĐ¸ĐşĐ°ĐťŃŃ‰ иС ЕврОпа с кОНоНОтО. Оставаха ĐźŃƒ йрОони дни Đ´Đž пОНота Са ĐŸĐžĐťŃˆĐ° и Đ¸ŃĐşĐ°ŃˆĐľ Đ´Đ° стигно Đ´Đž Тарифа, проди Đ´Đ° со върно Đ´Đž ĐœĐ°ĐťĐ°ĐłĐ° и Đ´Đ° ОпакОва кОНоНОтО. Đ‘ĐľŃˆĐľ прокОсиН Ń†ŃĐťĐžŃ‚Đž юМнО краКйроМио на Đ˜ŃĐżĐ°Đ˝Đ¸Ń. Đ“ĐžĐťŃĐźĐ° торца. ĐŸĐžĐźĐžĐłĐ˝Đ°Ń… ĐźŃƒ Đ´Đ° наПори ПагаСин и ĐźŃƒ каСах къдо ПОМо Đ´Đ° наПори дОйрО ĐźŃŃŃ‚Đž Са спанотаСи вочор (Са раСНика От Хтофан, тОК Đ¸ĐˇĐąŃĐłĐ˛Đ°ŃˆĐľ къПпингито) и со раСдоНихПо.
На досотина киНОПотра От вкъщи Порнах тОСи пНакат:

   …Ń‚Ń€ŃƒĐ´Đ˝Đž Пи Đľ Đ´Đ° гО провода тОчнО на йъНгарски… Đ‘ŃƒĐşĐ˛Đ°ĐťĐľĐ˝ провОд

„ТОва, кОотО дава цона на ĐżŃŠŃ‚ŃƒĐ˛Đ°Đ˝ĐľŃ‚Đž Đľ ŃŃ‚Ń€Đ°Ń…Đ°â€

ЗаПисНих со кОНкО тОчнО Đľ и как со ĐżŃ€Đ¸Ń‚ĐľŃĐ˝ŃĐ˛Đ°Ń… проди Đ´Đ° ĐżĐžŃ‚ĐľĐłĐťŃ… Đ’ пОсНодствио раСйрах, чо пНаката стОи Ń‚Đ°Đź От 3 – 4гОдини. ĐœĐ¸Đ˝Đ°Đ˛Đ°Đť съП ПнОгОкратнО пОкраК ногО, нО чак сога гО ĐˇĐ°ĐąĐľĐťŃĐˇĐ°Ń…. КактО КОста ĐşĐ°ĐˇĐ˛Đ°ŃˆĐľ- – Няма ŃĐťŃƒŃ‡Đ°ĐšĐ˝Đ¸ ноща…
   Два часа пО-къснО вочо си ĐąŃŃ… вкъщи, Đ° Ощо Đ˝ŃĐźĐ°ŃˆĐľ и 19вочорта, ŃƒĐ´Đ°Ń€Đ˝Đž…

РавнОсПотката

10дни, 50оврО, 700кП (ĐłŃ€ŃƒĐąĐž, кактО каСах киНОПотраМа бая вроПо но Ń€Đ°ĐąĐžŃ‚ĐľŃˆĐľ), 6ŃĐżŃƒĐşĐ°Đ˝Đ¸ ĐłŃƒĐźĐ¸, Пръсна паНатка и тОпНО пОсрощано От ПаКка и ĐşŃƒŃ‡Đľ.

ĐŸĐťŃŽŃ твърдО Ń€ĐľŃˆĐľĐ˝Đ¸Đľ Са ОйикОНка на ĐœĐ°Ń€ĐžĐşĐž с кОНоНО.

АвтОр: КОнстантин КОстОвски

ХниПки: автОрът

Đ”Ń€ŃƒĐłĐ¸ раСкаСи свърСани с Đ”Ń€ŃƒĐłĐ°Ń‚Đ° Đ˜ŃĐżĐ°Đ˝Đ¸Ń – на картата:

Đ”Ń€ŃƒĐłĐ°Ń‚Đ° Đ˜ŃĐżĐ°Đ˝Đ¸Ń

Ощо пътописи От йНиСки Поста:

1. ĐĐ˝Đ´Đ°ĐťŃƒŃĐ¸Ń с воНОсипод (5): КъП Đ•Đť ĐšŃƒĐľŃ€Đ˛Đž Đ´Đľ Севиля
2. ĐĐ˝Đ´Đ°ĐťŃƒŃĐ¸Ń с воНОсипод (1)
3. ĐĐ˝Đ´Đ°ĐťŃƒŃĐ¸Ń с воНОсипод (4): Ощо От Севиля
4. ĐĐ˝Đ´Đ°ĐťŃƒŃĐ¸Ń с воНОсипод (6): ĐĄ иСгНод къП Африка
5. ĐĐ˝Đ´Đ°ĐťŃƒŃĐ¸Ń с воНОсипод (3): Севиля
6. ĐĐ˝Đ´Đ°ĐťŃƒŃĐ¸Ń с воНОсипод (2)
7. Hola Đ˜ŃĐżĐ°Đ˝Đ¸Ń, hola ĐĐ˝Đ´Đ°ĐťŃƒŃĐ¸Ń
8. Нова гОдина в ĐĐ˝Đ´Đ°ĐťŃƒŃĐ¸Ń (Đ˜ŃĐżĐ°Đ˝Đ¸Ń)
9. КатодраНата ĐœĐľŃĐşĐ¸Ń‚Đ° Đ´Đľ КОрдОйа – ĐœĐ°ĐťĐşĐž Đ¸ŃŃ‚ĐžŃ€Đ¸Ń (ĐĄ Порак къП ĐĐ˝Đ´Đ°ĐťŃƒŃĐ¸Ń (3))
10. ДО ЧикагО и наСад – с ŃŃ…Ń‚Đ° (7): От ĐœĐ°ĐťĐ°ĐłĐ° къП Đž-в Đ˜ĐąĐ¸ŃĐ° и ĐĄĐ°Ń€Đ´Đ¸Đ˝Đ¸Ń
11. КатодраНата ĐœĐľŃĐşĐ¸Ń‚Đ° Đ´Đľ КОрдОйа – КатодраНата-джамия (ĐĄ Порак къП ĐĐ˝Đ´Đ°ĐťŃƒŃĐ¸Ń (4))
12. South East Asia иНи Đ´Đž Ń‚Đ°Đź и ОйратнО (4): ĐšŃƒĐ°ĐťĐ° Đ›ŃƒĐźĐżŃƒŃ€ и ОйратнО в БанкОк

За разлика от доста материали из интернет, посветени на билките и техните свойства, които лежат върху солидни научни данни и изследвания, настоящия материал носи екзотичното заглавие „Дао на билките“. Това съвсем не е случайно. Древните хербалистични системи разглеждат човека като едно неразделно цяло от тяло, съзнание и душа, и третират тези три аспекта от нашето същество съвместно, за да са налице добро здраве и дълголетие.

Китайски хербализъм

Китайският хербализъм е една от най-сложните и подробни системи, изучаващи растенията и тяхното влияние върху човека, и е наследен от Даоистката традиция, която счита определени билки за по-висши от други, а билките като цяло - по-висши от най-масово консумираните храни по отношение на постигане на здраве, красота, дълголетие и мъдрост. Тази система включва в хербариума си няколко хиляди билки, измежду които 120 са класифицирани като най-висши, познати под общото наименование „билкови тоници“. Билковите тоници не са предназначени да лекуват болести, а да поддържат здравето и да промотират дълголетие, красота, мъдрост и виталност.

Без да се ограничавам с традиционните билкови тоници на китайския хербализъм, ще предложа моите фаворити сред билките, които помагат за поддържане на здравето и си струва човек да ги има по всяко време в „аптечката“ си.

Билки с благотворно действие 

Въпреки че билковите тоници работят в много направления на здравето, систематизирала съм ги според аспекта от човешкото същество, върху който действат най-благотворно.

Стави и костна система

Има две билки, за които основоположникът на антропософското общество Рудолф Щайнер постоянно говори в своите лекции и това са коприваи полски хвощ.

В тази си комбинация оказват изключително благотворно влияние върху здравето на костите и ставите, косата, ноктите и кожата. Причината се крие във високото съдържание на силиций, наред с други минерали. Освен това, комбинацията от тези билки работи добре в устойчивостта срещу замърсители от околната среда, полени, тонизира стените на кръвоносните съдове, прочиства бъбреците.

Кортизол и стрес

Тук благотворно действие има билката родиола. Тя е позната като силен адаптоген и успешно вирее дори в най-суровия климат при големи надморски височини. Използва се за да помогне на тялото да се справи с пагубните ефекти на стреса, който потиска имунната система и ни прави уязвими от вируси и вредни бактерии.

Полезни действия на родиола:

• подпомагане функцията на нервната система, паметта, продуктивността на мозъка;
• повишава физическата издържливост и сила;
• допринася за насищането с кислород и преноса на свежа кръв до всяка клетка на тялото;
• катализатор на липотропната функция;
• повишава нивата на ендорфини в мозъка.

Полова система

Тук поставяме мака.

Въпреки че съществуват многобройни тоници на хормоанлната система, които често са различни при мъже и жени, тук прецених да вмъкна известният повече като адаптоген корен от мака. Той въздейства на функцията на хипоталамуса и по този начин повлява ендокринната система. Мака доставя прекурсори на хормони, и помаха на жлезите да произвеждат хормони и невротрансмитери с по-добро качество. Корена често се препоръчва при хипотироидизъм и като средство за повишаване на тесостерона при мъжете и респективно прогестерона при жените.

Имунна система

Благотворно действие в този аспект има гъбата рейши.

Дървесната гъба рейши е един от най-добре изучените организми на планетата. На него са посветени десетки лабораторни изследвания и научни анализи и това съвсем не е случайно.

Тя е мощен защитник на човешкия организъм в много аспекти – физически, имунологичен, психологически.

Качества, заради които реши е така високо ценена:

• способността й да подобрява имунната функция и да работи върху фините и настройки, защитавайки ни от вируси, бактерии, химикали, плесени идруги токсични вещества и замърсители, които ни атакуват;
• в Даоизма рейши се разпознава като средство за интелектуално развитие и стабилизиране на духа;
• рейши е изключително подходяща за балансиране на стимулиращите ефекти на кафето, какаото, зеления чай, йерба мате и други.

Мозък, нервна система

За по-добра мозъчна функция влияние има мукуна. Тя е най-известна с високото си съдържание на аминокиселината Л-допа, която се конвертира в допамин,необходим за добрата мозъчна функция. Освен това в съдържанието и влизат нервотрансмитерите серотонин и 5-НТР.

Адаптоген

"Кралят на билките" - жен-шен.

Той заема почетното място на „крал на билките“ в китайския хербализъм и се счита за най-мощния природен адаптоген.

Историята употребата му в Древен Китай може да бъде проследена до около 6000 години назад във времето. Жен-шенът съдържа сапонини, които стимулират имунната система и помагат на тялото да се бори с болести. Жен-шена е и гонадотропик, което означава, че дава сигнал на тялото да произвежда повече андрогени.

Изследвания показват, че жен-шенът работи за:

• подобряване на концентрацията и активността на мозъка,но за разлика от кофеина не причинява нарушения в съня;
• подобрява физическата енергия;
• регулира нивата на кръвната захар;
• балансира половите хормони при мъже и при жени;
• ускорява времето за възстановяване след операция, боледуване или тежка физическа активност.

Дълголетие и красота

"Плодът с петте вкуса" - шизандра.

Тази билка е позната на Китайската медицина под името “плодът с пет вкуса“ и винаги е била една от най-популярните билки в Азия, най- вече поради способността си да увеличава продължтелността на живота, да повишава жизнените сили и да връща младостта и красотата. В древните изкуства шизандра е изобразявана като символ на дълголетието и представлява способността да се придобива безсмъртие.

В днешно време шизандра е позната като средство за:

• прочистване на кръвта;
• подобряване на паметта;
• подобряване на бъбречната функция, на сексуалната функция;
• прочистване на черния дроб;
• премахване на токсичността от тялото;
• предпазване на кожата от слънчеви наранявания.

Общо тонизиране

За общо тонизиране влияние има астрагал.

Името, под което е познат в Китайската медицина - Huang Qi, означава „изключително“ жълто. Той се препоръчва като основен тоник за възстановяване на ежеденвно изразходваната енергия – физическа или ментална. Стимулира теломеразата, което му отрежда мястото като „билка на младостта“.

Естествено, работещите билки са много повече, това е просто подбор от девет растения,които съм открила като работещи в ежедневието си, не само на хартия.

Ако вече се храните здравословно, билковите тоници, или т.нар. “супербилки“ са начинът да повишите качеството си на живот, да увеличите енергията си, и да работите върху фините настройки на здравето и поддържането на младостта.

Доктор тричко може всичко. Ето няколко добри съвета и идеи:

как да я накарам да ревнува?

Сбъркай името й, докато свършваш.

македонски тираджия пее

Ако трябваше да организирам международен конкурс за скрити таланти, щях да го озаглавя точно така.

дуранкулак къмпинг космос-мнения

Супер положителни са мненията, отивай! На майната си е, но сега пък има магистрала, която извозва шопите и майните директно на юг от Балкана, карайки ги да се трупат в големи, некомфортни групи по южното черноморие. Ще се излежаваш на девствени плажове и ще ми благодариш за адвайса.

жалки са хората.които.се.продават за.пари

Така е, братле, в това отношение всички сме жалки. Бих изкарал целия си живот без пари, ако някой не ги изискваше от мен. Постоянно.

можем ли да се заблудим че сме влюбени?

Можем.

тихомир димитров психолог

Ще се запознаем скоро с „въвеждащия психолог“ от новия му роман…

четирите споразумения на толтеките

1) Бъди безгрешен в словото си
2) Не прави никакви предположения
3) Не приемай нищо лично
4) Прави най-доброто, на което си способен

Фасулска работа, нали?

Текст който ще те възбуди

А казват, че младите не четяли…

Тихомир Димитров

Отривисто отказвах да пиша за „Рязко“ на Людмил Станев. Но няколко месеца по-късно сборникът му укорително ме зяпа от една от много купчини с книги в стаята, където работя, така че се пречупих. Познавам автора от „Няма такава книга“ – една колекция от няколко други сборника, сред историите на които много съм се смял и много съм мислил. Е, стигнах само донякъде, защото се оказа, че след около 80-90 страници хумористичният модел става толкова еднакъв, че все едно разговаряш с пиян човек, забравил какво ти е казал преди да отиде до тоалетната.

Е, рекох си, Станев отдавна не е издавал нещо ново, пък и „Рязко“ е малка книжка – нищо и никакви 120 страници. Зачетох я в един тролей и съвсем скоро съжалявах.

В „Няма такава книга“, докъдето четох, хуморът беше оригинален, макар и в някои моменти досадно еднотипен в повтаряемост на едни и същи езикови схеми, каламбури и сюжетни абсурди. Може да се каже, че този проблем е наличен и в „Рязко“ – само че ако извадим оригиналността и добавим усещането за нещо твърде познато.

Още първите страници са наситени със стари вицове и кръчмарски анекдоти– ако ще и да не са напълно дръпнати оттук-оттам от градския фолклор, те прекалено много напомнят на нещо вече дочуто. А всички знаем – шегите не стават по-смешни с повторение, още повече повърхностните. Заемките от Даниил Хармс пък в началото са толкова натрапчиви, че човек даже не се учудва, когато в една от историите се появява и името на руския чешит.

В едно интервюЛюдмил Станев отбелязва, че се изисква специални предварителни литературни познания, за да разбереш текстовете му. Навярно бих се съгласил, ако препратките му не бяха обидно очевидни – за Хармс стана дума, но в книжката се появяват например Гогол и изчезналият му гъз (о, колко хитро, но Гогол не се нарича „Гогол“, а „Николай Василиевич“, много трябва да ти сече пипето, за да направиш връзката), трябва да знаеш кой е също така Хемингуей (и приятелят му Скот, хм, сигурно става дума за Ридли?), да имаш някакво понятие от Марк Твен, да мернеш един-два опита за мистификации тип „Борхес“ и разпознаеш маниера на „Монти Пайтън“, да кажем (макар че британската трупа е несравнимо по-тежка артилерия от Людмил Станев).

За да му е интересно също така, читателят не бива да знае стария като света виц за пощаджиите, които пращат подарък на бедно дете, писало до Дядо Коледа, а то после ги нарича крадливи – авторът все пак претворява историята в свой разказ без много-много да я адаптира. Трябва да е чувал (не е нужно да е чел) „Старецът и морето“, да е подочул за Христо Фотев и Йордан Радичков.

Но така де, общата култура не е „специално познание“. Ако някой има претенции да е, нещата са лоши.

Голяма част от разказо-историите на Станев в „Рязко“ са изградени върху повърхностите езикови смешки, рядко – върху някоя негова измислица, която си струва четенето. Като хъркащият оркестър и летящият дядо например – те са любопитни посвоему и без да са нещо особено, а и край няма наниз от тъпизми. Сиреч – непретенциозни шеги, които реално може да са смешни, ако попаднеш в тях из интернет.

Тук е и големият проблем – въпреки че очевидно имадълбочина в доста от разказите на Людмил Станев, човек се отказва да я търси, засипан от ненужно големия брой скучни и елементарни смешки във и около тях. Не може да гледаш „Комиците“ и да четеш Достоевски едновременно, нали? Вниманието ти винаги ще се разсейва от нелепостта на екрана и истинската литература никога няма да вземе превес, докато не изключиш телевизора. Лошото при „Рязко“ е, че „хуморът“ е дотолкова градивна част на текстовете, че абстрахирането от него и опитите да не се раздразниш са невъзможни.

Имах опасения, че може просто аз да не схващам смешките или те да са на недостижимо за мен метаниво. Но се случих на представянето на „Рязко“ през април в София – книжарница „Гринуич“ беше препълнена от хора, а в един момент Людмил Станев зачете някой от разказите си. На ключови места (те трябваше да се забавните) той спираше за секунда и се усмихваше, за да изчака аплодисменти и бурен смях. Но такива не идваха, тук-там някое откъслечно прокашляне.

Преди да бъда разкъсан от собствената си злоба (както може би ще се стори на почитателите на Станев), ще призная, че „Рязко“ има и своите добри страни. На мен ми костваше много усилия да прочета цялата книга и да ги открия, но все пак отчетох няколко.

Сборникът се състои от няколко части (с общо 50 истории в тях) и те действително се преливат леко от една в друга – от по-скоро смешните (или нелепи – според моята дефиниция) към по-сериозните, които и заслужават известно внимание. Към финала се срещат и няколко особено приятни разказа, виждаме затрогващи и стягащи истории от живота на спешния медик и на бохема (Людмил Станев е и двете), а стилът е блестящ, докато не се появи тъпа шега, за да го замаже.

Силно вярвам, че негативното ми мнение към „Рязко“ се дължи на плоския хумор в сборника – ако има нещо, което мразя изключително, то е бездарните смешки и хората (в случая – писателите), в чиито текстове натрапчиво усещаш къде трябва да прихнеш във весел кикот, но само въздъхваш с досада.

Ако този основен елемент го нямаше, книгата щях да възприема коренно различно. Но пък явно и така се харесва много – на доста места вече се изказаха ласкаво за „Рязко“. Така че преди да съм ви отвратил с мнение или преди да съм ви отказал да се докоснете до Людмил Станев, препоръчвам да хвърлите поглед на ревютата по-долу, които хвалят различни качества на сборника, макар и с половин уста да признават, че не е най-добрата творба на автора си.

Милена Ташева, „Аз чета“: Тези истории не са смешни. Не по начина, по който са смешни „Мисия Лондон“ или „Английският съсед“. Не са и тъжни, както е тъжен Георги Господинов. Най-истинската дума за тях е, че са „истински“.

Темз, „На по книга, две“: Езикът на Станев е най-приобщаващият му коз. Той съсредоточава в себе си толкова виталност и хумор, че няма как читателят да не се окаже с подпряна на едната ръка брадичка като заслушано в приказки дете. Както една позната се изрази – „Станев е natural story teller”.

Христо Блажев, „Книголандия“: Людмил Станев разказва едни малки истории за малки хора – често със сърца, по-големи от телата им, разказва за промяната в света в последните десетилетия, която някъде обръща всичко с главата надолу, а другаде едва-що се забелязва.

А ето и няколко случайни цитати с подбрани смехории– не ги отбелязвах по време на четенето, а разгърнах книгата, след като написах ревюто. Не беше трудно да се спра на това онова.

„Друг един тип ми разказа, че един нос по Черноморието е наречен на жена, която отказала на султана. Ясно какво – и до днес носът се казва „Еми, не“.“

„Настаняваме се в апартамента му и започва молебен за слънце. За самия молебен не викаме поп, а започваме да ядем и пием като евреи след четиресетгодишен преход в пустинята. Някои играят карти и се надпсуват весело. Стига се и до синхронно псуване. Други готвят така, че пушекът, който се вдига от скарата, може да обърка случаен чужденец, че наближава Кремиковци.“

„Пари поне имаше – пишеше хороскопи за разни медии. Самият той не си вярваше поради простата причина, че сам ги измисляше.“

„Който не вярва на тази история, нека гледа на нея като на приказка.“ – краят на един разказ, далеч не най-абсурдният.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

След като вече писах нещо такова за LinkedIn, където срещам най-много “нарушители”, мога да се обърна и към Twitter. Това е мрежата, в която прекарвам най-много от свободното си време и явно съм започнала да ставам все по-взискателна към това, което чета в свободното си време.

Та, ако се чудиш защо съм те освободила от вниманието си в Twitter, ето най-вероятните причини. Естествено, те не са изчерпателни – може просто някой да не ми е симпатичен Но по-често, отколкото не, вече не те следвам (или никога не съм започнала, въпреки твоя follow), защото:

1. Ти си яйце – по никакъв начин това не е класификация за нечия глава. Но ако не смяташ за необходимо да покажеш кой си с истинска профилна снимка (за предпочитане твоя, а не на кучето/гаджето/детето ти) и заставаш зад до болка познатото базово Twitter-яйце, не виждам защо трябва да сметна за необходимо да те следвам.
2. Не си туитил от месеци – нямам против воайорите в Twitter и ако ти е по-комфортно да четеш, вместо да пишеш, ОК. Но не се учудвай, ако не те последвам – ако последният ти туит е отпреди повече от 3 месеца, значи просто ще допълваш статистиката, а не фийда ми.
3. Туитиш твърде често– доближаваме се до идеята за “зона на Златокоска”; хем не трябва да туитиш твърде често, хем трябва да туитиш поне от време на време. Но тъй като при отваряне на платформата искам да видя различни хора, предпочитам да не те чета в 20 реда наведнъж.
4. Използваш Twitter като кошче за душевни отпадъци– съжалявам, но имам няколко добри приятелки, чиито трагедии съм свикнала да наблюдавам и не си търся още. Ако искаш помощ и съчувствие, обърни се към близък или плати на професионалист.
5. Твърде остроумен/вулгарен/самовглъбен си – като цяло, може да допринесеш към пълнотата на ежедневието ми по няколко начина: 1) да споделяш интересно съдържание; 2) да предоставяш развлечение; 3) да си вдъхновяваща и интересна личност. И тъкмо от третия вариант идва объркването – затова помисли, преди да пуснеш туит, дали казаното ще обогати моя или нечий друг ден. Ако ли не – по-добре недей.
6. Използваш Twitter като чат-система– ако искаш да обсъдите подробно текущите събития с познати, излезте на кафе. Ако последните ти 10 туита са насочени към 1 или 2 души, явно съдържанието ти е за вътрешно ползване.
7. Последва ме, само за да те последвам и аз – няма по-тъжна гледка от една и съща физиономия в нотификейшъните ти. Ако толкова държиш да те следвам, кажи ми нещо интересно, а недей да играеш на дигитална версия на “примък-отмък”.
8. Не създаваш съдържание – дори ако основно споделяш новини и полезни линкове, винаги може да допълниш съдържанието със свой коментар. Не е необходимо да съм съгласна с него, за да те последвам – необходимо е да видя някаква добавена стойност.
9. Току-що ми пусна автоматично “Благодаря!” – независимо дали става дума за DM или за reply, нямаш оправдание автоматично да ми благодариш. Социалните медии са “социални”, за да създаваш лично отношение с хора, което не се прави с автоматика. И ако трябва да обяснявам защо, този разговор няма да приключи добре.
10. Това е туит 4/17– има конкретна причина, поради която създателите на Twitter са ограничили постовете до 140 знака – за да не трябва да слушаме излияния (добре де, не е вярно, ограничението е наложено от стандартната дължина на SMS, но истината не се връзва правилно с това, което искам да кажа!) Хората, които не разбират защо е важно да си кратък в Twitter, са тези, които не бих искала да следвам.

Не ме разбирайте погрешно – аз съм виновна по не една и две точки от този наказателен кодекс. Но когато едно прегрешение се превърне в навик, тегля чертата. В крайна сметка, ако не може да се разберем още в началото, вероятно ще ви е по-добре без мен.

___
снимка: Kooroshication

Постът Защо вече не те следвам в Twitterе публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.