Лили е винаги засмяна.Иначе вероятно делово бихме я нарекли с истинското й име – Лилия Моллова – маркетинг мениджър в 3KEY Rooms. Но тя е предприемач по натура, мечтател по душа и широк човек, съзидателна и действена. Майка, но и работяга голяма Създава със своя съпруг и още едно приятелско семейство една от първите ескейп стаи в София, като скача от корпоративния живот в джунглата на предприемачеството. Смел скок. И успешен. Та така – поговорихме си с Лили тук

Как се случи така, че от корпоративния сектор мина в startup и то именно в развлекателния сектор?
Когато веднага след държавния си изпит по „Маркетинг“ бях одобрена за стажант в „Хенкел България“, осъзнах каква невероятна възможност имам пред себе си. За хора с икономическо и маркетингово образование е изключително полезно да наблюдават отвътре корпоративна компания и да се учат от нея. Да проверят дали и в каква степен могат да бъдат част от нещо толкова голямо и стабилно. В Хенкел случих на страхотни колеги и шефове, самият козметичен бизнес ми беше наистина интересен, бързооборотните стоки са доста вълнуващ пазар. Беше много динамичен период от живота ми, израснах и ми повериха водещи брандове. След това имах щастието да стана майка. Към края на майчинството ми ние със съпруга ми и наша приятелска двойка пътувахме до Белград, там опитахме непознатото за България забавление real-life escape room. Толкова много ни хареса като изживяване и като бизнес модел, че още същата вечер решихме, че заедно ще създадем Стая на загадките в България. Първоначалният замисъл не беше да напусна работата си заради този предприемачески проект, но скоро стана ясно, че и 3KEY Rooms (ТРИКИ Стаите), е като едно дете, което има нужда от посвещаване, за да се стабилизира и порасне. Така че се реших и след майчинството си напуснах Хенкел, за да дадем по-голям шанс на start-up-a ни. Още повече, че да имаш собствен бизнес ти дава известна свобода да планираш времето си, а това е важно, когато имаш малко дете. Както казват, сама решавам кои 8+ часа от денонощието ще работя.

Имаше ли подкрепа от семейството си, от приятелите за това начинание?
Започнахме като семеен бизнес между приятелски двойки, така че заедно поехме риска. В личен план това беше начин да отделям повече време за детето и когато се налага – да работя от вкъщи без да обърквам работния ритъм в голям корпоративен офис. Мъжът ми видя в бизнеса ни шанс да натрупаме предприемачески опит и да сме по-добри родители. Имаше моменти в началото, когато роднините и приятелите ни гледаха на бизнес идеята ни като на нещо доста фантазьорско. Несъществуваща в България бизнес концепция, която звучи неясно, това въобще има ли някакво бъдеще, питаха се някои? И ние обяснявахме дълго и напоително, че това е тематично декорирана стая, в която влизаш с приятели в екип от 2 до 6 души, заедно попадате в необичайна среда и трябва да намирате улики и загадки, да откривате решения заедно, за да намерите изход от предизвикателната ситуация. Но общо взето докато не направихме първата си Стая на триковете – „Детектива и Машината на времето“, и не поканихме близките си да я изиграят, според мен те не вярваха колко вълнуващо, забавно и градивно е това изживяване. Ние в 3KEY имахме голям късмет. Не успяхме да бъдем първата Стая в София, но все пак бяхме третата, а това значи, че много хора усетиха ескейп изживяване първо при нас. Първата escape игра винаги е страшно вълнуваща, стига да ти се случва в наистина добра Стая на загадките. Хората излизаха така заредени и ентусиазирани, имаше емоционални гости, които ни прегръщаха и настояваха скоро да имаме нови и нови Стаи… (Една пъзел стая може да се изиграе само един път.) Когато нещата започнаха да потръгват и хората заговориха за ТРИКИ с любов, вече бях абсолютно сигурна – от каквото и да се бях отказала, за да се хвърля в това начинание, струвало си е!

Какво се изисква от една дама, за да е успешна и като бизнес начинание и като майка? Какво помага и с какво пречи едното на другото?
Труден въпрос. Винаги имаш колебания справяш ли се достатъчно добре. Времето е такова, че една жена може и трябва да е всичко – професионалист, майка, страстна съпруга, домакиня. Не знам кой успява да е всичкото това през цялото време. Да бъда майка ме научи на повече търпение. Да обяснявам нещата колкото пъти се налага и с думи, които са адекватни на събеседника и ситуация. Да обясниш на детето си защо да не бърка в контакта; на гостите на Стаята на загадките защо ако не се справят навреме в играта си не значи, че са неуспешни; на колегите си защо еди-коя-си идея ще сработи… Ситуациите са различни, публиката също, но във всеки случай се изисква спокойствие, правилен подбор на думи и мотивиращи фактори. Всъщност детето ми ме учи на много повече неща от каквото и да било друго в живота ми. Включително на това да разбираш едва загатнатите потребности на другия или пък да приоритизираш нещата си така, че в края на деня да можеш да преглътнеш всичко, което не си съумял да свършиш, защото свършеното наистина си е струвало. Да имаш собствен бизнес е голямо предизвикателство за личния ти живот. От една страна сам си си шеф и не се обясняваш на никого, когато трябва да свършиш нещо лично в работно време. От друга страна – всяко време за теб е „работно време“. За да си в бизнеса със забавленията, трябва да си най-отзвивчив, когато хората почиват, дори това да значи да ти звънят в 23 часа и през целия уикенд или да излизаш за работа точно когато мъжът ти се прибира от работа и ви се иска просто да вечеряте спокойно. Наскоро имах една много тягостна ситуация. Беше от онези дни, в които телефонът не спира да звъни, а уж си решил, че е почивен ден и ще си у дома. Малкият искаше да играем на „Не се сърди човече“, но всеки път когато понечвах да хвърля зара, служебният ми се обаждаше и аз обяснявах отново и отново на сина си „пази тишина, мама за малко ще говори и веднага се връщам, обещавам“. След поредното прекъсване и „обещание“, на детето му се напълниха очите със сълзи: „мамо, ама ти обеща, че ще си играем и сега не искаш…“. Къса ми се сърцето само като се сетя. Така че – не знам каква е тайната да бъдеш успешен и в работата си, и в семейството си и какво точно значи „успех“, но пък много искам да се науча на това.

Ако трябва да окуражиш млади момичета с бизнес идеи в главата си какво би им казала?
Не знам колко градивно е самонавиването в стил „ако наистина имаш мечти, преследвай ги и не се отказвай“. Според мен има две основни неща за които да се замислиш, преди да се отдадеш на някоя бизнес идея. Първото е – концепцията ти струва ли си? Най-добрият вариант е да си първи в нещо, както ни учат маркетинг гурутата. Ако не можеш да си първи, помисли добре – пазарът изпитва ли истински, сериозен „глад“ за това, което ти можеш да му предложиш? И ако наистина „е гладен“, всички ли знаят за това? Защото ако отговорът е „да“, значи вече си закъснял. Докато извадиш тенджерата и си нарежеш продуктите, другите вече ще сервират ястията топли-топли. Второто нещо е – имаш ли добър екип? Ти не можеш всичко. Никой не може. Дори и да можеше, все някога ще загубиш трезва представа за ситуацията, пазарен нюх или вяра в себе си. Жизнено важно е с кой си в играта. Партнирай си с хора, с които си имате доверие и взаимно се допълвате. Ако теб не те бива например в дизайна или във финансите, намери доверени хора, които да се грижат за това и приемай авторитета им. Не знам някой успех да се дължи на солов играч. Примерно 3KEY Rooms е проект на четирима души, а сега имаме и доста колеги, без които нямаше да сме успешни и различни. Колективът на ТРИКИ-тата се обогати със страхотни образи. Много пъти съм си казвала: „Боже, ако за това трябваше аз да се сетя или сама да го направя, никога нямаше да се случи“. Има доза стрес, докато се научиш да се доверяваш на чуждата преценка. Но когато усетиш, че нещата се случват и взаимно си вярвате и успявате без сериозни грешки (защото винаги има някакви грешки), се получава нещо много красиво. Истинско партньорство.

Основните предизвикателства в ежедневието, сега след повече от 2 години в частния бизнес?
За мен предизвикателство е да си структурирам времето. Тъй като често работя от вкъщи, „да прозвъня клиентите“ често се слива с „да простра пералнята“ и това е леко влудяващо. От друга страна ако съм в офиса, много трудно успявам да се измъкна оттам. Винаги има още нещо, което ти се иска да отметнеш. От това да преправиш някой пъзел, през това да пратиш файлове на партньор, до това да събереш прахта. Понякога майка ми ми звъни докато съм в офиса и пита „къде си“. А аз без да се замислям казвам „в нас“, защото явно на работа ми е като у дома и у дома – като на работа. Сигурно я побърквам. Така че моето лично предизвикателство е да отделя личния живот от бизнеса. На този етап и специално за мен това май-май е невъзможно.

Какво ново да чакаме от ТРИКИ?
Наскоро поехме съществуваща стая „Тайният бар на Ал Капоне“ и в момента я подготвяме, за да я пуснем като наша – ТРИКИ Стая. До момента ние отговаряхме за създадените от нас игри „Детектива и Машината на времето“ и „МаТРИК Стаята“. Барът, както наричаме новото попълнение, е красива Стая, която създателите ѝ от Questopia са направили вдъхновени в голяма степен от нашия „Детектив“. Когато те ни казаха, че искат да си починат от ескейп бизнеса и предпочитат да поверят Стаята си на друг, ние решихме, че това е проект, който можем да припознаем и доразвием, защото наистина е в наш стил. Всъщност отдавна работим и по друго наше си начинание, но „Барът на Ал Капоне“ не беше възможност, която да изпуснем. Така че когато приключим с разкрасителните дейности и добавим идеите си към игровия механизъм, се надявам да зарадваме всички ескейп фенове с мафиотска ТРИКИ Стая, а ние да продължим да работим по другите си идеи.

Какво си пожелаваш?
Първо, пожелавам си да запазим вдъхновяващото настроение, което цари в ТРИКИ колектива. Имаме страхотни водещи на групите и приятели на Стаята, като се съберем всичките настава голям купон и после с кеф отиваш на работа, дори да си дивял до малките часове. Второ си пожелавам да направим Бара истински вълнуващо и обичано място, в което наистина да се усеща нашия стил и дух. И трето – да реализираме и другите си проекти по начин, който истински да докосне и забавлява гостите ни. Да, най-важното пожелание си оставям за накрая – всички да успяваме да балансираме добре с личния си живот, защото в крайна сметка най-важното нещо в живота е това, което чувстваш и ти се случва вечер, след като затвориш от вътре вратата на дома си.

p.s. Голям фен съм и на двете стаи – ако не сте ходили – непременно! Започнете с Детектива и Машината на времето и после Матрикс! Браво Лили! Успех и с новите проекти – очаквам с нетърпение!

Заедно с Домоседа започваме една обиколка из Анадола – като за начало започваме с Аксарай и Харан по пътя към Шанлъурфа и Гьобекли тепе. Приятно четене:

Анадолската обиколка с кола

част първа

От Харан до Шанлъурфа и Гьобекли тепе

Всичките ми познати турци ме заклеха

на 1 май да избягвам площад Таксим в Цариград

Там било оригиналното място за протести на прогресивното работничество и понеже властите не разрешавали, идвали още повече хора и точно там всяка година ставали въргалите със заптиетата. А трима от четиричленния ни екипаж точно там им се случи да преспят предишната вечер и едвам се оправиха с адреса и паркирането на тесните улички!

Бяхме тръгнали по-предишната малко след полунощ с кола от София. Аз очаквах, че ще заседнем на границата, защото по-рано същия ден Бойко Борисов беше уволнил 25митничари на Капитан Андреево. Вместо това заседнахме на тунела на Траянова врата, защото пред нас се обърна тир и го запуши. Злите езици сред натрупалите се от събралите се коли зяпачи коментираха, че вина имала дамата на нощта, заварена в кабината. И двамата с шофьора оцеляха почти без травми. Но не даваха вид, че имат сили и желание да го обърнат на колела и да продължат.

Понеже не видяхме голям шанс да дойде кран да го изкара преди съмване, повечето леки коли обърнахме срещу движението да се изтеглим към предишния изход, карайки в аварийната лента и по този начин разминавайки се отляво с нормално (разбирай – бързо) движещи се коли, още не разбрали за препятствието. Представям си какво му е било на пилотния бабаит, повел колоната ни. Да не си помисли някой, че явилата се полицейска кола полиция е отцепила или отрегулирала нещо.

В Цариград пристигнахме по изгрев

и сред пейзаж от страховито високи нови блокове, асфалтови кръстовища на по няколко нива и безхарактерни молове, се разделихме по интереси – кой да гледа мач на Маестрото (разбирай – Федерер), кой да проучва аромати и физиономии по Капалъ чарши, кой (аз!) да гостува у стари другари отвъд Босфора

в буржоазен Кадъкьой

Избягахме Таксим и спали-недоспали подхванахме основната програма на

пътуването по Големия път през Анадола

Планът беше да стигнем привечер след 1000+км в Адана. А пристигнахме в района чак по развиделяване, след две спирки за по час-два почивка на навигатора сред тировете на нарочни паркинги за тирове. Забележителност по пътя беше

соленото езеро Туз гьол,

на стокилометровия браг на което спряхме точно там, където спират всички – на туристическото капанче. Където продават … сол. Ама расфасована като за чудодейни мехлеми. А вечеря намерихме у Мистър Компир (посрещна ни с 25%намаление като скъпи гости от чужбина) в

Аксарай

Където, докато водим и губим неравна борба с бюрокрацията за закупуване на SIM карта, бяха вече затворили лунапарка с виенското колело и блъскащите колички.

Първата ни небелязана спирка за забележителности беше

Харан

Като предспирка вързахме приятелство с персонала на една газостанция, на която даже и не заредихме газ. Ами спряхме да се преоблечем – дълги панталони за жените и тениски без червени петолъчки за мъжете. Че знаеш ли дали няма проверки и какво разбират турските граничари от хипстърски модни изявления. Нямаше проверки!

А Харан е досами сирийската граница,

като районът непосредствено отвъд границата би трябвало да е под контрола на ислямистите. Безбрежни палатъчни лагери за бедстващи от хепатит и холера сирийски бежанци има ли? Никакви! Хората са се пръснали из целия целия регион в търсене на някакъв поминък.

В Харан завареното население било 50 000, също предимно араби, а след войната се добавили още 80 000. Много от тях заварихме на и около бедняшкия битак в опити да правят някакъв базисен алъш-вериш за оцеляване. Дюнерите им са добри. Доматите – още по-добри.

Още не аклиматизирали се към туристическата среда в Анадола в Харан наехме някакъв безсмислен местен водач. Да ни заведе на местата, които сами нямаше как да пропуснем и разкажа това, което го пише и в книжката. Взе 50лири и през цялото време се опитваше да се отърве по-бързо от нас, че да си хване по-голяма турска група.
Забележителностите са къщите като кошери по модел отпреди новата ера, но строени за последно по османско време. Най-високата конструкция в силуета на градчето – кула с квадратно сечение, до половина камъни, над тях – тухли – е или минаре, или академична обсерватория в зависимост кого питаш. Намира се в кампуса на Омаядския университет, разрушен от Чингис хан. Водачът, турчин, много ги мрази монголците заради това изстъпление! Също мрази и „извратените джихадисти“ от отвъд границата. А и местните араби не ги долюбва особено.

В

Шанлъурфа

за три коли се разминахме с паяка, паркирали на тротоара пред едно училище на горната улица. Където един сополанко ни разигра театъра на излъганото годзилче сиромахче, след като първо се съгласи да си продаде банкотата си от 5000ирански тумана за 2.50лири (при курс 0.50), а после орева орталъка за повече. Не получи никакво съчувствие нито от нас, нито от кибичещото гражданство.

Каучсърфърски бивак намерихме по изключително добро стечение на обстоятелствата баш на центъра при

Кара Мейдан

(който джипиесът с женски глас Невена не разпозна за разлика от книжният Lonely Planet, който се справи с ориентирането като детска игра). Настаниха ни четиримата на хижарски стандарт в стая с две легла в една достолепна 200-годишна къща-крепост, обърната на работлиница и обитавана предимно от мотопеди. Сравни с каучсърфинг в Орегон, където спах на кушетка между велосипеди.

Чичкото домакин беше на 67и се похвали, че ремонтът на мотопеди му е хоби, а иначе можел да прави и цигулки. Всяка година яхвал мотора BMW, пътувал до Европа през костинбродското село Извор, къдeто отсядал у приятели. Бил окуцял от катастрофа с мотор в Индия. Лошото беше, че говореше английски на пресекулки с несвързани синтактично поредици от думи, произнасяни като от стържеща по черна дъска котка. Затова се и отнесох резервивано към поканата да прекарам следобеда у тях на лаф моабет с топъл лахмаджун (турска „пица“ от елипсовиден хлебна подложка, покрита с доматена паста с подправки и кайма; подариха ни я във фурната!), бяло сирене и червени домати за мезе. А трябваше, разбира се, да се разгледа и градът.

Шанлъурфа било свято място. Забележителност е

езерцето Балъклъгьол,

което играе роля в легендата за Ибрахим и балъците (разбирай – Аврам и рибите). Също и крепостта на баира, която участва в легендата. В крепостта е минавка да се влезе срещу пет лири, защото има само гледка, а същата гледка я има и отвън – и от площадката с класическите колони и от кафенетата със сеир-тераси, където петте лири биха включили поне чай. А турското гробище е съвсем безплатно. Разходих се и до

арменската църква на Дванадестте Апостоли,

обърната във Фърфърлъ джамия, напътен от пиколото на съседния бутиков хотел. Пиколото щял да следва нещо в България от есента, но на въпроса какво, отговори само с „yes, yes“. Впрочем при Балъклъгьол една от двете джамии също е обърната арменска църква.

Мезетата у чичо Хасан ги пропуснах, в полза на местния специалитет джигер-кебап, сервиран на малки масички с още по-малки табуретчици на тротоара на главната улица.
Избистрихме политиката с другия каучсърфър, свързал се с нас, Седик. По-млад, но и по-незабележителен образ, разпределен от Държавата за учител по турски на деца, на които турският не е майчин. Всичките дрязги между отделните общности (и арабите, и кюрдите били хладни към турците, но най се мразели помежду си) идвали от стагниралата икономика. Ако им се повишал стандартът на живот, щели да заживеят не като братя, ами като еднояйчни близнаци.
Проявих интерес да пием бира и той намери само един сгушен в тъмен, страничен на главната улица, сокак

Leydi Pub

Което не значи, че е пълен с дами, още по-малко – заети в шоубизнеса, а просто че кръчмата е само за

мъже, предполагаемо – морално разложени грешници

Миналата година по същото време, когато за последно се бил поинтересувал къде сервират алкохол, вариантите били значително повече, включително ресторанти за семейства с деца. Ходило му се в Армения, но не бил сигурен, че ще го харесат, защото не бил безпристрастен по някои тълкувания на историята. Посъветвах го да пробва да им се хареса с русофилия. Всички турци обичали Путин, защото мразел американците. А турците мразели американците, защото оплескали хавата в Близкия Изток. И защото на турците им била къса паметта, че преди това и руснаците са оплесквали хавата. В Афганистан, ако не броим Османската, а даже и собствената им империя по-рано. А арменците са русофили, защото възприемат руснаците, като изконен враг на турците.“Восток – дело тонкое!“, както мъдро отсъждаше Верешчагин в „Бялото слънце на пустинята“ преди да запее любимата песен по Булат Окуджава за раздялата, чужбината и сполуката.

Още няколко кадъра от Шанлъурфа. Улицата:

Улицата

Квартирата:

Квартирата

Барът:

Барът

Фурната-лахмаджунарджийница:

Фурната-лахмаджунарджийница

Кафенето:

Бюрек, баклава, чай, турско кафе

Продължаваме нататък, преди Шанлъурфа да се е доразсънил. Забелязваме, че и тук карат в насрещното по аварийната лента. Без даже да са им запушени тунелите от тирове. Или стопират с вдигнат десен палец и автомат в лявата ръка. По радиото едно парче нетурска музика не чуваме да пускат …

Гьобекли Тепе

Мнителните езици с добър житейски опит от новите български еврофинансирани крепости изразиха убеждение, че камъните са съвременно менте от държава, която си измисля история. Аз не съм чак толкова мнителен. Официалното становище на световната археологическа мисъл е, че става дума за

най-старото открито досега култово място на човечеството

Отпреди Стоунхендж. National Geographic го беше представил на света в някакъв брой от 2011, с което е повлякло крака на Туриста. Предимно турския, но по изключение на паркинга забелязахме нива с палатка на покрива с белгийска регистрация.

Д.’15

Очаквайет продължението

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Разказът е със запазени авторски права
Илюстрации:
През Анадола от Кадъкьой до Хасанкеиф
Християнско наследство в Месопотамия
Кюрдска сватба
Диарбекир
Царството на Комаген
Адана
Кападокия
Сафранболу
Селимие джамия, Одрин

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Booking.com

Разкажи ни за теб – къде учиш и къде планираш да продължиш.
Айсен: Казвам се Айсен Кременлиева, на 17 години, живея в град Севлиево. Градът, в който се случват уникални събития, като Design Weekend. Аз съм позитивен и много усмихнат човек, поне така ми казват хората. Обичам да спортувам активно и да запълвам ежедневието си. Именно за това съм поела инициативността да участвам в различни организации като: Младежки център, Ученически съвет, Интеракт клуб. Старая се през деня макар и за 30 минути да прелистя няколко страници, за да прочета нещо полезно и интересно. Благодарение на доброволческите организации съм сигурна с какво искам да продължа пътя си, а именно да следвам ,, Предучилищна и Начална педагогика ’’. Wooow, деца? Да, точно така. Децата и методът да работиш с тях те възпитават много.

Сияна:Казвам се Сияна Калоянова и съм в 11 клас в СУ „Васил Левски“ гр. Севлиево. Накратко, занимавам се с музика (пеене) много преди да се помня . Мисля да продължа в това, като вече съм се насочила към университет в София.

Втори Дизайн уикенд – как беше този път?
Сияна:Нереално – трудно ми беше да повярвам, че такова нещо се случва още първия път, какво остава да се повтори и то в новия си формат на състезание. Да стоиш зад събитие, което събира толкова невероятни непознати хора, може да ме мотивира с месеци за нещо, които никой друг не може. Въпреки, че тази година беше три дена, беше си кратко.

Айсен:Дизайн Уикенд, определено тази година вдигна левела, но знам, че можем още. След Нова Година, нямах търпение да започнем подготовка за събитието, нямах търпение да се видя с хората от миналата година, с които в рамките на три дена станахме приятели, нямах търпение да взема опит от новите ни лектори, нямах търпение да се срещна с нови готини хора. Атмосферата на такъв тип събития е неописуема, това нещо е като магия. Магия, която те държи дълго време, а спомените са завинаги. Емо, благодари ти, че съм част от семейството на Design Weekend.

Какво те мотивира да се включиш отново с доброволческа работа в подготовката?
Айсен:Мотивацията за мен е навсякъде. След като видях, какво се случи миналата година както по-горе споменах, нямах търпение да дойде времето за подготовка, нямах търпение да дойде времето за самото събитие. Един път участваш ли в нещо толкова добро, няма къде да избягаш. Без никой да те покани, ти си: „Хайде, какво правим сега“. Единственото нещо, което никак не обичам, е финалът. Сбогуването с приятелите още повече. Три дена минават като няколко часа.

Сияна:Мисля, че това е възможност едно на стотици. В момента, в който ви предложат да се включите в нещо такова трябва да сте показали палец, навклякли „работната“ тениска, да тичате насам натам и да вършите работа. Дори при мен да не стана точно така миналата година се радвам, че не изтървах тази невероятна възможност. Освен, че съм тотално различен човек, след като се сблъсках с „дизайнерския“ свят, се радвам, че имам възможност да помагам на хората да се развиват. Хората от екипа са причината не само да съм част от това събитие, а и от много бъдещи други.

Как Дизайн уикенд променя теб самата?
Сияна:По-позитивно настроена съм към големите идеи, вече всичко е възможно. Говоря по-свободно пред хора, дори да са непознати. От интровертен тип за отрицателно време станах човек, които не изпитва особена трудност да създава нови контакти и виждам, че го прави и с други хора.

Айсен:Промени ме в много различни области. За начало никога до сега не бях и сигурно нямаше да присъствам на такъв тип събитие. Въпреки че не се занимавам с фотография, дизайн или още повече с програмиране, благодарене на събитието, натрупах ценни знания. Даде ми, например сцена, на която мога да се изявявам, за да кажа нещо, за да свиквам да не притеснявам да говоря пред публика.Най-ценното, което ми даде, е запознанството ми с професионалисти и готини хора, които няма как да не спомена, те са: Димитър Петров, Жюстин Томс, Мирослав Маринов и не на последно място Иван Гинев, плюс всичките ми приятели, те се знаят кои са.

А как променя Севлиево, според теб?
Айсен:Лично за мен, Дизайн Уикенд промени Севлиево в много аспекти. Даде на хората много възможности, макар да се споменава – „малкият град Севлиево“. Не всичко се случва в големите градове или в чужбина. Искаш ли, можеш навсякъде. Представяте ли си, идват хора от 300 км., тук в Севлиево. Изводът е независимо къде, искаш ли, имаш ли желание има и начини.

Сияна:Севлиево е малък град с не големи възможности и занимания за младите хора. Дори веднъж в годината едно такова събитие променя много града. Сякаш се оживява от 70 непознати хора и носи тяхната толкова положителна енергия. Представя на севлиевците възможност да научат нови неща и дори да вземат участие в събитието ни. Все повече хора запознаваме или случайно разбират за Design WeekEnd, интересно им е. Дано хората вече знаят къде се намира Севлиево на картата и с радост да се връщат за поредната доза мотивация.

Какво ще кажеш на тези, които не бяха с вас този уикенд?
Сияна:Да не пропускат следващия подобен. Могат да намерят стриймове от събитието на страницата ни във Фейсбук. И ако просто не са има ли възможността, да събират багажа тази седмица и ще се видим на събитието на нашите приятели и партньори Design Mix в Пазарджик.

Айсен:Това, което ще им кажа, че могат да съжаляват. Изпуснаха много, дори бонбоните ,,Черноморец ’’. Тези, които имат дори и малък потенциал в определената област и разбират бих им казала, че няма нищо страшно да участват. Трябва да излизаме от зоната си на комфорт. Да, има го притеснението, има я мисълта ‘’ Ако се изложа? ’’ Какво от това? С какво се излагаш? Убиваш невинни хора или просто се учиш. Ако не на събития, обучения, кога? Не очаквай някой да ти предостави толкова достъпна и практически информацията, колкото събитията и разговорите с професионалисти. Участвайте! Ходете! Излагайте се! Но НЕ се отказвайте! #ChallengeyourLimits

Какво си пожелаваш?
Айсен:Пожелавам си, докато сме живи, да правим Дизайн Уикенд. Да сбъдна мечтата си! Да не спирам да участвам навсякъде! Да излизам от зоната си на комфорт! Да си вярвам повече! Пожелавам да виждам повече усмивки в лицата на хората!

Сияна:Пожелавам си още много концерти като този, които имах възможност да направя за отриването миналата седмица, повече време, което да мога да запълня с нещата които харесвам и също да пробвам нови. Повече самоувереност и по-малко пица.

Браво на Емил Тотев, Сияна и Айсен и целия екип ученици, които за втори път направиха Севлиево център на дизайна и стремежа на младите хора към развитие и успешна творческа кариера! Наистина сте вдъхновение!

Транспорт IV/2017 – УСПЕШЕН!
Бусчето измина още 6000км през Европа, с 25 невинни души на борда.
На снимките виждате децата, които познавате от клетките на Фермата – днес в Холандия!

В средата – прочутото бебе Вива

Изпращането на кучета в чужбина не е решение на проблема с бездомните. Логистиката е нечовешка, документацията – умопомрачителна, средствата – почти непосилни.
Защо го правим тогава?!
Защото спасява живота на конкретните кучета.

София – Амстердам – линията на живота за вече хиляди бездомни приятели. Група, по група, бебета от софийските канавки се превръщат в домашни кученца в приюта и намират своите семейства чрез нашите колеги.

Защото колкото и да ги обичаме, да ги гледаме добре, да са ваксинирани, здрави, пращящи от здраве и любов – тук просто няма кой да ги осинови. Изоставените кучета в България са в много пъти повече от желаещите да осиновят…

Истински дом и семейство – от това имат нужда нашите бездомничета. Работим с прекрасни колеги в Германия, Австрия, Холандия – страни, където хората имат културата да  осиновяват, не държат на породата и не се срамуват до тях да върви българско бездомниче.

Сънуваме деня, в който няма да има нужда да търсим домове на нежеланите ни дечурлига в чужбина. Деня, в който всички бебета във Фермата ще имат български осиновители… (В тези сънища също половината ни клетки са празни, защото просто няма кучета в беда).

На горните две девойки – Саня и Албенка имаме снимки само от вкъщи, защото семействата им са си ги взели направо от буса. Това са те – умни, нежни, добри момичета. От тези, които в България не ги забелязват осиновителите, понеже изглеждат твърде „обикновени“. В Холандия те ще бъдат специалните, необикновените и неповторими домашни меденки-любимки.

25 дребосъци. От плът и кръв. Наши прекрасни приятели, измъкнати от всевъзможни гадни обстоятелства и обречени да бъдат щастливи. Благодарим ви, че им подарихте… ЖИВОТ.

Всичко, което се случва в приюта и клиниката е възможно само защото някой щедър човек е решил да направи дарение за кучетата. Всяка малка инжекцийка, всяко обезпаразитяващо хапче, всяка погълната гранулка, всяка една тухла и керемида на това място ги има, защото конкретен човек е решил да направи добро.

Имаме нужда от помощ във всеки един момент. И ако изглежда, че сме някаква богата и огромна организация – това е само защото тук не се краде, а се работи здраво. И всяка стотинка, която влезе в касичка или по сметка – отива за животните. За да има здраве и щастие за тях, а Фермата да става все по-добро място.

И тук не става дума само за пари. Нашето мероприятие е на хиляди хора – всеки се включва по начина, който смята за добър. Благодарим специално на всички хора, които помагат с материални дарения от нашия СПИСЪК С НАЙ-НЕОБХОДИМОТОза помощта. За спасените животи. За пълните коремчета. За топлите легълца.

Благодарности и за нашите колеги от „Подай ръка – бъди приятел!“, специални поздрави и от лекарския ни екип – в пратката от тях имаше неща, които са ни крайно нужни. Клиниката получи най-различни материали, а пациентите – хранителни добавки.

Прегръдки и на А. и В. за подаръка, който направиха на човеците в нашия офис тази зима! След 3 години работа в мрака, вече имаме светлина!!! И също няма нужда да тичаме навън, за да проверяваме всеки преминаващ.

През студените месеци нашите кончета не мръзнаха на студа, благодарение на дарените от Каролине Ветер попони срещу дъжд, вятър и студ.

Медицински материали, препарати за дезинфекция и почистване, постелки и разбира се – лакомства и храна даряват приятелите на кучетата най-често в приют Фермата.

Когато започнахме да помагаме на затворничетата в Изолатор Сеславци през 2009-та, не знаехме, че можем да направим толкова много за кучетата. Почти 5000 спасени живота по-късно, се оглеждаме и осъзнаваме колко далеч сме стигнали. Благодарение на вас.

Благодарим ви, благодарим ви, благодарим ви, приятели, че спасяваме живот заедно!  Продължаваме напред

Още преди няколко дни обещах в коментар тук да напиша за кого смятам да гласувам. Вече няма за кога да отлагам.

А отлагах, понеже просто нямах какво да напиша. От месеци вече, успея ли да надвия погнусата си и да реша, че ще гласувам за някоя партия, тя веднага успява да направи нещо, с което да ме откаже.

И все пак гласуването е възможността ми да повлияя това, което става у нас. На дребно, според силите си. Или може би по-скоро морално оправдание, че поне съм се опитал. А лошото е, че това оправдание обикновено е потребно само в един случай – когато се насочваш към Терминал 2 с еднопосочен билет… Така че, честно казано, вече дори не мога да кажа защо изобщо още се старая. Може би защото някакъв усет ми казва, че целта на „Лошите“ в случая е именно да се предам. Че докато не съм се предал и търся, те нямат как да пият шампанско и да спят спокойно по повод мен.

Затова и пиша сега мнението си за кандидатите на тези избори. За да го изясня не толкова за другите – всеки има право на свой избор – колкото може би най-вече за себе си.

ГЕРБ подкрепях неведнъж за изминалото десетилетие. Правих го с надеждата, че има шанс те да бъдат алтернатива на „пост“комунистическата мафия, вместо да се обединят с нея и влеят в нея. Уви, те избраха обединението с нея. Вместо да прати Пеевски и собствениците му където им е мястото, Бойко Борисов се прегърна с тях и им се поклони… Изчаках немалко, дадох им много възможности да се променят. Това не се случи. За мен кредитът на доверие към тях е изчерпан, без изгледи да бъде върнат. Така че те са задраскани от списъка ми.

Откакто правя разлика между ляво и дясно не съм особен поддръжник на лявото. Някои от идеите му ми се струват отчасти рационални, но единствено ако са приложени в като цяло дясна среда. Затова и БСП никога не са били моят избор. Другата причина да не ги харесвам е, че те реално са най-старата партия на Русия у нас. А Русия към момента ни смята за свой икономически и военен враг, и води срещу нас хибридна война. Поощряване на корупцията, протекция на едрата престъпност, унищожаване на доверието между хората, поставяне начело на некадърни послушковци – всичко, което съсипва една страна. Класиката на жанра е сегашният ни президент – уж издигнат, но всъщност спуснат. Не, благодаря.

За АБВ не ща дори да мисля. Дори само името на Георги Първанов ме кара да се огледам къде мога да повърна, ако не успея да се удържа. А да е само той… Може да са много модерни. Може да са много умерени. Може да са много всякакви. Само че гласът ми няма да отиде за тях. Може да е емоционално – жив човек съм, имам право на емоции. Към момента не мога да си представя те изобщо някога да спечелят доверието ми. Дано ме опровергаят, но засега е така.

Патриотизмът ми допада, но национализмът – не. А нашенските патриоти са всъщност не особено прикрити националисти. (И то от клиничния тип, който мисли с тъпи лозунги вместо с главите си, и така ни вреди колкото всички външни врагове заедно не могат.) Друга тяхна обща черта е, че се ползват с не особено прикритата подкрепа, организационна грижа, инструктаж и нерядко пряко финансиране от Москва. (Което обяснява защо действат така, че са най-голямата вреда за страната ни.) Патриоти, или поне националисти – да, но май на „матушката“ повече, отколкото на България… БСП вече ги задрасках по същата причина – нямам причина да погледна на патриотите иначе.

Лично Марешки ми е изключително неприятен като явление, и доста хора от партията му само подсилват този ефект. Ако дори само една десета от това, което съм чувал за бизнеса и съществуването му е истина, той трябва да е в затвора под строг режим… Но не зная със сигурност дали е истина. А в същото време той беше единственият в България, който направи нещо срещу пълзящата картелизация, която ни съсипва. Убеден съм, че го направи с единствено политически мотиви, но това не променя факта, че го направи. А е изключително важно да се научим да мислим с джоба си и да гледаме не приказките, а делата. Затова не го задрасквам окончателно от списъка си, въпреки че погнусата ми е трудно преодолима.

ДПС дори не желая да ги обсъждам. Да ги нарека „партията на корупцията“ няма да е дори начало на това, което са. Да ги нарека „московска агентура“ – също. Още десетки други също толкова ласкави етикети мога да им лепна, и всеки ще е верен, но има ли смисъл да продължавам след тези?… Всъщност, единственият етикет, който не мога да им лепна, е „етническа партия“ – защото етническото им е единствено проформа. Делян Пеевски не ми прилича нито на турчин, нито на мюсюлманин, но надали бих гласувал за него дори под смъртна заплаха. А за отрудения бай Ахмед от някое родопско или делиорманско селце сигурно бих гласувал с удоволствие, само че него го няма и няма да го има в списъците им. Така че без тях.

Същото важи и за ДОСТ на Лютви Местан. Не съм тежко предубеден срещу тях – ако ги проуча внимателно и не открия тежко присъствие на мизерабили, бих ги обмислил като възможност. Само че не очаквам да си дам този труд скоро, по точно определена причина. ДОСТ разчитат основно на външна подкрепа – тази на Турция. Само по себе си това не би било твърде страшен проблем, Турция поне не води хибридна война срещу България. Страшен проблем там обаче в момента има, и той се казва Ердоган – турският Доналд Тръмп. Клиничен мегаломаниак и социопат от нарцистичен тип със самомнение на Господ и амбиции да заеме мястото му. Така че ДОСТ за момента губят дори чисто теоретичния шанс да ги одобря за себе си.

В Реформаторския блок не остана крило, което последните години да не ме разочарова жестоко. Всяко по своя начин. Също съм ги подкрепял неведнъж, и за разлика от ГЕРБ, съм влагал в тях искрени надежди. Да, глупаво е било, но човек трябва да се надява заради самия себе си. За да не изгуби способността да го прави. И да вярва и да мечтае за нещо по-добро. Умре ли надеждата в човека, е умрял и човекът… Затова сега ми е болезнено да си припомням излаганията и провалите им. Като капак, кметът на общината ни – железният гръб на незаконния строеж върху градинката пред блока ни – е техен член. Дори само това вече би било достатъчно, за да не получат гласа ми никога повече. И да приканя горещо всички вас – не им го давайте и вие. Първо да се изчистят от корупционерите, после да търсят доверие… А „Глас народен“ щяха да бъдат моят избор в тази ситуация, ако не се бяха коалирали с тях. Съжалявам, Светльо, Венци и компания – грешен избор направихте.

В „Да, България“ членуват много хора, които познавам и уважавам извънредно много. За съжаление членуват и други, които също познавам и не уважавам ни най-малко. И забелязвам, че първите някак все се оказват в ролята на работните магарета, а вторите – на седналите около трапезата. Това вече ме кара да си правя определени изводи. Също, че тръгнаха с пари на Иво Прокопиев не ме смущава особено, но че излъгаха че парите са от някаква американска фондация вече ме тревожи. Лъжата от самото начало рядко е предвестник в българската политика на нещо честно и заслужаващо доверие… Няма да ги задраскам от списъка си единствено за да имам някаква алтернатива на партията на Марешки.

Останалите партийки не ми се коментират – не ми се струва, че заслужават да бъдат обмисляни сериозно. Надявам се да ме опровергаят в това, но засега мисля така.

Така че когато се изправя пред урната, вероятно ще избирам между Марешки и „Да, България“. Дано дотогава не успеят да ме отвратят и едните, и другите.

Обещанието спазено.

В неделя ще гласувам с номер 16 за Да, България, не само защото вярвам в хората в листата. Нещо повече – повярвах отново в процеса.

Преди 10 седмици, когато Да, България се основаваше, много се усъмниха, че инициативата ще пропадне в раздор. Толкова много активни хора, всеки със свои силни инициативи и различни често позиции, сякаш е невъзможно да се обединят около обща кауза.

Показахме, че това е не просто възможно в днешната България, но и може за кратко време да генерира огромна енергия с реален ефект върху политическата среда. Самото създаванена Да, България беше урок по демокрация. Решенията се взимаха след подробни дебати, взаимно уважение и разбиране, че за това време може да се концентрираме върху ограничен кръг теми. Направи се всичко да се включат българите в чужбинав заседания и консултации. Нямаше нито грам авторитаризъм типичен за почти всички добре познати партии. Всеки загърби егото си осъзнавайки, че сме по-силни заедно. Процесите в съветите и работните групи бяха пример как въпреки различията си интелигентни хора могат да изградят обща основа, върху която да градят.

Няма съмнение, че именно това липсва в политиката ни днес. Не може да обещаем, че с достатъчна подкрепа в неделя ще трансформираме изцяло съдебната система и администрацията. Никой не може честно да обещае това. Може обаче да гарантираме, че ще пренесем нашия начин на работа в парламента и че ще се борим за реформите, които обсъждахме из цяла България в последните месеци.

Обещаваме борба, не спасение.

Гласувайте в неделя за принципите, в които вярвате. Преди време написах, че изборите не са демокрация – изборите просто пренареждат сцената. Демокрацията е това, което се случва преди и след изборите. Преди изборите основахме Да, България и всичко описано до тук, за да нямаме повече извинението „няма за кого да гласувам“, за да имаме шанс за по-здравословна демократична среда сред изборите. Ако вярвате в това, значи вярвате в гласа ми в неделя.

Този въпрос си задава всеки, който обмисля да се премести в Германия, било за следване или за работа. В първите месеци е нормално да се сравняват цени с българските. Много неща изглеждатпо-скъпи в Германия. Но това не бива да плаши никого. Ето защо:

Хранителни продукти

Германия е страна на изключителна култура на спестовност, която води до множество дискаунтъри. Алди и лидл, нето и норма предоставят всичко необходимо на ниски цени. Доста по-скъпи са реве, пени и едека. Също културата на резерви и запаси, която съм виждала в някои немски семейства, води до ниски разходи за хранителни продукти. Пазар веднъж седмично, планиране на готвенето, складиране на консерви и продукти като брашно, ориз, доматен сок и тн – това са само някои от начините разходите за пазаруване да се намалят. Плодове и зеленчуци също си заслужава да се купуват от малките пазари около метростанции и централни площади, които в края на деня разпродават каквото е останало на безценица. Аз съм се прибирала у дома с торба с 3-4 кг плодове за 1 евро.

За по-напреднали и еко-настроените съществуват и инициативикато Fairteiler, обществени хладилници, в който се оставя храна, както и Foodsharing групи (основно във фейсбук). Cash backи gratis testenпък са фирмени промоции, при които фирмата ти възстановява разходите по закупуване на техен продукт. Почти всичкия прах за пране и паста за зъби през последните години съм ги взимала на такива промоции.

Козметика

В това отношение Германия поддържа наистина ниски цени и хора от съседните страни, например Франция, масово пазарят тук. DMе един от магазините, които адски ми липсват в скъпа Финландия, но затова повече накрая на тази публикация.

Канцеларски материали

Като студентка никога не съм си купувала тетрадки, тефтери, бележници, стики-ноутс, химикали, фулмастери, моливи, линии. Всичките си ги набявах на множеството кариерни панаири, които се организираха в университета, а и в града и околността. За останалите ползи от Jobmessen писах тук.

Дрехи

С магазини като primarkи kikчовек без чорапи не остава. Колкото и ниско да им е качеството – дрехи са. А да не споменаваммножеството инициативи за дрехи втора употреба.

Докато живеех в Германия, бях впечатлена как достоен живот с добра храна и без лишения е възможен, когато средставата са ограничени. Всеки път, когато вляза в супермаркет във Финландия, имам чувството, че това е някакъв абсурд тук. 4 евро за готова салата, която струва 1,80 в Германия? Четири евро за дезодорант, който струва 1 евро? Миниатюрни разфасовки – например в Германия предлагат опаковките от 75 ежедневни превръзки, във Финландия най-големите са…30. Отчитам естествено фактори като висок стандарт на живота както и импорт на повечето стоки. Но ако някой ме пита, скъпо ли се живее в Германия, отговорът ще е винаги: „Не и когато имаш план и пазаруваш обмислено!“.

Да се разочароваш или обидиш,
или и двете,
е въпрос на избор, който сами правим за себе си.

Имам приятел, който във всеки подходящ момент ми повтаря,
че ситуациите идват при нас такива, каквито са,
а ние сме тези, които избираме как да ги възприемаме,
как да реагираме и какво да отнесем със себе си.

Затова,
днес измивам душата си от натрупаните напоследък разочарования
с дебела струя благовещенско настроение
и на тяхно място
пускам в душата си пролет…