На метри от столичния Бизнес-парк в Младост-4, точно до включването на бул. Алескандър Малинов в Околовръстното шосе, са изсипани тонове строителни отпадъци. Освен купчините с боклуци, се забелязват и много земни насипи. Очевидци твърдят, че тежки самосвали докарват големи количества пръст и засипват отпадъците.

Справка в Общия устройствен план на София показва, че терените, на които се намират отпадъците, не са предназначени за сметища, а за смесена многофункционална зона (търговски комплекси, офиси и тн.) Вероятно това е причината, поради която се изсипват земни маси - теренът се заравнява и едновременно с това се “погребват” строителните отпадъци отдолу (с което се спестяват разходи по извозването на отпадъците към регламентирани платени сметища).

Законът за управление на строителните отпадъци гласи, че кметът на общината отговаря за избора на площадка за строителни отпадъци, както и за нейното изграждане, поддържане, експлоатация, закриване и мониторинг. Очевидно въпросното импровизирано сметище е преминало вече през етапите “избор на площадка” и “създаване/изграждане” и в момента се намира частично в етап “експлоатация”, частично в етап “за(к)риване”. Следователно някъде в общината би трябвало да съществува документация за това сметище - през проучването, проектирането, издаването на разрешение, до мониторинга и предписанието за рекултвиция (чрез изсипване на земни маси върху боклука). Както би следвало и да има отчетна книга за приемане на отпадъците. И разбира се - оператор, който да ги приема и да води въпросната книга.

Ако такава документация липсва (а такава по всяка вероятност липсва), то това би означавало, че става дума за незаконно сметище, и то вблизост до един от най-престижните офис-комплекси в София - Бизнес парка. Въпросите, които възникват, са няколко:

Знае ли градската управа за съществуването на това очевидно не нововъзникнало сметище (ако се съди по буренясалите купчини боклук)? Въпросът става риторичен ако се вземе предвид паркираният камион на Столична община пред сметището.

Ако градската управа знае - взима ли мерки и какви? Издала ли е предписание за рекултвиция и ако да - наистина ли в него пише строителните отпадъци да бъдат зарити с пръст, а не извозени? Съблюдава ли спазването на хипотетично издаденото предписание и налага ли глоби при неспазването му?

Това не е първият случай на незаконно сметище край Младост. От години жителите на Младост и на Горубляне се оплакват от друго, още по-голямо незаконно сметище между двата квартала. Тъй като много от замърсените терени са частни, стоят заринати с боклук години наред, тъй като общината не може да “издири” собствениците и да им връчи предписанията.

От така създалите се обстоятелства може да се изведе алгоритъм за създаване на добре работеща схема за незаконни сметища: в частен имот на “неоткриваемо” лице се създава незаконно сметище. Експлоатира се години наред, тонове боклуци със знаен и незнаен произход се изсипват без документи и без ясна отговорност. Общината си свършва работата, като издава предписание, но “удря на камък”, след като не може да открие собственика. След това боклукът се засипва с пръст, отново не регламентирано, незнайно от кого, и теренът е като нов - рекултивиран и готов за продажба.

А решението на проблема е толкова просто: ако собственикът не желае да почисти имота си, общината принудително го почиства и санкционира собственика с размера на разходите. Все пак всеки собственик е длъжен да стопанисва имота си. За да не влиза никой в имота му без неговото знание - да сложи ограждения. В този случай ако някой дръзне да ги премине незаконно, това вече е проблем на органите на реда.

Не е адекватно да се правят компромиси или да се изчаква благоволението на собствениците, когато става дума не просто за нечий частен имот, в който се складират боклуци, а за цялата територия наоколо - въздух, води, почви. Става дума не просто за естетична, а за безопасна/здравословна градска среда; необходими са незабавни действия и ръцете на компетентните органи трябва да бъдат развързани, за да няма просто симулиране на дейност, а реално отстраняване на проблеми.

*Изпратен е сигнал до Столична община (в случай, че наистина не е наясно с това сметище); очаква се реакция.

На фона на бежанската вълна, днес ще си говорим за … френска кухня. Не, че ще реши нечий проблем, но със сигурност ще ни зарадва сетивата и ще знаем към какво можем да се стремим

Приятно четене:

Из Южна Франция с нож, вилица и бележник

Когато подбират дестинациите си за ваканция, някои хора се интересуват единствено от климата и плажовете, от цените и атракциите или от музеите и бутиците. И грешат. Едва ли ще ви изненадам, но едно от най-приятните неща на новото място, на което ще отидете, би могло да бъде храната. Дори да не сте гастрономи или изкушени от кулинарията и хапването да не е ваша страст. Не са нужни специални сетива и познания, обучение в университет или практика. Достатъчни са вкусовите ви рецептори. И апетит.

Любовта преминавала през стомаха,

казват. Така че, ако не искате в новооткритото от вас местенце тя да е сляпа или несподелена, предварително се запознайте и с кулинарните специалитети, предлагани там. Да не се окаже, че сте минали край Хеопсовата пирамида и не сте разбрали за това.

Кулинарната специфика е част от културата на даден народ, брънка от характеристиката му, от религиозната принадлежност и най-вече от фината настройка на естетическото му чувство към нещата от живота.

Писано било да измине още един дълъг период от моя живот, за да се открехне пред мен

божественото провидение, че кулинарията е Изкуство

Няма да е пресилено, ако кажа, че това е моята лична повратна точка в отношението ми към храната. И къде мислите, че я получих?… Във Франция, разбира се!

Не само заради това, което съм опитала там. При огромното изобилие и разнообразие, най-вероятно, то е капка в морето. Става въпрос за цялостното изживяване от елегантно подредената маса, дегустацията на виното и ястието, до финала със сирената и чашката дежистив, бонус придружаващ фиша със сметката. Порази ме вниманието към детайла – от покривката до приборите върху нея. Съчетани по тоналност, а понякога и по орнаменти. За французина удоволствието и красотата не са взаимно изключващи се понятия.

В изискан френски ресторант

В съвременното стресово ежедневие, храненето у нас нерядко е на крак, набързо, между другото. Ето защо за мен това беше особен случай, приключение. За французите си е ежедневие – тяхната любовна връзка с храната. Казват, че през цялата им история те са обръщали особено внимание на онова, което ядат и как го ядат, отколкото всяка друга нация по света. Сама си се чудя защо преди бях твърдо предубедена, че това са американците! И това важи за всички нива на френското общество – от президента до провинциалиста. Voilá! Ето ви една проява на равенство и братство в действие!

Не, че Макдоналдс, Кентъки, дюнерите и пиците на парче не са полазили и във Франция. Има ги. Но ми се струва, че традициите тук са по-здрави от всякъде другаде и гастрономията удържа позициите си срещу нашествията на индустриалната храна.

В другите страни има звезди на спорта и телевизията,

тук има звездни готвачи

Не е рядкост средният французин да измине значително разстояние, за да посети ресторант, прославил се със свой специалитет и после да се връща многократно пак там. Защото пътуването си е струвало.При това без да е чревоугодник!

Какво е учудването ми, че този ресторант може да се намира в някоя тясна и забутана уличка на провинциално градче или на безлюден хълм сред горската пустош. Славата, че там приготвят превъзходно и топящо се в устата ястие, се предава от уста на уста и заведението цъфти и преуспява. Храната винаги е добра, една и съща и е отворено през цялата година.

Уличка в Кастелну

Впечатленията ми съвсем не са теоретични. Посвещавам ви в това от първо лице и преки впечатления. Придобити не къде да е, а във възпятата от редица класици Южна Франция. Без предварителен пъклен план, най-вероятно неочаквано и за тях самите, нашите дългогодишни приятели Ружка и Жоро, живеещи над 10години в това невероятно земно кътче ни ръкоположиха в поклонници на свещените тайни на френската кухня. По най-тривиалния начин.

Наближаваше обяд, нямахме идея какво да приготвим и момчетата предложиха да хапнем навън. Жоро се сети, че техни гости превъзнасяли телешкото на ресторант, намиращ се на някакъв

„сойкин връх” Тапис, иначе – безлюдно място

Повдигнахме рамене, скептично приемайки предложението, но идеята да се разведрим преди да заглушим стърженето на щурците в стомасите ни допадна и потеглихме натам.

Пиренеите в мъгла

Много е приятно в промежутъка между сезоните, както сега. Все още е топло, но вече не е лято и още не е настъпила есента. Природата е облякла най-пъстрите си дрехи. През нощта е валяло и ниско над земята се стели призрачната пелена на мъгла. Пълзи по долината, докосва стволовете на дърветата, а над тях с ярки очертания са мокрите възвишения на

Пиренеите,

приличащи на лодки, закотвени в облаците. Под панделката на избистреното лазурно небе всичко това поразително напомня онези гланцирани картички, които всеки уважаващ себе си пътешественик отнася у дома за спомен. Кротка на вид, но с подмолен и силен характер рекичка, разделяща планинския хребет, дълбае стръмен каньон.По протежението на двата ѝ бряга – красива долина със самотни каменни къщи и малки селца с внушителни църкви в романски стил, извисяващи се на най-високото място. Шосето, двупосочно и добре подържано, лъкатуши през тунел от широколистни, докоснати от есенната палитра. Въздействието на това неочаквано поетично наблюдение повишава градуса на настроението в пежото, а това от своя страна засилва нетърпението ни по-скоро да се озовем около масата.

Както е известно, нищо не изостря апетита така, както добрата цел. В случая това е

апетитното телешко

Неусетно се озоваваме на издирвания хълм и пред въпросния ресторант. Невероятно място! След голата поляна, окантована с високи ели, пътят се спуска стръмно надолу към долина. Обособената тераса-паркинг е заета от коли. Докато момчетата открият свободно място за паркиране, ние вдишваме с пълни гърди свежия въздух и се любуваме на триизмерния изглед от птичи поглед. Там някъде в долината вече е Испания.

…и когато мъглата се разсее, за да си види снежният връх Канигу

Срещу нас е

ресторантът „Can Mach“

С наклонен алпийски покрив, каменна облицовка на стените и неприсъща за пейзажа и надморската височина внушителна палма пред входа. Странна приумица на собствениците, противоречаща на заобикалящите ни прекрасни ели. Щипка неочаквана подправка, която предизвиква сетивата!

Ресторантът Can Mach отвън

Влизаме и ахваме. Обикновен делничен ден е, а в просторната и на две нива зала, почти всички маси вече са заети. По облицованите с дърво стени – глупаво усмихнати глигански глави. Сервитьорка ни посреща и съпровожда до единствената свободна маса. Тихо и безшумно, с бързи движения и огромни подноси почти над главата, край нас кръжи усмихната армия от млади хора, единствената цел на които сякаш е да обслужат клиентите така, че те да си отидат оттук доволни.

Ресторантът отвътре

След секунди пред нас кацва запотена гарафа с вода, половин метрова хрупкава багета и купичка ароматна разядка, които изчезват със скоростта на светлината, подготвяйки стомасите ни за главното действие. Не ни е нужно време за разучаване на менюто и слава Богу, защото лично за мен това е досадно четиво, което винаги ме обърква с подробните си витиевати описания. Да напишеш меню, информативно и апетитно, без да се впускаш в претенциозни глупости, си е изкуство.

и … пълен с гурме ценители

Знаем защо сме тук, а и болшинството от съседите ни, като в мълчалива религиозна медитация, вече се наслаждават на прочулото се ястие. Докато гърците използват общата трапеза за оживени разговори и шумни дискусии, при французите е точно обратното. След краткото възклицание на одобрение те се концентрират върху чинията си, за да извлекат цялото удоволствие от храната. Консумират бавно и дори забравят да поглеждат часовниците си, докато накрая апетитът им бъде задоволен напълно.

Топящото се в устата телешко

Втурваме се да последваме примера им с ентусиазъм, тъй като пред нас вече е

димящото плато за четирима със задушено телешко в гъбен сос

Не че за първи път го чуваме, не че не сме яли нещо подобно. Казвам ви, всеки път щом започна да го описвам, устата ми се изпълва с невероятния вкус и споменът оживява. Ще подчертая, че щом е казано телешко, то е такова и нито година повече над младенческата му възраст. Месото е толкова крехко, че от задушаването и проникването на ароматния сос наистина се топи в устата. Върховно! Питаме за рецептата. Сервитьорката се усмихва: „Нищо сложно – телешко и гъби.” Ние обаче знаем, че тайната e в подправките, които знае единствено шеф – готвачът.

Нашето одобрение му е предадено своевременно и същият излиза от кухнята, за да ни удостои с присъствието си. Повечето готвачи предпочитат лично да чуват как се оценява работата им. Това е в правилата! Усмихнат и щастлив, изслушва комплиментите и прави церемониална обиколка по масите със звънката, като гастрономична ария, благословия „Вon appetit”.

По-късно, веднага щом се прибрахме в България, реших да направя задушеното телешко. При цялото ми старание, баене и изобретателност – не се получи точно такова. Без приятелските разговори, без обстановката, без тайните на мастершефа – никога не е същото!

Бях чела някъде, че

„религията на Франция е храната”

Стори ми се невероятно и арогантно. Мислех си, виното – може би, но за храната – прекалено! От друга страна популярно скорошно изследване свежда процента на французите, редовно посещаващи църква до нищожните 10 %. Като се замисля, в удостоените с присъствието ни катедрали – при цялата им пищност и разкош, не съм виждала толкова народ накуп, както в заведенията, в които имахме удоволствието да се отбием. Не е ли това най-убедителното доказателство за по-горе казаното от мен?

Естествено, французите имат стотици официални религиозни празници посветени на светци- закрилници. За каквото се сетите. Имат също толкова гастрономични празници – на трюфела, на охлюва, на жабешкото бутче, на гъшия дроб, на фермерското пиле, на младото вино и, отново, за каквото се сетите. Събрани заедно храна,вино и ваканция – сътворяват един безкраен всенароден празник.

Ще отворя малка скобка за един комичен, но упорито отстояван от французите факт. Жабешките бутчета и охлювите не влизали в традиционното им меню, докато не установили, че английските туристи, запалени от екзотични разкази /най-вероятно бъзици на техни сънародници/ идват тук с наточен апетит да изядат по няколко дузини от нещастните гадинки. Французите отдавна са преглътнали прякора „жабари”, автори на който, естествено, са братовчедите и вечни исторически съперници зад Ламанша. В отговор мъдро включват в менютата си „деликатеса” с внушителната цена на гурме.

ОК – за вас – жабите, за нас – агнешкото!

Панирани жабешки бутчета

Понеже в английската кухня убивали животните два пъти: веднъж като ги обезглавяват и втори път – като ги готвят! Чувала съм французите да изказват подозрително мнение и за италианската храна: „ след спагетите нямат нищо”. Какво гигантско самочувствие, а?

И какъв очарователен пример за добросъседски отношения. Замерят се с вицове, вместо да дрънкат оръжия. И не само! Развиват добър общ бизнес за сметка на бедните земноводни!

Ястие с охлюви

Интересно, кой ли е първият човек, който е решил, че жабите и охлювите стават за ядене. В суров вид те в никакъв случай не предизвикват обилно слюноотделяне. Нямат апетитна миризма и изглед. И въпреки това някой смелчага е отхапал и е обявил, че стават за ядене. Дали е бил подтикнат от бесен глад или от чисто любопитство? Уви, никога няма да разберем.

Нашите приятели, вдъхновени от приятното изживяване в отдалечения, но твърде популярен ресторант, предложиха следващия път да опитаме и агнешкото, за да се убедим на практика във всестранните кулинарни умения на французите. В България си го позволяваме най-много 2пъти годишно – на Великден и на Гергьовден. Останалите бели държави, оказва се, си го ядат целогодишно*

И така… следващия път пътуваме до

близкото селце Корсави,

където е малкото семейно ресторантче, известно с вкусното си агнешко. Собствениците са приятели на Ружка и Жоро и са предварително уведомени за нашето посещение. Оливие е готвачът, а Сидалия,очарователната съпруга-португалка, обслужва клиентите. Аз самата обичам да приготвям задушено агнешко и, по отзиви на близки, се справям доста добре. Любопитно ми е с какво тяхното агнешко е спечелило стомасите на кулинарно извисените и претенциозни французи.

Корсави

е малко селце с 265жители и е разположено на един от отсрещните склонове на Пиренеите с 1533м надморска височина. Тучният вид на пейзажа в този слънчев есенен ден е живо доказателство за козметичните ползи от изобилието на вода. Девствена природа, преливащи се аромати на диви билки и цветя. Друго нищо особено. След изчерпване на добиваната желязна руда, някогашното оживено миньорско селище днес наброява едва 200 постоянни жители. Тихо,полузаспало, но с памет, скътана в малък исторически музей.

Ресторантчето,

състоящо се от няколко дървени маси и столове, излъскани до блясък от безброй седалища и лакти, е добре известно. И пълно с посетители, подчертавам – не единствено от околността! По думите на английския журналист Питър Мейл „Само във Франция можеш да намериш такава храна сред нищото”. Казано по друг повод, но с пълна сила важащо и за тук. Дали биха могли да поддържат нивото си, ако са принудени да разчитат само на местната клиентела? Силно се съмнявам. Ето как французите полагат усилия да подкрепят вкусното готвене и да опазят от фалит близкото ресторантче. Едва сега осъзнавам цялата истина в подхвърлената уж на шега фраза: „Ние почитаме стомаха и наши свещеници са шеф-готвачите. Предпочитаме да седим и да ядем, отколкото да коленичим и да се молим.”

И въпреки това повечето мъже и жени, които срещахме тук всеки ден, са категорично и дразнещо слаби, отколкото имат правото да бъдат. Чувала съм обяснения, че това е следствие от някакъв благотворен генетичен коктейл или от прекалено деен метаболизъм, предизвикан от твърде многото кафе, но истинският отговор трябва да се крие в онова, което ядат и пият, и в начина, по който го правят. Между другото, французите не похапват между храненията и никога няма да ги видите, крачещи по улицата с баничка или дюнер в ръка.

Докато чакахме нашето агнешко се състоя и първата ми среща с прословутия ябълков сайдер, сервиран със салатата за предястие. За него си струва да разкажа подробно, но… малко по-късно.

Собствениците, мили и сърдечни хора, ни засвидетелстват вниманието си за кратко. Непрекъснато пристигат нови посетители – оказва се, не само френско говорящи. А за агнешкото – със зачервена коричка, крехко и сочно дотолкова, че ножът е излишен прибор на масата, какво повече мога да добавя. По брадата ви потече от сока му, нали?

Но и средиземноморското меню ни прави щастливи

Вече знаем защо при изкусителното многообразие от средиземноморски дарове в изисканите менюта, Ружка винаги си поръчва агнешко. Няма изненади, няма експерименти – вкусът целогодишно и неизменно е един и същ. Превъзходен. Агнешкото е агнешко и никога овнешко. Източникът на месото е местен, известен и винаги един и същ. Агнетата живеят щастливо, пасат екологично-чиста трева и пият бистра планинска вода. Такава е

съдбата и на фермерското пиле, хранено по традиционния начин – с каквото предлага природата

И не е нужно качеството да бъде инспектирано от специално обучените служители на авторитетния гастрономичен пътеводител, библията на вкуса – „Мишлeн”. Най-безпристрастните оценители са обикновените консумиращи, предпочели да обядват точно тук, осведомени от най-разпространения в провинцията универсален справочник „от ухо на ухо” .

Ако позволите, няколко думи за звездите на „Мишлен” : За хората от бранша това са златните медали на кухненската олимпиада и се присъждат, затвърдяват или отнемат всяка година от експерти висша лига под прикритието на анонимни посетители в ресторанта. Спечелването на звезда създава репутация, а отнемането `и е катастрофа, бедствие и лична трагедия, защото това може да доведе до крах на бизнеса.

Впечатлява ме как тук, във Франция, е помислено за всеки детайл. Ако имате възможност да посетите френски хипермаркет, съветвам ви, обърнете внимание на рекламните етикети върху пакетите с месо. От тях ви гледат симпатични и усмихнати муцунки на животни, досущ като в анимационно филмче. Изглежда, за тях е голям комплимент, че ще ги сготви френски готвач и ще ощастливят нечий префинен стомах-ценител. И съвсем не е изненада, че са удостоени с медал. За качество. На най-видното място на опаковката. Посмъртно, разбира се!

Обещах да ви разкажа

за сайдера

Ще направя паузата сега, за да позабравите за агнешкото и да имате време да подготвите вкусовите си рецептори за следващото ни кулинарно приключение.

Ябълков сайдер

Предупреждавам, в никакъв случай не сравнявяйте френския сайдер с известната в миналото наша напитка под същото наименование и аромат на малина. И второ: това е газирана напитка с 3-4 градусов алкохол и-/ изключително свеж плодов вкус, получен след ферментацията на специален сорт ябълки – полудив, леко кисел и растящ в областите Нормандия и Бретан. Ето защо и вкусът на сайдера е леко кисел, леко сладък и с ябълков аромат.

Любопитна е историята на тази втора по популярност напитка във Франция. Според древна легенда изобретението ѝ се приписва на Карл Велики / 8 – 9век/. Случайно седнало благородното и добре охранено седалище на Негово величество върху торба с презрели ябълки. Смачкани, като в преса, от тях потекъл ферментирал сок и така се получил сайдерът.

Карл Велики

В друга, също толкова весела история откривателят е Гастон – калпавото прасе на селски фермер, което обикаляло овощните градини, бутало дърветата и, похапвайки ферментирали ябълки, се връщало в кочината на зиг-заг, вечно подпийнало.

Който и да е откривателят – хвала му! Изстуден, леко газиран, леко алкохолен – сайдерът е мощно разхладително питие в летните горещини! Ето още една причина Бог да създаде ябълките!

Странното за мен обаче е, че столица на ежегодния фестивал на сайдера не е някой френски град, а Франкфурт на Майн. Знам ли, сигурно има основателна причина за това!

Франция е родина на над 500 вида сирена, кое от кое по-прочуто

Като се замисля, ако французите трябва да организират празник за всеки реномиран свой продукт , няма даимстигне един годишен календар. Например, имат повече сирена, отколкото дни в годината – с всякаква консистенция, с всякакъв вкус. Сирена от крави, кози, овце. Сирена с билки, с подправки, с пипер или мариновани в зехтин. Да избереш едно–единствено от стотици е сред предизвикателствата в живота. Нямала съм удоволствието, но имам упорита фантазия да присъствам на подобен кулинарен празник, панаир или бал. Казват, траели през целия уикенд. Дегустации, надяждане, състезания по скоростно пиене, влизане в братство, избиране на Кавалер на сиренето или Мис на празника са нищожна част от всичко, което се случва там.

Сирената винаги идват след десерта

В едно от следващите ни гостувания нашите приятели решават да посетим малкия семеен ресторант на мадам Жана – „местната революционерка” на съседно село, намиращо се в долината Валеспир /регион Лангедок-Русийон/. Отдавна знаем нейната история. На младини мадам помагала на нелегалната съпротива против немските окупатори и, рискувайки живота си, разнасяла позиви и експлозиви, скрити в кошницата на велосипеда`и.

Потегляме към ресторанта не толкова гладни, колкото любопитни. Той не е удостоен с “готварска шапка”, но е всепризнат духовен дом за местните стомаси. Селцето е типично малко за южната френска провинция. Застроено по склона на хълм в източните Пиренеи, от който се разкрива красива долина. Рекичка с каменно русло и живописно мостче със сводове обединява двете махали. Спуснатите кепенци почти на половината от къщите са знак, че собствениците не живеят тук целогодишно, но идват за ваканциите. Встрани от малкото площадче – паметник, почитащ мъжете от селото, сражавали се и загинали във войните за славата на Франция. Като всички мемориали, които сме виждали, той е почтително подържан и с три нови трикольора, ярки и чисти на фона на сивия камък.

Дижестив, придружаващ фиша със сметката

Малко по-нататък, зад завоя е въпросното ресторантче.Пред него – няколко дървени маси, застлани с карирани покривки. Стара лоза осигурява шарената сянка над тях, а сандъче с омърлушено пред настъпващата есен мушкато допълва картинката. Удобно провинциално бистро, което няма намерение да се присъедини към кулинарната въртележка, превръщаща талантливите готвачи в запазени марки, а приятните ресторанти – в храмове на високите разходи.

Прекрачваме прага и веднага установяваме, че стопаните явно не разчитат на посещения заради обстановката, тъй като дълго са се въздържали от инвестиции по промяна на интериора. Скромно, семпло, напомнящо повече на кръчма, отколкото на ресторант – с тезгях, обикновени дървени маси и столове, патинирани от времето, а по стените – тапети с поизлинели флорални мотиви. Но… е пълно с посетители, които вече са заети с обедното меню. Ясно,успехът на ресторанта се дължи на друго. И то е доброто съотношение между качество,цена и хубава проста храна, а не на полет на гастрономическа фантазия. Удобно провинциално бистро, което няма намерение да се присъедини към кулинарната въртележка, превръщаща талантливите готвачи в запазени марки, а приятните ресторанти – в храмове на високите разходи.То упорито спазва вековна провинциална традиция!

и в малко провинциално ресторантче, естетиката е на висота

Прекрачваме прага и всички глави се обръщат към нас – непознатите странници. Поздравяваме, трогнати от всеобщото внимание. Много по-късно ще узнаем любопитния факт, че във Франция има и такива кафенета, в които ако не поздравиш при влизане и не си учтив с персонала, ще бъдеш таксуван доста по-солено. По принцип, на село любезността е вродено качество и е естествено всички да се поздравяват. В случая то е премесено с завишена доза любопитство, като към напълно непознати. Настаняваме се, посрещнати от дъщерята на мадам, която е сервитьорката тук. Предварително сме информирани, че обедното меню eедно, но петстепенно– две предястия, две основни и десерт по избор.Хлябът и виното влизат в цената.И това, представете си, е провинциалната версия на лек летен обяд.

Първото предястие е от домашно приготвени месни деликатеси, зелени маслинки, масло и свежа багета с фина, хрупкава коричка.

Бутилката превъзходно, без намек на кисела жилка и главоболни танини червено вино, е на традиционно ниска цена. Евентуалната нужда от втора бутилка е знак, че гостите са доволни и също е дар от стопаните. Отказваме я, тъй като не искаме да удавим следобеда си без спомени. Набелязали сме и друг маршрут.

Вино собствена марка – бонус към заявката

Следва щедра зелена салата с доматчета чери. Едва сме приключили с всичко това, а младата жена вече се е понесла към нас поднос с още топъл, внушителен по размер

омлет, навит на руло и поръсен със стърготини черен трюфел.

„Уау”- възкликваме и четиримата!

Омлетът е пухкав, с мека кожица и ярко жълт на цвят. Онова жълто, което се получава само от яйцата на кокошки, отглеждани свободно в селския двор.

Мислим си, изядем ли го няма да има място в стомасите ни за също толкова прочутото печено пиле, за достойнствата на което сме просветени отрано и, което няма нищо общо с познатите ни, жилави като врабчета, подобни твари. Явно Рина /умната домашна любимка, изпълняваща добросъвестно ролята на уведомителен дворен звънец и опитен гид по горските пътеки/ ще благославя иначе неприятното отсъствие на стопаните си този ден. Ще остане щедра порция от тези лакомства и за нейния неутолим стомах.

Нашите приятели са по съседски познати и добре дошли и в този ресторант, ето защо след кратка размяна на любезности, при нас идва и мадам. Жена на възраст над 80-те, но видимо много по-младолика за годините си. Със спокойни маниери на изконна французойка и любезно усмихнато лице. Заинтригувана е от факта, че сме от България – страна от източния блок, приета в европейското семейство с последния транш и за която тук не се знае много, да не кажа почти нищо. Нормално е, тъй като големите нации са си самодостатъчни нарциси и трябва да се случи нещо извънредно в някоя периферна страна, за да влезе за секунди в новините им.

С присъщото на всички възрастни хора любопитство ни заразпитва –

какви сме по професия и с какво се занимаваме. Само да не беше се поинтересувала каква е средната заплата и пенсия в България! Учудването `и е убийствено искрено: „О ля ля!…Как е възможно да се живее с толкова?… А вие защо не стачкувате?” Изуменият ѝ поглед обхожда всяко едно от нашите, иначе интелигентни, лица. Mon dieu, колко ли време ще ни отнеме, ако се навием да ѝ обясняваме, а и тя дали ще разбере и приеме аргументите ни за солидарност със ситуацията в бедната ни от обрулване и ограбване страна? И ще бъде права! Борческият дух се отглежда от най-ранна възраст, а ние, както се разбира, сме пропуснали момента.

Слава богу, самата тя тактично измества разговора в посока на омлета. Вече сме опитвали на друго място нещо подобно, но в съчетание с картофено пюре. Тук за първи път ще го опитаме с трюфели. Любопитно ни е как е постигната съвършената пухкава консистенция. С енергично разбиване, което продължава и в тигана, казва. Опитахме с Ружка – бихме яйцата така, сякаш животът ни зависеше от това, и пак не успяхме! Получиха се „бъркани яйца с претенции за омлет”. Тайната на топ-готвача си остана тайна!

Има някаква простичка неуловима тънкост, която най-вероятно убягва и на самата мадам. Едва ли е толкова дълбоко законспирирана кулинарна тайна.

В едно сутрешно телевизионно предаване случайно подочух, че металът, от който е направен съда и в който се разбива или пече, също е от съществено значение за получаване на желаните пухкавост и вкус. Известно е, че французите от незапомнени времена, въпреки изобретения от тях незалепващ тефал, обичат медните си готварски съдове, лъснати до блясък, висящи по стените на кухните им и следователно все още употребявани в почти всяка провинциална кухня.

Друг път, ровейки се из дебрите на интернет, попаднах на такъв прелюбопитен и респектиращ факт за уважителното им отношение към всяко местно гастрономическо произведение:

Английски писател-пътешественик попаднал в Прованс на известната марка сирене „Ливаро”. Толкова му харесало, че изял рекордно количество, въпреки известния си с крехката си храносмилателна система английски стомах. За сведение,

Ливаро не е скромно сирене

То е плътно, еластично, меко, преливащо от мазнини / 45 процента/ и изключително вкусно. Между нас казано, и доста миризливо.

Прибрал се в родината и написал възхваляващ очерк, който /отпечатан в многотиражен вестник/ предизвикал невиждан бум на продажбите извън Франция…

На следващия годишен панаир на сиренето сър-лакомника, вече официален гост, под одобрителните овации на местното население бил провъзгласен за

„Кавалер на Ливаро”. Това си е медал за особени заслуги

Макар лишено от всякакви други бонуси , това звание е повод за гордост – приет си за член на уважавано общество.

Не мечтая за подобна рицарска чест, но в този ред на мисли ми се приисква мадам Жана случайно да прочете моето скромно, но вдъхновено есе и за реванш да ме допусне до своята святая светих, удовлетворявайки терзанията ми по тайната на пухкавия омлет?

Любопитно ни е да узнаем нещо повече и за трюфела

Чували сме, че това е най-невероятният и скъп деликатес. Божествената гъба расте където ѝ харесва и не се поддава на никакви опити за изкуствен добив, следователно и на генно модифициране.

Развъждането на трюфели изглежда е работа, от която само природата разбира

Това допринася за редкостта и цената им, а човешките опити за отглеждането им не са постигнали кой знае какъв напредък. Трюфелите растат на няколко сантиметра под земята, в корените на определени дъбови или лешникови дървета.

Безпогрешният детектор на трюфели е прасето,

което е родено с любов към вкуса им и чието обоняние в този случай превъзхожда това на кучето. Но има непредвидено препятствие – то не маха дружелюбно с опашка и не посочва къде е открило вкусната гъба. Иска да я изяде. Всъщност иска отчаяно да я изяде и по никакъв начин не можеш да го разубедиш на ръба на гастрономичния си екстаз да ти преотстъпи находката си. Изпълнено със свинска решителност и инат, то отказва да помръдне и дори ще прояви нечувана за рода си агресия и лакомия, докато не погълне и последното парче. Поради тази причина

има обучени кучета-ловци на трюфели,

с които нещата стоят по много по-лесен начин. Точно когато то започне да копае, го подкупваш с резен салам и изравяш онова, което се надяваш да е бучката черно злато. Не преувеличавам, възхитително вкусната гъба струва почти колкото теглото си в злато, при което първоначалната цена е над 1000евро за килограм.

Казват, че този деликатес се консумира суров или овкусява различни ястия, запечен на жар, задушен с бяло вино, комбиниран с месо и дивеч. Някои французи-иманяри на трюфели го затварят и в буркани. Този ден ние го добавихме към вкусовите си познания, погълнали едва малки стърготини, омесени в омлета, но въпреки това усетили уханното му присъствие.

Знаят какво да ядат глиганите – първооткривателите на деликатесната гъба!

Ако е вярно, че „трюфелът прави жените по-мили, а мъжете – по-галантни”, какво ли благородство ще лъха от похапналите го на корем диви прасета?

Идва ред да ви разкажа епизод , при който ще възкликнете:

„И ний сме дали нещо на света…в кулинарията!”

Разбира се, той не е търсен нарочно – случи се както всичко останало, което ви споделих до тук и както всичките ни срещи и запознанства не само със световно признатата кулинария, но и с пъзелчетата история, култура, архитектура, изкуство и народопсихология на Франция. Епизодично и случайно!

В едно от последвалите пътувания посетихме

крепостта Кастелну,

която се намира в друга речна долина на Пиренеите. Самата тя е скромно съоръжение, в сравнение с внушителните по мащаб и красота Каркасон и Ег Морт, но затова пък местоположението ѝ е приказно. На север – гледка към зелените вериги на Пиренеите, на юг – лазурната необятност на Средиземно море. По отсрещните върхове – сигнални кули за предупреждение срещу нашественици. Чрез огън и облаци пушек се осъществявала „средновековната интернет – комуникация” – доуточнява Ружка.

Крепостта Кастелну, Южна Франция

В тази скучна каменна крепост с твърде оскъдно жизнено пространство пропиляли своя кратък земен живот 10 поколения виконти – феодали на Каталания и васали на френските крале от 10до 13век. Единствената утеха на иначе високопоставените особи, както можем да предположим , са били обилните трапези, хубавото вино и красивата гледка от върха на крепостта.

Ресторантчето в Кастелну

Изморени от изкачването, слизането и мисловната дейност за превратностите на човешките съдби в световната история, по волята на обедното разписание се озоваваме пред вратата на

китно ресторантче,

разположено на тераса под самата крепостна стена. Току пред нас се изнизва внушителна група италиански туристи, които вече бяха опустошили обедното меню. Единственото останало ястие бe “Касуле”, което както се оказа, е

фасул с наденичка в пръстено гърне

Без майтап!

Решихме, че е добър повод да сравним нашенското с френското и да им натрием носа, ако не е същото. Поръчваме си без дебати и колебания и се залавяме с дегустацията. Трябва да призная, че особени различия не бяха установени, освен тяхната по-вкусна наденичка! За добавянето на доматен сок при запръжката бихме могли да поспорим, макар че истинският французин твърдо предпочита с домати.И с мръвки. Но винаги в съотношение 70:30в полза на фасула.

Касулé

Малко по-късно, ровейки се в литературата за богомилите, катарите и сакралната връзка между тях, внезапно попаднах на следния, поразил ме, цитат: Богомилите, бидейки пропъдени от българските земи заради своята ерес, пренесли не само учението, но и някои свои национални традиции и ястия. Като зрелия фасул с наденички, например… От тогава ястието е усъвършенствано и подобрено дотолкова, че през 19век под пелената на забравата вече няколко френски града, не случайно свързани с катарската одисея – Тулуза, Каркасон и Кастелнодари, настояват да се нарекат негова „родина”.

А ние си мислим, че това е фасулска работа, плебейско ястие, курбан за бедни и т.н. Някога Фердинанд дори е наричал народа ни с презрителното „фасулковци”и може би това е била преливната капка, довела до детронирането и изгонването му от България. Шегувам се, разбира се! Много по-сериозни золуми е сътворил на държавата ни преди да го натоварят на еднопосочния влак към фермата му за разплод на жребци в Тюрингския лес, Саксония.

Колко мъдро и познаващо законите на природата било населението по нашите земи, живяло и пребъдвало, въпреки изпитанията на историята! И взело, че пренесло тази мъдрост и по другите земи. Южна Франция, щедрата приемница на богомилските ценности чрез благочестивите си катари, както е видно, оценила и опазила достойнствата ни! За съжаление, ширещото се свещено невежество у нас от по-ново време е довело до комплекси спрямо полезното вариво в ущърб на здравословното ни хранене и го е изтикало в ъгъла на националното ни меню.

и… касулé

Французите, които бързо разпознават добрата храна, му

дали френското име „касулé”

и с обичайната си скромност го присвоили като национално съкровище. Освен това, противно на диетичната мъдрост и гастрономическа предпазливост спрямо ужасната слава на мазнините, му се наслаждават, задушен в гъша или патешка мас.

Как е възможно този обилен и вкусен режим да е част от дълъг и здравословен живот? Ето защо фактът, че този край на Франция процъфтява с огромни количества от нещо толкова греховно, толкова пълно с холестерол и заплашващо артериите, е, меко казано, загадъчен. При това нивата на сърдечни заболявания в югозападната част на Франция са по ниски от където и да било другаде в страната, която и без друго може да се похвали с най-ниските нива в развитите страни с изключение на Япония, си е още по-загадъчно.

Като заговорих за здравословно хранене и дадености на природата, няма да пропусна

„глиганското с боровинков сос”

Най-горещо препоръчвания специалитет от джобния пътеводител за Корсика, което така и не успяхме да опитаме при едноседмичното ни пребиваване там.

Където има дъбови и кестенови гори – там непременно има и глигани. В подножието на Пиренеите – също. Ядат си жълъди и кестени на воля и трупат крехко екологично- чисто месце. Нашите приятели бяха сериозно обезпокоени от появата на тези вкусни, но иначе твърде пакостливи животни из техния район. Ровейки за корени и труфели, един четирикрак пришълец беше осквернил малката им овощна градина. Ах, какъв кулинарен специалитет би се получил от него! Боровинки в гората – дал бог. Изпълняваш подробните инструкции на Google как се готви този дивеч, врътваш го в печката, изстудяваш подходящата за целта бутилка червено вино и обявяваш празник. Въпросът е – кой ще убие глигана?

Ружка дипломатично излиза от ситуацията, предлагайки многократно изпитаната от нея на вкус и здравословност рецепта

„Пиле с праскови по каталански”

Вкусно и тематично – нали сме в сърцето на френска Каталания.

Пиле с праскови по каталански

Оказва се, че и пилетата тук нямат нищо общо с до болка познатите ни безвкусни бройлери. Те имат собствено контролирано наименование за произход. Расли щастливо във ферма, en liberté, хранени с каквото природата предлага и трупали маса с истинския птичи вкус, познат на нашите предци.

Свещенодействието се извършва пред мен – няма „фирмени тайни” за приятели, и аз си записвам всичко най-подробно до броя на тръсванията със солничката и черното пеперче.

Първо пилешките бутове бяха брутално разсъблечени, понеже кожата съдържала мазнини. После, овкусени с чесън и масълце и подредени в тавичка, бяха подложени на максимален термален стрес до зачервяване и изпускане на собствения сок. Последва приготвяне на бульон с горчив шоколад, подправки и сока от компот праскови. Нареждаме кръгчетата плод върху пилето, заливаме със сгъстения сос и допичаме. Сервираме по фантазия! Сладкото с горчивото, препеченото месо с плодовете – кулинарен вкусен оксиморон! Необикновена феерия от взаимно изключващи се поотделно, но изкушаващо преплели се аромати!

Вече предчувствам как сте ме хванали на мушка и се готвите да ми изнесете дълга и назидателна лекция за това, че почти не минава ден без зловещо предсказание на диетолози каква е цената, която ще платим за миговете наслада от захар, мазнини, алкохол и техните производни. Самоубиваме се ежедневно, казват. С нож и вилица! Дори ограничаването, като приемливо извинение, вече не било достатъчно. Тогава какво? Пълно отрицание – никакво червено месо, никакво мляко и сирене, никакво масло и маргарини, никакви тестени, никакви газирани! Препоръчва се пълно чревно целомъдрие: пиене на вода с кофи, билкови чайове, соеви кълнове, биоплодове и биозеленчуци. Жестока инквизиция заради ленивия метаболизъм, измислена от диетолозите! И цялото това изтезаване на духа – за спасение на човешкото тяло?

Учудващо е колко много специалисти има в наши дни, чиято мисия се състои в това да ни поучават за опасностите от удоволствието да се храним. Визуално ни демонстрират затлачени с мазнини кръвоносни съдове, водещи до инфаркти и летален изход. Това обаче не пречи на крещящи реклами да ни атакуват ежедневно от където си помислиш – медии, вестници, билбордове, витрини и щандове, изкушавайки ни 24 часа в денонощието с най- вредните за тялото продукти.

И още едно изящно лакомство в шоколадова виола на изпроводяк!

За сведение, аз лично винаги съм била с отворено съзнание по въпросите, свързани със здравето и храненето и на драго сърце експериментирам различни диети. Добросъвестно и по правилата, макар не винаги с очаквания дълготраен ефект. Изключения за „прегрешенията” правя за кратко. Когато прекрачвам границата на Франция.

Да му мислят горките французи!… Но като се има предвид, че храната за тях е религия и въпреки това те са една от най-здравите и щастливи нации в света – едва ли!

Автор: Таня Благова

Снимки: авторът

*Всъщност това е лека заблуда – агнешко се яде във или близо до мохамеданските райони на света. Опитайте да предложите агнешко на немец, изобщо на някого, живеещ на север от Алпите – бел.Ст.)

Други разкази свързани с Кухня на народите – на картата:

Кухня на народите

Още пътеписи от близки места:

1. Южна Корея – кратки впечатления
2. Пътуване из Бретан, Франция (2): от Перо–Гирек до Трегастел
3. Събрани впечатления от Франция
4. Щрихи от Франция: Дамски гамбит край Лоара (2)
5. Пътуване из Бретан, Франция (1): От Пемпол до Трегастел
6. Щрихи от Франция: Панаир на независимите винари в Париж
7. Щрихи от Франция: Дамски гамбит край Лоара (1)
8. Франция, каквато я познавам (2)
9. Към Европа с влака (9): Лил, Франция
10. Щрихи от Франция: Фонтенбло
11. Семейна разходка из Париж и Бретан – Франция (2)
12. Южна Италия и Сицилия (1): Южна Италия

Към Пътешествие до Прованс – с дъх на лавандула и средновековна история (част 2)

Ден 5 – Арл и Ле Бо дьо Прованс

Сряда е. Ден след ден времето бързо минава и нашето пътуване вече е повече от преполовено.

След бърза закуска сме отново в автобуса и потегляме пак към река Рона, но този път към чаровното градче Арл. То е с богата и славна история. Още келтите са населявали тези земи. Най-голям възход обаче има през римско време. Градът е бил наречен Галският Рим. В града се появили улица с тротоари, Арена, Театър, обществени бани. Арената на Арл е една от най-старите. И до днес тя се използва. Гледах клипчета преди да заминем и това беше любопитна гледка. Доста различно от испанската корида. Мъже в бели дрехи тичаха пред бика и в даден момент, когато ставаше напечено с акробатични скокове прескачаха огражденията или се качваха на оградите.


Друг път пред тях внезапно се отваряха врати и те изчезваха от арената и там оставаше само обърканият бик. Това беше по-скоро забавно представление. Нищо общо със зловещата кървава корида.Тези бикове са по-дребни и много подвижни. През автобуса няколко пъти минавахме през поля, където те спокойно пасат, очаквайки артистичните си изяви. Само на Великден тук бикът се убива, а преди това желаещи тичат пред биковете по улиците на града.

Ние решихме да си купим билет и да влезем вътре. Цената е 6 евра. Но имаше и комбиниран билет, с който можеше да се посети и Античният театър. Така че избрахме такъв билет от 8 евра и нашата обиколка започна.

След това се насочихме към Античния театър. Той е нещо подобно на този в Пловдив. Някога той е бил прекрасен с грандиозните си стени, многото статуи и аркади. Всяка година тук се провеждат много мероприятия като Юлския фестивал – в него взимат участие много известни балетисти и оперни певци. Провеждат се и Фолклорни празници – участват жители от различни области на Прованс в традиционните си носии.

По тези открити пространства доста се напекохме. Затова поехме по малките улички. Попаднахме на много кокетни и типично провансалски къщички. Със сините капаци на прозорците и врати. Пред всяка къща някакви саксии и различни чукала на вратата. Това ми напомни онзи Прованс, от преди няколко години. Хубаво ми беше да съм тук.

Така от уличка на уличка се оказахме зад Театъра в хубав парк. Много хора се бяха скрили тук от жаркото слънце. Тук се оказа и паметника на Ван Гог. Градът се свързва с името на художника, защото тук той е бил неколкократно в старата болница за лечение от периодичните си пристъпи на лудост. Това е бил най-ползотворния период в живота му. Тук е нарисувал най-известните си шедьоври. В негова чест има жълто кафе в центъра. Но в него имаше само един необичаен клиент. :)

Последната снимка е на Площадът на Републиката. На часовниковата кула е статуята на Марс. А съседната сграда е църквата Св. Трофим, която е една от най-красивите в Прованс.

В този град видяхме още много хубави и интересни места, но не може да се опише всичко. Изморително е, а и сигурно за четящият ще стане досадно. Така че преминавам на следващата дестинация за деня – Ле Бо дьо Прованс.


За това място бях чела доста противоречиви отзиви от руснаците – от суперлативи до пълно отрицание. Но аз знаех, че на мен там ще ми хареса. Много бързо стигнахме - то е на по-малко от 20 км от Арл. Автобусът паркира и за нас предстоеше изкачване по тесни улички докато стигнем върха на хълма, където бяха руините на средновековното селище. Намирахме се в така наречените Малки Алпи. Зачакахме нашият френски екскурзовод, такива са правилата тук. Той щеше да ни разведе и разкаже за историята на мястото. Поради липсата на добър английски от всички в групата се наложи „превод в ефир“ от нашата екскурзоводка от френски на български. И нашето връщане в миналото започна.

Човекът с такава жар и ентусиазъм показваше и разказваше за славната история на феодалната фамилия Бо, заселила се тук. Тяхната бурна и дълга семейна история била пълна с битки, предателства, кръв и смърт. Тук са се провеждали и рицарски турнири.

И тук вече ми стана лошо. Много слънце ми се събра за деня. А човекът не спираше да говори. Главата и краката ми пулсираха. Бели камъни, но как се бяха напекли…Половинката каза, че съм много червена и поспряхме на сянка. Имах нужда от малка почивка. На края решихме да сме до тук с групата. Не че не беше интересно, но не се виждаше края на тази беседа. Стояхме много време на едно място и това не ми понасяше. Затова по наша си традиция решихме да се качим най-горе. Където е човекът на последната снимка. Екскурзоводът изрично беше казал, че това е опасно и не се препоръчва. Аз обаче имах нужда от раздвижване. И поехме нагоре.

Хората бяха направили всичко необходимо за безопасността на туристите. Имаше перила и ограждения. Просто стълбите, по които се изкачвахме, бяха изтъркани от многовековната си употреба, хлъзгави и вдлъбнати. Самите стъпала бяха тесни около 20 см и бяха през 50-60 см разтояние. Човек почти вертикално пълзеше нагоре. Качихме се. И пред нас се ширна много красива панорама.

Слезнахме без проблеми долу и довършихме обиколката си. Не се спирахме много. Все пак искахме да намерим сянка вече.

Навлезнахме в тесни каменни улички пълни с магазинчета за сувенири. От тях се носеше аромат на лавандула. Направо те приканяха да влезеш. На много места над входовете имаше мъглуващи охладителни системи. Това беше чудесно разхлаждане за идващите от хълма прегрели хора. Имаше и кафенета, сладолед… за всичко беше помислено.

Съвсем заслужено селцето Ле Бо заема едно от челните места в класацията “Най-красивите села на Франция“. Само да не беше толкова горещо… Не мога да си представя как ще бъде тук през Август.

Изпълнени с впечатления от изминалия ден се отправихме към нашето си селце. Мечтаех за душ и почивка.

Следва >> Ден 6 – Монако и Ез

Автор:Елза Градева
Снимки:Елза и Павел

Тези дни
срещам един чужденец вътре в мен,
опитва се да ми говори, а аз не го разбирам,
не мога да си представя да преведа
спомените си на езика му,
едва ли ще разбера и неговите,
стоим, усмихваме се, говорим по малко,
подбираме лесни изречения,
които с опипване докосват
тези наши различни животи.
Чужденецът в мен е непознат мъж,
важни са му думите и женитe.
Харесва ми как ме вижда –
ту като дума, ту като жена,
никога не съм го сънувала,
не бих излязла на среща с него,
не може да ме разсмее или разплаче –

да го направя във въображението му –

единствено това ми харесва.

Яна Моневав „Кръстопът“.
Яна Монева в DICTUM.

Лежа в пустинята.
И знам близо е краят.
Имам чаша вода.
Отпивам си глътка.

И стана чудо.
Спаси ме керванът който.
Минава оттук веднъж.
На хиляда години.

Имам късмет мисля си.
Докато ми слагат оковите.
От утре в оазисите.
Пазя и поя камили.

Гледам оковите на ръката си.
Показват точното време.
В седем и половина започват новините.
Виждам защо в пустинята няма вода.

Камилите изпиват всичко.
Все не им стига.
Няма значение напълвам чашата.
Трябва да си по-силен от пустинята.

Превод от хърватски: Людмила Миндова

Симо Мраовичв „Кръстопът“.

Първата публикация на превода е в чудесното списание „Открита литература“.

Малиново време.  Преди няколко дена брахме с приятелка, вчера – с децата.  Част от малините замразих, а от тези, които не изядохме, реших да направя суров малинов сироп с мед и лимон.  Правих го миналата година и много се хареса на детето.  Съхранявам го в хладилник.  Миналата година издържа поне 1 месец.  От вчерашните малини мисля да направя сладоледи още една доза малинов сироп, но този път със захар и стерилизиране.  Ще видим как ще се получи.

Суров малинов сироп с мед и лимон

рецепта от „Наша кухня“ на Соня Чортанова

1 кг малини

1 лимон, сока (или 1/2 ч.л. лимонтузу)

1 200 г мед

Намачках малините (с преса за картофено пюре), разбърках ги с лимоновия сок и ги оставих в хладилника за през нощта в супрена тенджера (в рецептата пише да се оставят на хладно, но мен малко ме беше страх да не шупнат и затова ги сложих в хладилника).  Извадих ги от хладилника 1-2 ч преди започване на работа.  Изтисках ги през тензух (тази част се оказа най-предизвикателната за мен от цялата рецепта; ръката ми се умори и използвах помощ от съпруг:).  Измерих течността (тази година беше 800 мл, а миналата – 900 мл) и разтворих в сока мед в съотношение 1:1.5 сок:мед.  Разлях в две бутилки от 750 мл и съхранявам в хладилник поне 1 месец (възможно е да издържа и повече, но нямам емпирични данни за по-дълги периоди :). 

В миналия епизод на сериала бг политика, предложението на президента за пакет промени в изборния закон беше посрещнато с хладен полъхот парламента; собствената му група ГЕРБ, и закопано дори от Реформаторския блок. Вторите заприличаха по-скоро на лява партия или политици-гимназисти, които се радват на властта като абитуриенти на лимузина, вместо да отстояват името си на реформатори.

Имам чувство, че в този парламент коалициите се правят сутрин и се разтурят като мине гласуването. Модела на 6 (или колкото там са вътре) партии е удобен за това. Предполагам, че схемата за лобиране ако искаш да ти мине нещо е подобен на такса „избор екип“. Сутрин звъниш на Бойко и той сформира мини коалиция, която да ти прокара идеята.

Превъртаме към днешна дата, където от предложението на президента остана това, че тази есен на местните избори ще гласуваме ина референдум да има ли електронно гласуване. Дебатът се повдигна пак, но рядко е смислен. Не намирам 1 българска медия да е постарала да извади примери от Х държави може ли изобщо да стане, какъв е смисъла, струва ли пари и най-важното – можем ли да направим нещо ново КАТО БЪЛГАРИ, ТЕХНОЛОГИЧНА НАЦИЯ, без да изглежда смешно. (Скептичен съм.)

Притесняват ме 2 неща:

• никой не дискутира анонимността на вота, която е заложена в конституцията. Ако гласуваш електронно, няма как да е анонимно. Какви стъпки са предприети да се промени конституцията, защото знаем колко лесно става това. // Представете си родопско село след 5 години, където шефчета наблюдатели ходят по къщите на хората на кафе и гледат/контролират вота.
• никой не мисли за бъдещето, където няма да има компютри. Как измисляш система, която да е скалируема до степен, че идентификацията да е на ниво човек. Сега всички си представят сертификати и браузъри (нещо от 90-те).

Фактите са:

• в дългосрочен план няма как да минем без ел. гласуване
• никъде в света в момента не се гласува изцяло електронно, освен в Индия. Tам е по-скоро електрическо, където влизаш в будка, цъкаш копче, грейва лампа. Моя милост е писал в Капитал през 2004 (!) за ел. гласуване, като гледам сега статията си е актуална.
• всички сочат Естония, където средно 30% от хората гласуват електронно, но там има много критики за сигурността. Там вместо ЕГН държавата издава лична карта с двойка публичен/частен сертификати и всички имат такива карти, с които дори и банкират. Тук подобна инфраструктура няма.
• Единствените данни, които хем правителството има за нас, хем ние си ги знаем, без да са пароли, са пръстовите отпечатъци, снети при поредната смяна на паспортите. Не знам в какво състояние са (най-вероятно JPG файлове потънали на сървър на МВР и какво би отнело да се гласува със система aла Touch ID.

Фен съм на Протестна мрежа. Въпреки че не са партия, те вършат много по-смислена работа от партия в опозиция в парламента и дори недоразумения като Глас народен, които са най-добрия бг стартъп, щото не правят нищо и получават 400 000 лева/година от нашите пари, само защото са убедили > 1% гневни балъци да гласуват за тях.

Та, Протестна мрежа с подели са инициатива за ел. гласуване (с прибързано кибер лого от 90-те, което включва „@“), без да излагат за/против, просто така. То хубаво, ама ако бях на тяхно място, щях да свикам поне 1 публичен дебат по темата и да извадя добри практики, щото сега на никой не е ясно защо го правят.

Ако бях на правителството ще събера 10 от най-добрите си експерти и ще ги командировам в Естония ама веднага, да заживеят там и да се учат. После правя консултационен борд, който да ги подкрепи локално като поканя всяка от по-големите IT фирми с офис в България (vmware, HP, Telerik, Microsoft, Interroute, etc, etc.) да участва в този борд с 1 експерт.

Белким стане нещо.

The post Електронно гласуване – да или не appeared first on Eenk.com.

“Тези родители бяха категорични, че не бива ние да приучаваме децата си към нарастващия и опасен трафик. Точно обратното — движението по пътищата трябва да бъде пригодено към способностите и нуждите на децата ни, за да е безопасно за тях да играят навън. Това беше много важен аргумент и тази група беше много влиятелна. Мнозинството от хората се вслуша в мотивите им и застана зад тях”, разказва Том Ходефрой, един от свидетелите на тази голяма промяна през 70-те години на миналия век, архитект по образование, специалист по устойчив транспорт и старши съветник в Холандското велосипедно общество (Dutch Cycling Embassy) — публично-частна мрежа, която работи в сферата на градското планиране и мобилността.
— via dnevnik.bg

“Не бива ние да приучаваме децата си към нарастващия и опасен трафик. Точно обратното — движението по пътищата трябва да бъде пригодено към способностите и нуждите на децата ни!” Толкова простичко, нали?

Light and shadow… #lumiadailyphotopic.twitter.com/KhD9f2v3ky

— Michel Bozgounov (@optimiced) June 6, 2015

И още:

“Вие имате правото да поискате град на хората, а не на колите. Хората са мнозинството на улицата и са на първо място.”

Freedom. :) #dailylumiaphotopic.twitter.com/d75x0fq48Y

— Michel Bozgounov (@optimiced) June 6, 2015

Град на хората, на не автомобилите.

Улици за хората. Улици безопасниза хората. Улици, на които да могат да играят деца, да се кара колело и скейт. Улици за разходки и игра. Улици за пешеходци и колоездачи. Улици за майки с деца и бебешки колички. Улици за всички, велоалеи навсякъде, пешеходни пътеки, широки равни тротоари.

Автомобилите? със стриктни ограничения в града — център, свободен от автомобили и отворен само за пешеходците; забрана за паркиране по тротоарите; ограничение на скоростта по малките улици до 30 km/h и високи глоби; дни в града, почти изцяло свободни от автомобилен трафик.

“Jaywalking” се казва за хората, които пресичат улиците навсякъде и не се съобразяват с автомобилите. А всъщност, би било толкова хубаво, ако можеха автомобилите да се съобразяват с хората, а не ние с тях. Ако и холандците го могат, защо не и ние?