Снимка: LostBulgaria.com

През октомври миналата година пуснах свободно даннитеза загиналите в Балканските войни. Идеята ми беше да поставя на картата на полуострова родните и лобните места на 47657 български войни загубили живота си през 1912-1913 година. Така ще проследим пътя им до смъртта, движението на ротите, къде има най-големи загуби, от къде са войниците в определена рота, къде са родени жертвите от дадена битка. Бихме могли да проследим всичко с удобен интерактивен инструмент. Не ми остана време обаче да събера географските координати на всички 8000 места. Около 3000 от тях са вписани със старите си имена или не се намират.

Вчера обаче ме осени още една идея. Един познат отбеляза със статус във Facebook 100 години превземането на Одрин на 13 март 1913 (26 март по стар стил). На този ден са загинали 940 души. На предишния ден – 1028. Това е просто статистика, но някак ме накара да се замисля за измеренията на жертвата, която е дал народа ни преди толкова време.

Затова днес написах един кратък скрипт. Всеки ден в 15:00 ще пуска съобщение в Twitter с броя загинали на тази дата преди 100 години. Всички tweet-ове ще са с таг #БалканскитеВойни. В някои дни връзката в tweet-а ще сочи към страницата на Държавна агенция “Архиви”, от където взех данните, а в други – към отворените данни на моя сайт. Географските координати на тези tweet-ове ще водят към Националния военноисторически музей в София.

Натиснете снимките за по-голяма графика

Макар интерактивния инструмент споменат горе да не е готов, извадих две предварителни графики от данните. Натиснете снимките горе, за да ги видите в по-голям размер. Тази вляво ще ви покаже и колко ще са жертвите споменати в бъдещите tweet-ове. В този панел може да следите съобщенията:

Tweets за “#БалканскитеВойни”

три важни поста, на които попаднах в последните дни, които са важни. касаят здравето.

НЕ на антибиотиците.от блога на Горичка – защо не бива да се взимат антибиотици. личното ми мнение – и никакви лекарства. крайно е. но във времето, в което живеем са нужни крайни мерки.

НЕ на глутамата.от BBTeam – подробности за глутамата, нещото, което прави храната вкусна, но с което ако се прекалява (а в днешно време се прекалява) води до лоши, много лоши последствия.

Тренировки и балансирано хранене.от блога на Инес – 15 знака, че се храните и тренирате правилно. движение и силни тренировки, без оправдания и без прекъсване. без глезотии или “ама нямам време”.

—

писах още: разговор с треньора Марто за трениранетои три важни поста за дълголетието

Тренирането с бойно въже представлява система от специфични движения, чрез които се натоварва мускулатурата на цялото тяло. Системата "Battling Rope Training"е създадена и развита от Джон Брукфилд (John Brookfield). Предоставя възможност за много интензивна кардио дейност, развиване на функционална сила и здравина на хвата, подобряване на цялостната координация.

Въжетата са чудесен фитнес аксесоар, с който може да разнообразявате вашия тренировъчен план. Те са лесни за пренасяне и закрепване спортни аксесоари - не изискват голямо пространство за използване и съхранение.

Има различни варианти за приложението им:

• според мястото– както на открито, така и на закрито.
• според начина на закрепване– към даден предмет (стълб, колона, тежък уред, дърво или някаква друга стабилна основа), към таван или друга по-висока повърхност (възможност за катерене, набиране), свободно (с тренировъчен партньор, така че всеки един от спортуващите да държи по един край на въжето; приложение в тренировки на лекоатлети, стронгмени, кросфитъри и др.)

Съществуват множество разнообразни движения, всяко от които търпи вариации чрез промяна в ъгъла на изпълнение.

Ще разгледаме по-подробно така наречените "Battling Ropes" (Бойни въжета).

Battling Ropes

Името е достатъчно красноречиво. С тези въжета ще има битка. Битка с издръжливостта, битка със здравината на хвата, битка със скоростта, съпротивлението.

Специфично натоварване, което може да постави силата и бързината ви до един максимален предел.

Възникване или кой пръв е въвел тренирането с въжета?

Поначало се използвали главно в специфични спортове като футбол и смесени бойни изкуства. Те са добре познати сред стронгмените и пристанищните работници, които знаят предимствата от използването на тежко въже.

За създател на бойното въже се смята Джон Брукфилд (известен още като "Mr. Hands"заради здравината на хвата си, "hands"от англ. ез. – ръце); носител на различни световни рекорди, свързани с удивителната сила на хвата; автор на книги; тренировъчни системи и др.

Джон използвал и развивал системата за себе си, а впоследствие започнал да я разпространява, тъй като се убедил в нейните предимства.

Първоначално идеята му възниква с представата за движението на водата при ураган – създават се постоянно движещи се вълни. С течение на времето и тестването на системата Джон забелязва, че това е липсващото звено в много сфери на спортуването – дори напреднали атлети се борят с поддържането на вълните и скоростта им през цялото време. Те дори започват да тренират при едно по-високо ниво на интензивност, усвоявайки тази методика. Подобряват личните си резултати и физични качества в индивидуалните спортове.

Видове въжета

• Според дължината - стандартната дължина на едно въже е 50 стъпки. То се увива около стойка/солидна основа, така че да се осигури работна дължина от приблизително 25 стъпки на всяка ръка. Може да се скъсява чрез възел (за по-ясна представа разгледайте приложените клипове). Така се приспособява за начинаещи и деца. По-напредналите атлети може да ползват и по-голяма дължина (100 стъпки).
• Според дебелината - най-широко използваното въже е с дебелина от 1,5” и може да се ползва от почти всеки, въпреки че хватът дори на тренирани атлети ще бъде предизвикан от тази дебелина. А за още по-голямо предизвикателство – дебелина от 2”, с която не всеки може да борави, но за сметка на това ще бъде възнаграден с повече сила. Стига да "опитоми"въжето.
• Според използвания материал - при материалите съществуват много разновидности. Триобаче са основните:полипропилен, манила, найлон. 

Въжето, направено от полипропилен, е подходящо за употреба както на открито, така и на закрито. Има дълъг живот на нишката. Не поглъща влага, не потъва и затова се използва на плажа, в басейна, в реката. Единственият недостатък е, че цената е най-висока.

Най-често избираните въжета (заради ниската им цена) са направени от манила. Перфектни са за използване на открито, защото са неравни и грапави. На цвят са кафяви, а нишката е от естествени влакна. Поради това абсорбират влагата от въздуха и се нуждаят от по-специални грижи. Трябва да се сушат на слънце, след което цялата повърхност да се мине със сух парцал.

Използването на тебешир също допринася за по-дългия живот на въжето, защото поглъща от влагата. Хубаво е да се съхранява на закрито, защото в противен случай ще изгние. Въжето, което се избира предимно от жени, е направено от найлон. То е по-меко и работи добре за хора, които предпочитат да развиват сила без да жертват ръцете си за каузата.

Основни принципи на системата

Тренирането с бойни въжета се различава от методи с тежести като дъмбели, лост, пудовки и др., защото при тежестите голямо влияние има гравитацията. Тази движеща сила взима надмощие в определена фаза на движението и дава на тялото и ума кратко време за почивка.

При бойното въже от друга страна е нужна скорост т.е. темпо на движение, което да се поддържа през цялото време.

Атлетът е принуден да тренира на по-високо ниво на интензивност.

Принцип на скоростта на вълната - спортуващият създава серии от вълни, които се разпространяват по цялата дължина на въжето – до мястото на прикрепяне. Колкото по-голяма е скоростта, с която се движи въжето, толкова повече вълни ще бъдат създадени. Целта е да не се позволи забавяне или спиране на вълните по време на серията.

Система с пилон - това е основната фаза за силова издръжливост. Тя дава възможност на атлета да стигне и поддържа върхови нива на сила за по-големи времеви интервали. Развива се силата на хвата, докато се издърпва въжето около пилона, като се сменят ъглите и позициите на тялото.

Основни вълни

• Успоредни вълни - с всяка ръка се хваща по един край на въжето. Позицията е с разкрач по-широк от раменния пояс и с леко присвити колене. Ръцете се вдигат високо с успоредни лакти, след което се пускат надолу, създавайки модел на успоредни вълни. Движението на ръцете се повтаря многократно.
• Редуващи се вълни - заема се познатата позиция. Разликата е в движението на ръцете – първо се вдига едната, а когато тя се свали надолу, се вдига другата. Така се образуват редуващи се вълни.
• Спираловидни вълни - застава се стабилно, с широк разкрач. Ръцете извършват насочени навън кръгови движения.

Обобщение

Разнообразяването на тренировките с тежко въже може да помогне за повишаване ефективността на стандартната тренировъчна програма. Те предоставят специфично кардио и функционална силова тренировка. Компактни са и натоварват цялото тяло.

Въжето е изключително полезно когато се търси подобрение на кардиото. Колкото по-бърз става атлетът, толкова по-голям енергоразход ще се създаде.

С използването на бойни въжета ще спестите време, ще подобрите цялостното си здравословно състояние и мускулна дефиниция, тъй като по време на работа с въжето участват мускулите на цялото тяло и то под голямо напрежение (особено със засилване на скоростта). Всеки може да извлече предимство от Battling Ropes по безопасен и забавен начин, защото всеки определя интензивността според собственото си ниво.

Атлетът (независимо дали е дете, начинаещ или професионалист на високо ниво) може да усети резултатите физически и да ги види визуално. Това го поддържа мотивиран. Тренировките с въже може да се използват както самостоятелно, така и с други тренировъчни аксесоари.

А вие влизате ли в "битка"?

От името на целия екип на BB-Team ви хвърлям въжето и ви предизвиквам да разкажете за собствения си опит.

Включвали ли сте тежкото въже в тренировките си и по какъв начин? Какви са ви впечатленията като степен на натоварване?

Успяхте ли да подобрите някои от физическите си качества (като бързина, мускулна сила, издръжливост, силова издръжливост, гъвкавост, ловкост)?

И още видео

Примери за прикрепяне на въже към основа и скъсяване на въже чрез възел:

Трениране с партньор:

Пътят за  Бутринт (Албания)

Бутринт

Но трябва да се стигне до Бутринт.

За вход в Бутринт ми искаха 500 леки

Средновековието усложнява живота на жителите на Бутринт

Бутринт може да се обикаля с дни

Марианна Сеславинская

Георгий Цветков

Древните обитатели на земите на съвременен Гуджарат били създатели­те на древната цивилизация от долината на Инд, които, както днес вече е доказано, са били протодравиди81. Те дошли в Панджаб около 2500 г. пр.н.е., основавайки много градове. Упадъкът на тази цивилизация се свързва с период на големи наводнения в района на делтата на Инд в края на II хилядолетие пр.н.е. Някъде от 1500 до 500 г. пр.н.е. в района на Северен Гуджарат властвали представителите на Лунната династия ядава [Yadavas], племе известно от “Махабхарата”. Столица на ядавите била Дварка [Dwarka], разположена в крайния запад на полуостров Катхиявар (карта 11). По време на събитията от голямата война между Пандавите и Кауравите управникът на племето на шалвите обсадил Дварка, но бил разбит от Кришна (вж. глава 10). След това Гуджарат, заедно с Катхиявар и Кач, влязал в империята на Маурите, а в началото на нашата ера на територията на Катхиявар проникнали сакските племена – Западните кшатрапи. През IV в. от н.е. цялата територията на изток от Кач влязла в импе­рията на Гуптите, но Кач останал под властта на кшатрапите. През VI в. от н.е. властта преминала в ръцете на Майтраците, чиято столица, Валлабхи (в съвременната област Валабхипур [Valabhipur]), се намирала в Източен Катхиявар. Именно към този период се отнасят споменаванията в надписите за топонимическите названия, съдържащи етнонима дом (d.om). Към този период се отнася и появата на премето на гурджарите, а така също и на племето катхи, устано­вили се в Саураштра на Катхиявар. Западен Гуджарат и Кач по това време се подчинявали на властителите на Синд.

Светлина в душата. От Flickr.

Що се отнася до подробностите по отношение ранната етническа история на Кач в домусюлманския период, то още в края на XIX в. Дж. Бърджис казва: “Ранната история на Кач, общо взето малко изследвана, е скрита в мрак. Трошиците информация, достигнали до нас от известните източници, са на Сюан Цзян”82. Да се обърнем към неговите “Записки от западния край” (около 640 г. след Христа), където Сюан Дзян описва Кач с няколко думи: “Това царства заема кръг около 3 хиляди ли, размера на столицата е около двайсет ли. Населението й е многочислено и всички семейства живеят в богатство. Тук ня­ма цар. Тази страна е зависима от царството Малава83, на което тя прилича по своя климат, плодовете на земята и нравите на своите жгители. Съществуват десетина манастири, в които живеят около хиляда поклонници на Буда и където се изучава едновременно Голямата и Малката колесница. Има също така и няколко десетки храмове на деви с многочислени еретици”84.
Като говорим за населението на Кач, винаги трябва да имаме предвид, че областта Кач традиционно била наричана географска област, по-широка, от­колкото е самият полуостров, област, която включва цялата крайбрежна зона около Качки Ран. Качки Ран е много сурово място, представляващо солени езера, пресъхващи периодически и превръщащи се в солена пустиня, а след това отново наводняваща се. Х.Д.Санкалия, като анализира топонимическите названия в областта, пише за традиционата малочисленост на населението на полуострова. Затова е възможно “многочисленото” население, за което говори Сюан Цзян, да се отнася за населението на крайбрежната зона. Отсъствието на “княз” може да означава, че в Качка област са живели племена, над които e нямало единен вожд или че това са били племена с егалитарно устройство. Зато­ва тази област би следвало да управлява наместник, по твърдението на Сюан Цзян, назначаван от Малва. Прави впечатление това, че Кач е бил по-тясно свързан със Синд, отколкото с Малва: макар географски Малва да е съседна на Кач, тя всъщност е друга културно-историческа област. Днес е трудно да се отсъди колко точен е бил в своите наблюдения Сюан Цзян, възможно е през VII в. от н.е. Кач икономически да е бил по-тясно свързан с Малва. Възможно е политическата подчиненост на Кач от Синд да е била периодическа и нестабил­на. Нумизматическите данни дават много ограничена информация около полити­ческата история на Синд: “Древните нумизматически свидетелства, открити в Синд, са твърде откъслечни. Малкото количество сасанидски монети и една-­две, принадлежащи на партите, кушаните и кшатрапите, няколкото едва съхранили се образци от арабски парични знаци и немногото малки монетки от тънка мед, на които си личат санскритски букви – това е всичко, останало до днес. Много по-късните мюсюлмански владетели са използвали монети, произведени по различно време в Кабул или в Дели, които, по време на цялото им управление, са били изцяло получени чрез събирането на данъци”85. Оскъдицата на нумизматически свидетелства през средновековния период в голяма степен е свързана с упадъка на търговията през средните векове в цяла Индия, упадък, чиито два пика са били през III и VI векове от н.е. През този период почти изцяло е било прекратено производството на парични знаци и търговските връзки, които основно са се развивали на регионално ниво, са преминали към натурална обмяна. Освен това географски разширяващата се земеделска цивилизация и увеличението дела на обработваемата земя засил­вали аграрния характер на икономиката през този период. Що се отнася до Синд, който до първите векове от н.е. се считал за “нечист край” заради “нечисто­тата” на населяващите го племена, то той, като погранична зона на индийския и иранския ареали на културно влияние, в много отношения и в бъдеще е съхранил своя “селски”, “племенен” характер. През 1949 г. Х.Д.Санкалия пише: “И до се­га се забелязва свирепият, дързък, войствен характер на народите, населяващи Синд и съседните страни на север и на северозапад от него”86. Той отбелязва също така “дивия, неразвит характер на страната Кач”87, което говори за културната близост на Кач и Синд.
За присъствието на групи доми в Кач в средновековния период говорят упоменатите по-горе топоминимически надписи в Гуджарат в периода Майтрака (VI-VIII в. от н.е.). Суфиксът -патака [pataka], влизащ в състава на наз­ванието Дамари-патака, е много древно топонимическо обозначение88. Той много по-често се среща в надписите на Майтраците (VI-VIII в.) отколкото в следващите периоди, но според Х.Д.Санкалия, в надписите той се появява не по-рано от периода на династията на Раштракутите (VIII-X в. от н.е.)89. Доколкото названието Дамари-патака е открито в надписите на Майтраците, то сме длъжни да го датираме не по-късно от осми век. Но към времето на възникване­то на надписите това население очевидно е съществувало и доколкото -патака всъщност е много древен суфикс, е възможно населението, което то е обозначавало, да е съществувало повече от едно поколение.
Дословно патака означава “половината или част от селото, или вид поселение или единият бряг на реката”. Употребата на това название в ранната джаянска литература позволява по-точно да се определи неговият смисъл. Х.Д.Санкалия пише: “Там pâdaga [падага] обозначава място на живот вътре в селото90. Значи първоначално pâţaka, pâdaga, pâdâ [патака, падага, пада] би могло да означава голям, но отделен дом или поселение вътре в селото. Постепенно обозначението на тази част от селото може да се е пренесло на самото село, а понякога става и название на града… Като правило думата или името, което предшества или определя частицата -патака, е било име на човек или на група хора или название на племе. Ако се установят тези племенни названия, то ще бъде събрана ценна информация за разните поселения или “колонизации” [местности]“91.
Трябва да си даваме сметка, че във всеки случай, ако не става дума за квартал вътре в селото, а за отделен дом, то “домът” в древна и средновековна Индия сам по себе си е представлявал голяма къща със стопански пристройки, стопанство (или иначе казано “чифлик, имение”), в който е живяло голямо патриархално семейство, част от рода. Такъв “дом” е бил част от селото и голямото семейство в него, като се е разширявало, е могло да образува отделно селище или квартал.
За съжаление в надписите не е указано точното териториално разположе­ние на Дамари-патака. Но повечето надписи споменават за населени пунк­тове, разположени на територията на съвременен Северен Гуджарат, включително полуостров Катхиявар. В същото време в ранния период, т.е. през VI-VII в. от н.е., раджпутите били разстелени повече в западните земи, и от тях се разпростирали на изток и, както вече казахаме, Кач първоначално е бил колонизиран от раджпутите от Лунната и Слънчевата династия. Но доколкото названието на селото се споменава в надписите на династията на Майтраците, която властва­ла в Северен Гуджарат и чиято столица се намирала в Източен Катхиявар, и поради липсата на по-точни данни можем да предположим, че това поселение е могло да се намира в областта Катхиявар или на изток от нея.
Анализът на названието Дамари-патака ни позволява да направим два извода за домите в зоната на Северен Гуджарат:
1) през 8 в. от н.е. в тази област домите са могли да бъдат раз­селени сегментарно, т.е. сред други местни групи население;
2) доколкото са живели вътре в поселението, то те не биха могли да бъдат мислени за крайно оскверняващи другите групи.
Общо погледнато, разселението на домите в южната част на прииндската зона в средновековния период, по всичко личи, не е било ограничено само до Кач. За времето на появата на селища на доми в тази област можем да съдимсамо приблизително: указанието за населени пунктове в надписите означава само, че към времето на споменаването те вече са съществували.
Фактически топонимическите названия, споменати в древните надписи или съхранени до днес – това е всичко, което имаме като конкретни данни за историята на домите в района на Кач, Катхиявар и Гуджарат.
Макар индоарийският диалект Кача, каччхи [kacchi], да се отнася към езика синдхи, той се сближава със съседните диалекти на езика гуджарати; а според изследванията на Дж. Грирсон от началото на ХХ в., значителна част от населението на Кач е носител на диалектите на гуджарати. Това, очевидно, трябва да се свързва с ранното влияние на езика и етническия компонент на гурджарските и раджпутските племена, преминали в този район при преселе­нието. Очевидно географското положение на Кач и традиционното съществува­не на два културни центъра в него (Синд и Малва, свързана културно с Раджпутана и Гуджарат) е определило миграцията на полуострова и състава на неговото население както в средновековието, тъй и в по-късните епохи. Така преброяванията на населението отбелязват, че през XIX в. по-голямата част от населението на Кач е била придошла: те били бежанари от Синд и Малва. Част от тях дошла от Тхал Паркар (район на Синд на северния бряг на Качски Ран), а последните били преселенци от Катхиявар и Гуджарат92. Според преписката, част от тези хора били раджпути, принадлежащи към племената на Слънчевата линия93. По такъв начин раджпутското население изменило до голяма степен предишната етническа картина в Кач.

Бележки:

⁸¹ Бонгард-Левин. Към проблема за генезиса…, стр. 15.

⁸² Burgess J. Archæological survey of Western India. Report on the Antiquities of Kâthiâwâd and Kachh 1874-75. London, 1876. P. 190.

⁸³Съответства приблизително на района Малва в югоизточен Раджастхан.

⁸⁴Цитати от “Записки за западните страни” на Сюан Цзян/Индия в литературных источ­никах III-VIII вв., МГУ, 1984, стр. 143; Burgess, op. cit. P. 190-191.

⁸⁵ Cousens, op. cit. P. 12.

⁸⁶ Sankalia, op. cit. P 50.

⁸⁷ Ibid P. 83.

⁸⁸Е.Н.Успенска предполага, че двете приведени названия могат да бъдат имена на един населен пункт, а вариациите падракаи патака– санскритски и пракритски ва­ри­анти на една и съща форма. В същото време Х.Д.Санкалия извежда суфикса падракакъм друга форма – вадра.

⁸⁹ Ibid. P. 56, 66.

⁹⁰ Bohtlingk O., Roth R. Sanskrit-Worterburck. Pt. IV. Petersburg, 1865. P. 630. Цитирано по Sankalia, op. cit. P. 56.

⁹¹ Sankalia, op. cit. P. 56.

⁹² Khakhar D.P. Castes and tribes in Kachh./ Indian Antiquary. Juni 1876. P. 167.

⁹³Всички раджпутски кланове се делят на четири линии: Слънчева, Лунна, Огнена и Змийска. Най-статусни и “чисти” се считат първите две.

[със съкращения, целия текст - в Andral 70-71]

Превод С. Савчев

Вярвам, че новината ще зарадва всички робопартанци, родители и приятели.

Имате ли особено отношение към цветовете и десените на цветя? Аз да – трудно се решавам да изневеря на блялото и черното, освен с неща като този панталон на H&M, от който си купих и втори чифт. И така някак по инерция и тази пролет разгледах какво флорално има по модните сайтове:

Dolce & Gabbana

Etro

Versace

H&M Conscious

Thakoon

Vivienne Westwood

Япония се срина от 22 на 53 място в класацията за свобода на пресата. Без съмнение причината е тоталната цензура наложена от властите по случая Фукушима. На снимката – изкуство срещу атома в Берлин. Фотограф: Волфганг Стернек

“В Хирошима беше ярост, в Нагасаки – молитва. Днес във Фукушима от нас се изисква мълчание.” Това е фразата, която резюмира настроенията две години след инцидента. За него, ако си спомняте, спря да се говори веднага след първоначалния шок. От време на време се появяваше по някоя любопитна хроника, в стил “японците ще пращат маймуни и глигани с гайгерови броячи да замерват радиацията във Фукушима”, което пък от своя страна даваше хляб на родните туит-фрийкове за безкрайно оригинални продължения, като например “очаквам скоро светещи кюфтета в мола”. И толкова.

И не случайно. В свой коментар във вестник Монд фотожурналистът Антонио Паньота споделя, че това е целенасочена политика от страна на местните власти. А човекът не черпи информацията си от туитър – вече две години той обикаля района на бедствието и документира. Известно е, че една снимка струва повече от хиляда думи. Ето тукможете да се запознаете с част от творчеството на мосю Паньота.

Тезите в споменатия коментар на първо четене звучат малко крайно – той предрича, че ако подобен нцидент се случи във Франция, това ще предизвика фалит на държавата и край на демокрацията. Първо – защото държавата няма да има откъде да извади нужните до 430 милиарда евро, колкото би струвало покриването на щетите само от един разтопен реактор (според долкада на l’IRSN, Френския национален институт за ядрена защита). И второ – понеже французите, горди с това, че имат поне една разрушена Бастилия повече отколкото японските си колеги, не биха понесли тоталното игнориране, на което са подложени във Фукушима и би се стигнало до зловещи конфронтации.

Разбира се може да се поспори по темата е ли или не е възможнен фалит на държава, както и дали между зловещи конфронтации и край на демокрацията има задължителен знак за равенство. Факт е обаче, че Фукушима ни даде много ярък пример за това какво могат да направят хората в случай на тежка ядрена авария. Отворът е кратък, точен и ясен – нищо.
—
целият коментар (на френски) в MONDE

Изт: fraudhappens.wordpress.com

Ако непрекъснато правиш едно и също не можеш да очакваш, че ще ти се случи нещо различно…

Всичко тече. Идва и си заминава. Светът се променя. Буквално. Всеки ден. И едновременно с това си остава същият. Един чудесен парадокс, върху който ми се иска да поразсъждавамe. Той има много общо със случващото се в момента у нас и с това, което можем да очакваме от бъдещето.

Да се върнем назад във времето и да разгледаме няколко банални примера:

След Революцията през 1789 година Франция вече не беше същата. Родиха се човешките права. Заговори се за “свобода, равенство и братство”. Монархията беше свалена. Но, едновременно с това, Франция си остана същата. Разчекванията бяха заменени от гилотина, а елитът, макар и нов, продължи да убива несъгласните, докато сам не се превърна в жертва на собствената си кръвожадност. Революцията изяде своите деца. Абсолютният монарх стана от престола, за да може, още преди да е изстинал, на него да седне Робеспиер, а след това и Наполеон. Политически екзекуции, разврват, жестокост, безсмислени войни и пилеене на държавни пари, простолюдие тънещо в нищета – такива бяха обвиненията, заради които монархията загуби своята глава, в буквалния смисъл на думата, но нейните наследници донесоха на Франция още повече от същото…

След Революцията през 1917 година Русия вече не беше същата. Роди се “диктатурата на пролетариата”. Крепостниците станаха “другари”, а собствеността – обща. Монархията беше свалена. Русия се промени. Електрификацията замени газените лампи, каруцата беше заменена от парен локомотив, а плугът – от трактор и комбайн. Започна индустриализацията. Но, едновременно с това, Русия си остана същата – огромна страна, управлявана от тирани. Абсолютният владетел стана от престола, за да може, още преди да е изстинал, на него да седне Ленин, а после и Сталин. Репресиите на царизма бяха заменени от ГУЛАГ, а царските шпиони – от тайната милиция и доносниците на режима.

Няма нужда да ви обяснявам, че същото се случи и в Китай, след падането на хилядолетната империя. Забраненият град си остана забранен…Няма нужда да ви обяснявам, че същото се случва непрекъснато, навсякъде, в продължение на векове, през цялата история на цивилизацията.

Демокрацията е изключение, парадокс, временно явление в човешката история, пише Любен Дилов-син в новия брой на L’Europeo (“Дикаторите”), който силно ви препоръчвам. Светът се управлява от тирани. И всеки подтик към свобода е последван от още по-крайна форма на не-свобода. Печелят най-гръмогласните – онези, които викат най-силно в смутните времена. А гласът им се чува, защото те казват на масата онова, което тя иска да чуе. Печелят манипулаторите с най-симпатичните идеи. И после всичко се променя. Безвъзвратно. За да остане същото, каквото беше преди. И каквото винаги е било…

Разбирате ли, човечеството изпробва всички икономически системи, които успя да измисли и тества всички политически режими, които някога са му минавали през главата. Приложи ги на практика. Беше водено от най-добри намерения. Всеки път. И всеки път получаваше едно и също, като резултат – революцията изяждаше своите деца. Демократите се превръщаха в тирани. Терорът отстъпваше място на нов терор, бедността – на оскотяването и нищетата, а неравенството – на нов вид “равенство”.

Това, което се променяше през историята бяха само имената. Наименованията. Термините. След като за малко премахна своя монарх, Англия се сдоби с “лорд-протектор”. Франция замени краля-слънце с император, а Китай смени императора с председател. Селяните в цял свят си останаха заринати до ушите в кал бедняци, които плащат цялата сметка, но получават най-малък дял от преразпределението, а елитът продължи да тъне в разврат и да убива несъгласните. Египет и през 20-ви век се управляваше от фараони, а Иран смени шаха с аятолаха…Но какво значение имат имената? Какво значение има дали политическата диктатура ще бъде заменена от военна, икономическа, религиозна, класова, социалистическа? Освен терминологично?

Религията, държавата, етносът, расата, историческото минало и културното наследство, спецификата на районите, където се случва “промяната” – всичко това няма никакво значение. Нямат значение епохата и техническите средства, с които си служат народите. Няма значение дали са организирани в родови общини, в племена или в мултинационални империи. Няма значение божеството, на което се кланят. Няма значение напредъкът в науката и в медицината, изяществото в изкуствата също няма никакво значение. Без значение е дали ще прережеш гърлото на инакомислещия с нож или ще му пуснеш атомна бомба…

Говоря за системна грешка, присъща на човечеството, която винаги е била, е и ще си остане симптоматичен проблем. Това, което историята непрекъснато повтаря и преповтаря, са резултатите от симптома. А на мен ми се иска да погледнем малко по-надълбоко и да се съсредоточим върху причините за болестта.

Ако непрекъснато правиш едно и също не можеш да очакваш, че ще ти се случи нещо различно…

Кое е нещото, което никога не се променя, докато всичко останало търпи промяна?

Какво е нещото, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно?

Нещото, което никога не се променя, докато всичко останало търпи промяна, е човешкото съзнание. Нещото което, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поверяването на щастието в ръцете на някой друг. Или на нещо друго…Бягството от собствената ни отговорност за него. Но да се върнем към съзнанието:

Човешкото съзнание, поне през последните осем хиляди години, е егоистично. Това значи, че светът винаги е разделен на “свои”, които са готини и на “чужди”, които трябва да бъдат унищожени, поругани, отречени, отхвърлени, премахнати, отписани. Които са виновни за всичко и, от които трябва да се “пазим”. За да не стане както преди…Светът винаги е бил разделен на “добри” и на “лоши”, а нещото, което винаги е определяло в коя категория ще попадаш не е това, което правиш, мислиш или говориш, нито дори това, в което вярваш, а единствено принадлежността ти към “своите” или към “чуждите”, т.е към егоизма на съзнанието, чиито девиз е: “ако не си с нас, значи си против нас”. Това изречение е взело няколко милиарда напълно безсмислени жертви. Егоистично съзнание значи, че докато “своето” е по-важно от “чуждото”, докато съществуват някакви разделителни линии във възприятието, докато битува халюцинацията, че ти си нещо по-различно от квантова миниатюра на Цялото, винаги ще бъдеш престъпник и тиранин, каквато и власт да ти се даде, в каквито и добродетели да се закълнеш, каквато и вяра или идеология да изповядваш. В “Без граници” Кен Уилбър пише: “прокараш ли разделителна линия в съзнанието, копаеш окоп, в който ще се воюва”. И, замислете се, дори имперските граници са мислени линии в пясъчника на човечеството, жестоко като малко дете – разделители в съзнанието му, за които през хилядолетията се е воювало. За да се защитят “своите”. И да се ликвидират “чуждите”…

Това, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поверяването на щастието в ръцете на някой друг. Или на нещо друго…Бягството от собствената ни отговорност за него. Кралят вече не ни прави щастливи, да подарим щастието си на лорд-протектор! Короната вече не ни прави щастливи, да я заменим с диктатура на пролетариата! Вождът ще ни направи щастливи! Той е отговорен за нашето щастие! Ние нямаме нищо общо с това. Добре, но вождовете също са продукт на и резултат от егоистичното съзнание. Нещото което, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поставянето на гърнето с меда в скута на Мечо-пух…и очакването, че лапичките му ще останат сухи…Ние винаги търсим щастието си някъде другаде, в нещо друго, подаряваме го на някой друг, правим все същото. И очакваме промяна.

Промяната в реалността е невъзможна, докато не настъпи промяна в съзнанието:

“Бъди промяната, която искаш да видиш в света”

“Каквото вътре, такова и отвън”

“Каквото повикало, такова се обадило”

“Каквото посееш, това ще пожънеш”

Но промяната в съзнанието е индивидуално занимание. Или по-скоро процес. Естествен процес. Опитаме ли се да я организираме, да я идеологизираме, да я приложим масово, най-много да получим още една “културна революция” и, след като преброим труповете, да разберем, че отново сме се подхлъзнали в капана на добре познатата, стара заблуда. В хватката на его-ума.

Бидейки същества със свободна воля, страдащи от илюзията за своята идентичност и за линейния характер на времето (тик-такането на часовника не доказва, че има такова), ние практически разполагаме с цялата вечност, за да се самоунищожаваме и възраждаме от пепелта, докато повтаряме един и същ цикъл.

Защото реалността се променя не с течение на времето – историята непрекъснато повтаря своите грешки, а революцията винаги ще изяжда своите деца, не, реалността се променя с изменение на съзнанието. С покачването му на по-високо ниво. Единствената реалност, с която разполагаме, ще разполагаме и винаги сме разполагали, на егоистичното ниво на съзнание, е цикличността. Барабар с илюзията за времето и за собствената ни идентичност. Плюс навика да живеем с миналото и бъдещето, но никога в настоящето. В тази “реалност” историята непрекъснато повтаря своите грешки, а революцията винаги ще изяжда своите деца…

Промяната, обаче, е въпрос на личен избор. Тя не е колективно занимание, нито някакъв нов вид идеология. Тя просто е. Имаме на разположение цялата “вечност”, за да й се посветим…Всеки един от милиардите жители на планетата трябва сам да реши, че иска да се изкачи едно стъпало по-нагоре в духовното си развитие. Че иска щастието си обратно, заедно с отговорността…

Тихомир Димитров

Подобни статии:

Цената на Егото

Вълшебната пръчица е във ваши ръце

Криворазбраната духовност

Да се събудиш

Светът не се нуждае от ремонт

Удобни ли са ти патериците?

Моето малко гениално откритие!

Творци на собствената реалност

Брадатият виц за полицаите, които сменят крушка тук на важи – тази крушка няма нужда да се сменя.

Ако в Горичка си направим раздел “Как не съм се сетил досега”, тази джаджа може да заеме място на доживотен почетен председател. Нужни са няколко елементарни действия – двулитрова пластмасова бутилка (действието тук е предварителната употреба на съдържанието на бутилката в комбинация с уиски, ром или водка, според предпочитанията), напълваме я с вода, пробиваме дупка на покрива на бараката/бунгалото/двореца си, пъхаме бутилката в дупката. Преди да я затворим слагаме във водата малко белина, срещу зараждането на нежелана в бараката/бунгалото/двореца ни цивилизация.

Резултатът – както се вижда от кадъра – е, че светлината от слънцето се пречупва и разпръсва от своеобразната лупа, а според автора осветлението е равностойно на това, което идва от 50 ватова крушка. Остава, разбира се да се надяваме на много ярко пълнолуние през нощта или да се отдадем на занимания, които могат да се практикуват и на тъмно.

Източник: WELLDONESTUFF

Дупки. Каква би била първата ви асоциация? Сега си помислете каква би била първата асоциация на един тийнейджър, подхващайки книга с това заглавие. Правилно, "Съкровището от Зеленото езеро"е доста по-подходящо заглавие за роман за съзряването, поне у нас.

Всъщност, книгата на Луис Сакър е колкото за съзряването, толкова за приятелството, толкова и за честността и способността да се справяш с безизходиците. Шепа деца, запратени в пущинака в Тексас като част от изправителна програма, копаят по цял ден дупки. Колкото по-дълбоки стават пропастите, които момчетата от лагера-не-за-момичета дълбаят, толкова по-малко са разстоянията на приятелството между тях. Докато накрая не са готови да се носят един друг на ръба на силите си.

"Съкровището от Зеленото езеро"вероятно без проблем може да се нареди до "Повелителят на мухите"в уроците по социология, но не по-малко е майсторството на Сакър при описването на детайлите. Няма страшно, и да изпуснете нещо, ще ви се иска да започнете книгата отначало минути след като сте я завършили първия път. Защо? Защото това е силно математически роман-приказка - както в клишето за пушката на сцената, тук всяка най-малка подробност получава своето обяснение до края.

Книгата изглежда доста трудна за превеждане, но Владимир Молев се е справил чудесно с всичките игри на думи и каламбури. Няма обаче как да простя замествамето на рекламния блок на Superbowl с "финалния мач на първенството по ръгби", при положение че действието се развива в САЩ, където американският футбол все пак е национален спорт, а финалният мач е най-скъпото рекламно време в целия свят.

"Съкровището от Зеленото езеро"определено е откритие - ако имате вкъщи тийнейджър, който има нужда от подбуждане на интереса към книгите, това е задължително начало.

Старая се да пиша за български кампании винаги, когато мога – май за пръв път обаче ми се случва да пиша за нещо, което не съм виждала с очите си. И все пак идеята за Secretdinner толкова ми допадна, че нямаше как да се спра. Благодаря на Ана Динковаза информацията и допълнителните коментари.

Какво правиш, когато получиш покана за тайна вечеря? Ами оглеждаш се за всякакви издайнически знаци, за да разбереш кой е организаторът. Е, тук надали някой е имал шанс да отгатне. На вечерята са поканени главни редактори на издания, журналисти, блогъри, представители на финансови среди, бизнес партньори, популярни лица с по-специално отношение към храната. Гостите получават елегантна покана със специален ключ, който “отключва за двама” едно доста интересно изживяване.

На място водещ е Орлин Горанов – един от най-елегантните мъже у нас, по лично мое мнение. Цялата вечер преминава в полумрак, а основното ястие се яде на тъмно. По думите на Ани, “вечерта беше прекрасна: храната, виното, организацията, музиката – всичко!”

Личи си, че агенцията-организатор е помислила за всичко в детайли – от създаването на марката Secretdinner, през поканите, брандирането на мястото, цветовата гама на вечерта, спазена чак до лилавите маски-домино на хостесите. Дори от снимките се усеща лукс, насищащ цялата атмосфера.

Докато четях, и аз се чудех кой ли би организирал нещо подобно – оказа се, че това не е нов гурме-ресторант или специален кулинарен клуб, а Lidl! Да, магазинът, който стана известен у нас с боевете за банани по 20 ст. килото, сега доказва, че представлява много повече. Всички ястия са приготвени с продукти от асортимента на магазина, вината също са от тяхната селекция. След като прочетох за това събитие, определено гледам с други очи на веригата. Негативните асоциации се борят именно по този начин – с показване, а не с думи; с изненада, а не с реклама.

Изненада ме както жестоката идея, така и чудесното изпълнение. Обичам с чисто сърце да хваля хора, които си вършат работата добре – браво на агенцията на Lidl!

The post Secretdinner: Да счупиш асоциацията appeared first on Васи ли?!.