“Кота 506″ е изцяло изградена от документални материали – спомени, писма и документи, разпределени в три гласа: гласът на поета, гласът на държавата и хор на близките. Контрастът и конфликтът между тези гласове е движещата сила на текста, който чрез колаж от фрагменти изгражда един възможен поглед към живота и смъртта на Гео Милев.

9 април (четвъртък) 2015, 19:00 ч.
Център за култура и дебат “Червената къща”, ул. “Любен Каравелов” № 15, София.
7/5 лв. Резервирай билет тук.

Режисьор
Елена Хеймън е нюйоркски режисьор. Работата ѝ включва: Национално турне на “The Traveling Imaginary” – театрално рок шоу с участието на Джулиан Костър (Нютръл Милк Хотел), оценено сред “Топ 5 представления на годината” от Американското обществено радио (NPR); “Слънчевият експеримент” (Helikon Rep/FringeNYC); “О, Лиза” (Auntie Productions, watchliza.com); “Пази се от думите” (Helikon Rep.); “Орландо” (F&M); “Нашата лейди” (BCAP); “Пиеса за два характера” (EL2 Stage Work); “Чарли Чаплин, Пиеса No. 1″ (Чикагски университет). Понастоящем Елена работи заедно с Костър върху един завладяващ мюзикъл и различни радио пиеси, с участието на Джон Камерън Мичъл и Мени Патинкин. Елена е художествен ръководител на Helikon Rep., съвместен художествен ръководител на “The Orbiting Human Circus” и е възпитаник, както на Северозападния, така и на Бостънския университет, където е завършила магистратура по изящни изкуства. Член е и на Drama League Directing.

Автор
Ясен Василев, драматург и поет, роден в България през 1988 г., в момента живее в Шанхай. Дебютната му пиеса “Зазиданите” е поставена в София през 2012 г. и има номинация “Аскеер” за драматургия. Продукция по втория му текст за театър “Борхестриптих” е поръчана от Swatch Art Peace Hotel, Шанхай, и режисирана от автора като site-specific представление и видео инсталация през октомври 2014 г. “Кота 506″ е четена за първи път в немски превод през февруари 2015 г. в театър Drachengasse, Виена, с подкрепата на КултурКонтакт и Федералното канцлерство на Австрия. Носител на наградата на публиката на фестивала София:поетики 2010 и автор на стихосбирките “Сляп виси безкрая” (2009) и “Андрогин” (2011).

Преводач
Олга Николова е защитила докторат по английска и американска литература в университета Харвард. Работи като преводач на литература и критическа проза от български на английски и от английски на български. Тя е основател и главен редактор на “Пеат некогаш”, електронно списание за литература и философия. Неин превод на романа на Албена Стамболова “Това е както става” спечели конкурса на фондация “Елизабет Костова” през 2012 г. и беше издаден от “Open Letter Books” през 2013 г. В момента превежда “Песните” на Езра Паунд на български език.

Блага вест донесе ни зората:
Светът е пълен с чудеса,
защото днес дошла е на земята,
единствената вещица добра

Посяла зрънце радост,
уловила цвят и топлина,
за да не спира да ни радва
Шарколес със светлина!

 или на български: Честит Рожден Ден, мила Гери

Петя Кокудевае от най-приказните хора, които познавам и всичко около нея е приказно. Говорим си тук за детските приказки и детството. Ако не сте чели с децата си историята на Петя Лулу– време е

Четяха ли ти книжки у дома, когато беше малка? Кой? Какво?
Дядо ми ми четеше доста, главно книги за животни, защото аз само такива исках. И сега е така – животните са ми някак по-забавни от хората:) Иначе, майка ми предимно си измисляше – спомням си колко се смеех на една нейна история, в момента, когато гърбавата баба избоботваше: “Тенджери, капаци! Ще се пребия”. Аз направо се напикавах от кикот. Имам почти плътен звуков спомен за собствения си смях тогава. Най-отчетливо помня песните на майка ми – “The house of the rising sun” (тя я пееше на български, де) и една за “Малко негърче тича в полето…” – винаги подсмърчах на нея.

Имаше ли си любим герой, който бе дълго с теб?

Май лисицата, дето се прокрадваше всяка нощ в пруста на мечока, да му краде меда. Имах навика да седя по цял ден на един широк прозорец у баба, лятото, и да пресъздавам тези истории с гумени животни – говорех от името на всяко, с променен глас. Баба ми и досега се смее колко “лесна” съм била за гледане, защото си прекарвах по цял ден сама на прозореца.

Четеше ли ти самата под завивките тайно? Или някоя симпатична случка от детските дни, свързана с книгите?
Не съм чела тайно. Нашите понякога ми казваха: “Стига си чела, излез да играеш”, но в крайна сметка ме оставяха да си правя, каквото искам. Смешна случка, която помня е, че обичах да ям в леглото, точно каквото ядяха героите, за които в този момент четях. Още огладнявам, като си спомня как исках едни огромни бобени сандвичи, които си правеха патетата от комиксите за Доналд Дък. Но то такъв боб няма:))))

Любими заглавия, които още са с теб и до сега?

Ммм, Куба, Бартек и Мецанка. Наскоро чак разбрах, че те били от филмче. Аз обаче никога не съм го гледала. Майка ми всяка вечер ми разказваше за тях – сигурно просто е ползвала героите и си е измисляла истории за тях. Вероятно се забелязва, че не съм останала трайно свързана с конкретни книги, макар че четях доста. По-скоро явно ми е бил важен контактът, участието на възрастния – разказаните истории помня по-отчетливо от прочетените.

–––

Този пост е част от поредицата ми 2015, посветена на детската книга и детското четене

Проведените през последния месец обществени обсъждания за проектите на централната градска част на София (които могат да бъдат разгледани тук) силно разбуниха духовете. Активни граждани, архитекти, инженери, хора на изкуството, представители на различни непеота взеха участие в дебата и отправиха към проектантите на трите централни зони, както и към столичната администрация своите въпроси, предложения и критики. А проектантите (в по-малка степен) и администрацията (в по-голяма), отговаряха стегнато и мотивирано, уверяваха, че забележките от обсъжданията ще бъдат взети под внимание и обещаваха, че елементите от проектите, които се окажат неприложими или нецелесъобразни, със сигурност няма да бъдат изпълнявани. Не толкова стегнато и мотивирано, а по-скоро завоалирано и с неглижиране бяха посрещнати изказванията, че изготвените проекти цялостно са неадекватни, че са нелогични и незачитащи съществуващата среда, а и че цялата процедура е опорочена от самото начало. За пореден път стана ясно, че обществените обсъждания не са нищо повече от инструмент за туширане на хорското недоволство и създаване на някакво изкуствено усещане за прозрачност.

Целта всъщност на обществените обсъждания е точно това - допитване до обществото - да си каже обществото (или поне частта от него, която не я е домързяло да отиде на дебата) думата по отношение въпроси, засягащи неговото добруване, а именно - в случая - за развитието на градски пространства от първостепенна важност. Целта не е едни странни егоцентрични хора, наречени архитекти, да си покажат какво са направили за хикс-време-работа с игрек-количество-усилия, а да се обсъди с обществото аджеба става ли, не става ли това, което е направено. Харесва ли се то, приема ли се? Има ли забележки, има ли пропуски, има ли недомислици, ако има - могат ли да бъдат коригирани изобщо и прочее и прочее.

И наистина - илюзията за т.нар. обществено обсъждане живя едно известно време у обществото (тоест - у частта от него, която не я домързя да иде на дебата). Хората наистина вярваха, че с тях се обсъжда. Вярваха, че цялата церемония е в тяхно име и говореха, питаха, предлагаха. Да, разбира се, обсъжданията не минаха и без откровено хейтърски изказвания, целящи единствено и само да оплюят и омаловажат работата на проектантите. Не случайно се появи шеговитото (а може би не чак толкова шеговито) предложение обсъждането да бъде кръстено “Войната на архитектите”. Нещо като поле за битка между критикуващи чуждата работа архитекти и защитаващи своята работата архитекти. Нещо като поле за изява на не-спечелилите или както се появиха изказвания от страна на администрацията - който не е спечелил конкурса, много ясно, че после всячески ще критикува проектите и организаторите. Но заедно с тази деструктивна част от разговора, имаше и конструктивна; бяха изказани множество съвсем чистосърдечни препоръки и идеи от хора, загрижени за бъдещето на средата, която обитават, пардон - която всички ние обитаваме - ежедневно (целодневно). На едни не им хареса кръговото (елипсовидното) движение пред стадиона, на други - диагоналният растер на плочките, на трети - мачтите пред храма, на четвърти - премахването на книжния пазар, на пети - превръщането на канала със смърдяща вода във водно огледало, на шести - всичко заедно.

Толкова много неща не харесаха хората, че ако се премахнат, няма да остане нищо от проектите.И затова арх. Петър Диков започна да връща топката към хората с реплики от типа: добре де, като не ви харесва, кажете какво ви харесва… като няма да е това, предложете на негово място какво да е. Абсолютно правилна забележка на главния архитект.. но със задна дата. Обществото трябва да се пита “какво да бъде” на етап задание, а не на етапготов проект. Когато има готов проект, обществото се пита “харесва ли ви” и ако отговорът е “не”, то следващият въпрос е “ще ви хареса ли, ако го поправим” или по-скоро “можем ли да го поправим така, че да ви хареса” и ако отново отговорът е “не”, тогава остава единственият (риторичен) въпрос “как стигнахме дотук”.

Вместо това обаче на обществото беше сервирано в прав текст, че тези обществени обсъждания имат чисто консултативен характер, а после администрацията, в ролята на възложител, ще вземе решение какво да приеме и какво - не. Един вид - кучетата си лаят, керванът си върви. Обществено обсъждане - може. Малко хули, малко критики, малко оправдаване - може. Да се коригират тук-там проектите - също може. Но въпроси от рода “как стигнахме дотук” - в никой случай. Връщане на темата за прозрачността на конкурсното начало и купищата свързани въпроси без ясен отговор - в никой случай.

И ето, че илюзията за истинско обществено обсъждане се изпари. Обществото се приземи тежко  в момента, в който си даде сметка, че всичко е решено отдавна-отдавна, още на етап задание, преди да бъде обявен какъвто и да било конкурс. Всичко е вкарано от самото начало в един коловоз, така че колкото повече процедурата напредва, толкова повече да няма място за мърдане и всякакви критики да могат да бъдат парирани съвсем законно посредством действаща нормативна уредба и вече гласувани и приети решения. Ако на обществото не му харесват проектите - негова си работа - да беше се обадило по-рано. Желязото се кове докато е горещо; ако обществото не се опомни и не се ангажира с проблемите на града си овреме, а именно на етап “какво да бъде”, винаги ще се страда на етап “харесва ли ви”. Просто защото ще е вече твърде късно да каже “не”.

Този текст е препубликуванот блога „Нещо се случи„, защото темата е ужасно важна и колкото по-голям отзвук има, толкова по-добре.

freeimages.com

„В началото на 2015 година от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина отпадна един важен член. Член 217в, този, който се отнася за износа на лекарствени продукти. В него има един ключов момент:

(5) Изпълнителният директор на ИАЛ може в срока по ал. 4 да откаже с мотивирана заповед извършването на износ, когато при извършване на анализа по ал. 3 се установи, че:

1. наличните към момента на подаване на уведомлението по чл. 217б количества от съответния лекарствен продукт в Република България не са достатъчни за задоволяване здравните потребности на населението;

2. в резултат на извършване на износа може да настъпи временен недостиг на необходимите за задоволяване здравните потребности на населението количества от съответния лекарствен продукт;

3. липсата на достатъчни количества от съответния лекарствен продукт за задоволяване здравните потребности на населението може да застраши сериозно живота и здравето на населението.

Казано просто, това означава, че когато има съмнения, че лекарствата в страната няма да стигнат за нуждите на болните, износ може да бъде отказан. За да е сигурно, че пациентите в България ще имат количествата лекарства, които им трябват.

На 29 януари 2015 Конституционният съд обявява член 217в като неконституционен. (В края на текста има линк, от който можете да видите както извадката от закона, така и решението по делото).

Съответно, от края на януари 2015 година Виреад, лекарството, което се използва за лечение на хроничен хепатит В, започна да изчезва от аптеките.

Какво всъщност се случва?

Отпадането на съответния член от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина създава чудесни условия за реекспорт. Лекарството Виреад струва на българските пациенти 587 лв. на месец, които Здравната каса покрива. В други страни от Европейския съюз цената на Виреад е значително по-висока. Досещате се какво се случва, нали? Когато фирмата-доставчик за България зареди аптечните складове, част от количествата лекарства директно се изнасят и препродават, преди още да са стигнали аптеките. Разликата в цената отива в нечий джоб, а пациентите отиват на майната си.

В България болните от хепатит В са над 350 000 човека. Част от тези хора се лекуват с Виреад. За повечето лечението е доживот. Ако се наложи да прекъснат лечението, състоянието им рязко може да се влоши и да доведе до летален изход.

И това е само върхът на айсберга. Въпрос на време е и други лекарства, които са с по-ниска цена в България, отколкото другаде в Европа, да започнат „мистериозно“ да изчезват от аптечната мрежа. Премахването на чл. 217в от Закона може да убие много, много хора.

Лекарите, пациентите и фирмата-вносител призовават за спешни мерки, преди ситуацията да излезе тотално извън контрол. На ход е държавата.

Туке сигналът, подаден от пацентско сдружение ХепАктив към институциите. В него са приложени извадка от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина и Решението на Конституционния съд от 29 януари.

  Предлагаме ви разговор (на Валентин Дишев, от 25.03.2015 г.)с Нева Мичеваза „Кучки вероломни” от Роберто Боланьо (“Жанет 45″, март 2015 г., оформлението е на Люба Халева, преводът от испански е на Нева Мичева, редактор на книгата е Лиляна Табакова) – новото попълнение на великолепната поредица „Кратки разкази завинаги”:



(първа публикация - в електронното мултимедийно списание за литература DICTUM. Разговорът ще бъде излъчен и в “Страници” – специализираното предаване за литературата като събитие и събитията в литературата, реализирано от БНР - Радио Благоевград)

като млад си носеше джобно издание
на Новия Завет
написано с мравешки нокът
но след време зрението му отлабна
замени евангелията с двутомна библия
буквите растяха страниците не побираха
достатъчно
нае от старото си даскало проектор
нощем сядаше на някой заден ред
в отвореното лятно кино
и броеше пак с апостолите
редове и дни
докато първите трамваи
не издрънкваха по три пъти
далекогледството му се задълбочаваше
бе спрял да различава букви от числа
един ден в автобуса
се зачете в хората и тази версия на Словото
му се понрави
и видя по-истинска
изчете ги с любов по танца по движението
и премерените сблъсъци
изчете планините и тръпчивата зора
докато зрението му разнищваше и мажеше
пейзажите
докато фокусът се дърпаше напред
и вдалечаваше
докато не зачете шрифта
на безкрая

Стихотворението е включено в „Корабен дневник на книжната лодка” – дебютната книга с поезия на Георги Гаврилов, подготвяна за печат от Издателска къща “Знаци”. Очаквайте я съвсем скоро.

   Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. Учил е английски, френски и унгарски. През 2014 г. успешно защитава бакалавърската си теза (по “Физика”) в СУ “Св. Климент Охридски”. От 2012 работи в Института по ядрени изследвания и ядрена енергетика. Автор е на публикации в периодичния печат – „Литературен вестник”, в. „24 часа”, списание „Щастие” и др.
  През 2014 печели първо място в Националния конкурс за поезия „Море” (Бургас), както и второ място на конкурса „Веселин Ханчев” (Стара Загора)…
   „Корабен дневник на книжната лодка” е дебютната му книга (Издателска къща „Знаци”, 2015 г.).

Георги Гаврилов в „Кръстопът”.

   Поезията на Георги Гавриловме затруднява да я представя с лесни и, не дай си Боже, с безотговорни думи. В същото време ме освобождава от притеснението да мога публично да изразя личното си възхищение от неочакваните за мен зрелост, оригиналност, интелигентност, дълбочина и непременно – от поетическата красота на изреченото и неизреченото в стихотворенията му. Неочаквани – защото Георги Гаврилов е едва на двайсет и четири години. Бакалавър по физика е и това го прави още по-интересен за мен като поет: вдълбочен, внимателно вгледан в Брауновото движение на живота, който никога не е в покой – движение, при което, доколкото ми е известно, нищо не може да се предскаже или провиди за повече от миг.
   Но за истинската поезия като тази, светкавично кратките отрязъци от време са повече от достатъчни, за да се появят от богатия творчески свят на нейния автор ярки картини, зрели чувства и мисли, а понякога и внезапни поетически еврики.
   Поетът успява да го постигне, защото е намерил центъра, т.е., същността: „ние сме като мушици/ Браунови мушици/ и изглежда че се движим напосоки/ и наистина се движим напосоки/ но така че/ центърът ни винаги остава неподвижен…”
   Такава почувствах поезията на Георги Гаврилов – първо като читател, след това и като редактор. Затова съпричастно и с вълнение пожелавам: На добър път на „Корабен дневник на книжната лодка”!

Очаквайте съвсем скоро „Корабен дневник на книжната лодка” – издадена от ИК “Знаци”, под редакцията на Керана Ангелова, оформлението и корицата са на Невена Ангелова.