Първата ни малка победа. От самото си начало животът ни налага да проявяваме воля, постоянство и упоритост. Малкото дете прави първите си стъпки колебливо и несигурно, подкрепяно от своите родители. С всяка следваща стъпка то става по-уверено, докато настъпи мигът, в който започва да се движи без чужда помощ.

Постепенно ходенето се превръща от съзнателно усилие в естествено и несъзнателно действие. Също като ходенето, много неща в живота ни започват като съзнателни и целенасочени усилия, за да се превърнат постепенно и неусетно в неотменна част от самите нас.

Всяко начало и всяка промяна са трудни, но времето има магическата способност да изтрива онези спомени, които ще ни карат да се сещаме колко трудно е било в началото.

След тези встъпителни думи все още ли смятате, че след като всеки от нас се е научил да ходи, е невъзможно да успее да постигне здравото и хармонично тяло, за което мечтае?

Ако сте човек, който използва фразите "Искам да отслабна, но не мога", тази статия е предназначена именно за вас. Трябва да бъдете сигурни, че единствената пречка това да се случи са не лошите ви гени или злата съдба, а страхът и неувереността, които блокират естествените ви механизми за борба и постигане на успехи.

Както виждате, във всеки от нас е заложен стремеж да се бори, но успяват само онези, които вярват в успеха си. В най-общи линии човек ще се превърне в това, в което вярва, че ще се превърне. Всяка малка стъпка бележи най-големия ви успех – волята да не се предавате и да вървите напред. Постигнете ли този успех, всичко останало ще се случи, просто защото ще смятате, че е естествено и постижимо.

Умът направлява действията на тялото ви и следователно всичко или почти всичко е постижимо, ако вярвате. Тялото ви може понесе почти всичко. Умът е онова, което трябва да успеете да убедите.

Ако сте се опитвали да постигнете здраво и хармонично тяло и сте полагали усилия, но нещата не са се получавали, е време да се запитате каква е причината. Въпреки че повечето от вас са убедени, че именно и само те не могат да се сдобият с желаната промяна, ще се изненадате, че това въобще не е вярно.

Вашите лични разочарования са просто ваши лични очаквания, които не са срещнали своят брат-близнак в реалния живот. На какво са базирани вашите очаквания? В живота си човек е ежедневно заливан от голямо количество информация. Част от нея просто преминава покрай нас, но друга част ние възприемаме и тя на съзнателно и подсъзнателно ниво успява да се намести в нашия душевен дом под формата на стереотипи и очаквания.

Така например влиянието на медиите с налагането на образи на слаби женски тела води до формиране у жените на нагласа да асоциират физическата красота и възхищението от нея със слаботата. Тъй като животът на жените е непрестанно изпълнен с противоречия, страхът и несигурността ги кара да наблягат на разкрасителните процедури и красивите дрешки, за да си осигурят удоволствие, което за съжаление се оказва твърде краткотрайно.

Да се опитвате да премахнете собствената си несигурност в начина, по който изглеждате чрез красиви вещи е същото като да смените опаковката на развалена храна и да повярвате, че сте решили проблема.

Медиен срещу реален образ

Полезно е да знаем, че не всичко, което виждаме в медиите – телевизия, списания и т.н. е постижимо в реалния живот. Храната бързо се набива в очите на гладния, но малко от нас са си задавали въпроса дали въпросните модели изглеждат така през всеки един ден от живота си. Истината е, че освен плод на дългогодишни усилия в областта на тренировките и правилното хранене, изваяните тела на моделите са и плод на специфични краткосрочни усилия с цел постигането на перфектна форма за определена цел – фотосесия, участие в състезание и др.

Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, но ако очаквате, че ще изглеждате всеки ден като модела от корицата на списанието, разочарованието ви е в кърпа вързано. Добрата форма е ваш личен актив, който можете да притежавате цял живот, ако успеете да го превърнете в навик, а не в самоцел. Времето ще остави своя отпечатък, но вашето удовлетворение може да остане непокътнато, ако поработите върху начина, по който възприемате добрата форма.

В дългосрочен план добрата форма няма физически измерения. Тя е начинът, по който възприемате себе си. След това можете да се опитате да контролирате това възприемане и да променяте своята форма – можете да станете по-слаби или по-обемни и да бъдете еднакво щастливи. Както казахме по-горе, успехите ни стават реалност едва когато повярваме, че можем да успеем.

Познатата фраза, че шампионите се раждат, е доказателство, че силата на мисленето е практически безкрайна. Добрите резултати и удовлетворението от тях са най-силните мотиватори и стимули да продължим напред.

Всяка постигната цел обаче води до край на една битка, а с това и до известно разочарование. Постигнали сме желаното и сега накъде? Според американския психолог Ейбрахам Маслоу човешките потребности са подредени в пирамида и задоволяването на по-долната дава възможност за преминаване към стоящата над нея. Най-вероятно ще се насочим към нова цел.

Целите могат да бъдат много и различни и сами по себе си те не са нищо повече от една крайна спирка, към която пътуваме. Тъй като недостигът е движещата сила при тях, с постигането им мотивацията намалява и човешкото поведение се променя. Следата, която те оставят, е именно пътят на тяхното реализиране и именно в този път се развива нашето удовлетворение.

Не позволявайте фиксираният поглед в крайната цел да ви попречи да усетите удовлетворението по пътя към нейното постигане. Това гарантирано ще ви превърне в един нещастен човек, преследван от своята неудовлетвореност.

Ако обичате това, което правите, ако действията ви са облечени с желание, вие ще бъдете доволни от резултатите, колкото и незначителни да са те. Защото те са вашата поредна малка победа.

Представям ви пътешествието на Анна, Славен и дъщеричката им Аглая - “Около света за 5 месеца”.
***
Към Водопадите Игуазу

Пейката, огромната…

Когато пътувам до някое място и поживея там няколко дена, винаги си задавам въпроса – мога ли да живея тук за по-дълго и преди време отговора почти винаги беше ДА. Но скоро разбрах, че това ДА, не е винаги вярно – много често, човек не си дава сметка, че когато посещава дадено място като турист, той води съвсем различен начин на живот и прави съвсем различни неща от тези, които би правил ако живееше там за постоянно. И доста често се заблуждава, че само защото е му е било готино, докато му е траяла отпуската и ваканцията, би било супер ако вземе че заживее там. Затова отговора на въпроса дали ни е харесало някъде и дали бихме живели там са две напълно различни неща. Ето и прост пример от нашето пътуване:

Хареса ли ми в Рио де Жанейро – ДА; бих ли живял там – по-скоро НЕ

Хареса ли ми в Буенос Айрес – ДА; бих ли живял там – ДА, за известно време.


Буенос Айрес просто ни очарова от пръв поглед– нямаше нужда да свикваме с него, това просто е едно гостоприемно и приветливо място. Апартаментът, който си наехме от airbnb.com се оказа находка – голям, просторен, стилен и чист, централно разположен в един от най-хубавите квартали – Риколета.

Нашето убежище в Буенос Айрес

Собственикът на апартамента, Карлос, беше просто супер – много приятен човек горе долу на нашата възраст, посрещна ни много радушно, излъчваше заразителна позитивна енергия и въпреки, че имаше юридическа кантора (нали ги знаете юристите винаги са много заети и броят всяка минута:), отдели на два пъти по няколко часа да ни упътва по най-различни въпроси – да помогне на Анна да отиде на концерта на Мадона, да намери начин как да отидем до Уругвай с ферибота възможно най-удобно и евтино, да ни препоръча най-добрите ресторанти в града и още много други малки неща, които направиха пребиваването ни в Буенос Айрес супер качествено и безпроблемно.

На всичкото отгоре английския на Карлос беше горе долу на нивото на моя испански, но това не го спря – видимо се напрягаше да се сети за думички на английски, жестикулираше усилено и активно ползваше всякакви гугъл преводачи, включително и функция на смартфона си, чрез което казваше нещо на телефона на испански и след малко машинката с роботен глас ми заговаряше на английски, какво според нея е искал да каже нейният господар. Супер се посмяхме.

Първите два дена от престоя ни минаха без да се случи кой знае какво – валеше от време на време и само разучавахме какво има около къщи, колкото да си купим храна и стоки от първа необходимост, втория ден пък се падна неделя и аз без да се усетя се запуках в неделните покер турнири онлайн, взех че влязох дълбоко в главното събитие на FTOPS сериите, отне ми 8-9 часа да отпадна и деня пропадна.

Следващите дни обаче се разцепихме от ходене – много ни помогна факта, че се сдобихме с количка за Аглая от един заврян детски магазин в Бока и периметъра, който започнахме да покриваме драстично се увеличи. Да опознаваш едни от най-големите градове с 3 годишно дете без такъв уред се оказа непечеливша формула и бързо поправихме тази грешка, чрез закупуването на възможно най-простата (и съответно най-лека и лесна за носене) китайска детска количка.

Посещението на забележителности започна от… гробището! Да, няма грешка – една от най-големите забележителности на Буенос Айрес е именно гробището Риколета.

Ангелче

То се намира на супер централно място, на 10 минути от квартирата ни и повечето гробниците в него наистина изглеждат впечатляващо. Цели родове са погребани в една и съща гробница и лесно се вижда кога някой род се е прекъснал и няма кой вече да се грижи (разбирай да плаща) за поддръжката и паметниците просто се разпадат. Други гробници сияят от чистота и добра поддръжка, а някои са туристическа забележителност като например гробницата на фамилията Перон, където е погребана Ева Перон.


Има и такива, които са станали известни с печалните истории на хората погребани в тях – например на Лилияна Кроциати, която загива след като лавина затрупва хотела и в австрийските Алпи, докато е на сватбено пътешествие, а в същия ден в Буенос Айрес умира и любимото и куче, което също е изваяна заедно с нея в прекрасната статуя на гробницата.

Статуята на Лилияна Кроциати

Друга история, която гидовете в гробището обичат да разказват е тази на Rufina Cambaceres, която според легендата припаднала докато се приготвяла да отиде на театър, докторите я обявили за умряла, но след като я погребали се установило, че май не била съвсем умряла. Разбира се, човек не трябва да вярва на всичко, особено на истории като втората, която на всичко отгоре датира от началото на 20 век, но това не променя факта, че тези гробници изглеждат като паметници на изкуството.

След това се отправихме към Бока– може би най-известния квартал на Буенос Айрес. Това цветно местенце се е превърнало разбира се в туристическа забележителност, но въпреки това има неустоим чар.

Характерните за Бока цветни къщи

Просто се разхождахме по шарените улички, пълни с хора и заведения, пред някои от които млади хора танцуваха в ритъма на тангото, разглеждахме изключително оригиналните творби на аржентински художници, които се продаваха в една от уличките (даже не издържахме и си купихме една, въпреки риска да бъде смачкана при първото слагане в куфара) и даже навлязохме в не туристическата част на Бока, където стените на сградите са изрисувани с изключително интересни графити, но в един момент контингента от хора по улицата се влоши драстично, та решихме да се ориентираме пак към цветната част.

Бока

В следващите дни решихме да се пуснем по течението и града сам да ни води. Това е много подходяща стратегия за някои градове, а Буенос Айрес е много подходящ за целта – има много добър и евтин градски транспорт (автобуси, метро и таксита), най-различни квартали, всеки със собствена история, архитектура и атмосфера, много зелени пространства, изключително широки улици (тук е най-широкият булевард в в света “9 Юли”, който е с около 11-12 платна във всяка посока и се пресича от пешеходец поне за няколко минути) и сравнително безопасен.
По този начин попаднахме в Японската градина, квартала Сан Телмо, няколко приятни парка, квартала Палермо, където е пълно с магазини, в които просто искаш да влезеш и да купиш всичко и още много други приятни местенца.

Веднъж се набихме и в голям митинг на местните социалисти и комунисти – винаги ми се е искало да почувствам атмосферата от южно-американски митинг, така както съм го гледал по телевизията – ето че ми се сбъднаха мечтите.

Разбира се имаше и вечер посветена на тангото.Има най-различни варианти за посещение на танго представления, които се провеждат в специални за целта заведения. Някои от тях, които включват и вечеря са и доста скъпички (понякога над 150 US$ на човек), но има и такива на по-нормални цени. Шоуто, на което отидохме ние наистина си заслужаваше – включваше както танго, така и аржентински песни и разбира се музиката се изпълняваше на живо.

Танго

Определено има някаква магия в този тип изкуство, макар и аз да не съм от най-върлите почитатели. Аглая беше много впечатлена и издържа повече от час и петнадесет минути без да откъсне поглед от сцената, което разбира се е абсолютен рекорд за приковаване на вниманието (предния беше 20 минути в кукления театър във Варна).

Цените в Буенос Айрес са съпоставими с тези в България, което разбира се е голям плюс, тъй като освен всичко друго ти дава възможност да опитваш най-различни неща най-вече в кулинарно отношение. Всъщност въпроса с парите в Аржентина е доста извратен – ти сам определяш дали да ти е скъпо или евтино. Звучи странно, но е така. Например ако отидеш със 100 евро в банката и поискаш да ти ги сменят в песос ще получиш по-малко от 650 песос. Ако обаче отидеш на една специална улица в Буенос Айрес (улица Флорида) и смениш тези 100 евро при някой от уличните сарафи, ще получиш около 800 песос. Разликата наистина е огромна и си заслужава малкия риск да ти пробутат фалшиви банкноти, който аз избягнах като се оказа, че Карлос (хазяина) е готов да ми сменя пари, когато ми потрябват. Не можах да разбера точно каква е икономическата обосновка на тази аномалия, но както казах ако сменяте парите си на уличния курс, цените на всичко е Аржентина са същите или малко по-високи от тези в България.

Например апартамента, който наехме, който беше най-хубавия от всички дотогава ( а и след това), беше и най-евтин (около 50 евро на вечер), а вечеря за семейството със бутилка шампанско и първокласни телешки стекове в супер ресторант пак около 50 евро. Като съпоставка, за същата вечеря в добър ресторант да речем в моя любим Лондон лесно ще ви вземат 200-300 евро.

Качеството на храната и вината в Аржентина е наистина на ниво.Когато седнете да хапнете някъде, пък и било то и на туристическо място, можете да очаквате добра храна и ще е по-скоро изненада ако се окаже, че не ви харесва. Но ако трябва да дам съвет за едно място, където да отидете за обяд или вечеря в Буенос Айрес и наистина да се насладите на качествена храна и обстановка, това е Parrilla La Dorita, като ние посетихме 2 от четирите ресторанта и този на Аv. de Libertador беше по-хубав. Мястото е доста популярно, така че предварителна резервация не е излишна, но ние и двата пъти имахме късмет да седнем веднага.

Аржентински стек

За да обобщя всичко казано дотук, ще кажа че Буенос Айрес е изключително приятен и лесен за живеене град, с интересна архитектура и европейски изглед, богат културен живот, приятни и отзивчиви хора, много зелени места, добър градски транспорт, подходящ за шопинг и много качествени заведения за хранене. Единствения недостатък – много е далеч от България.
Вие бихте ли поживели на такова местенце? Аз май ДА!
Прогресът на приключението в реално време може да следите на блога No Limit Travels
Автор:Славен
Снимки: Славен

Как да не заобичаш приказките от новото поколение? Те са като нещо ужасно апетитно и мазно, което знаеш, че е вредно за здравето ти, но от което не можеш да стоиш надалеч. Просто се промъкваш до хладилника посред нощ, открехваш вратата и се тъпчеш с мръсното изкушение, докато не ти прилошее и вече не можеш да заспиш.

Какво да се прави, вкусно е.

„Пир в бърлогата” е история, която не бихте чели на децата си за лека нощ, но за сметка на това бихте чели на себе си за добро утро, за да наточите ума си като катана за новия ден, пардон, новия свят. В нея единственото царство, което ви се полага, е Мексико, палатът е на края на географията, кралят е наркобарон, а принцът се нарича Точтли.

Малкият принц Точтли няма нужда да се бори за нищо, защото получава наготово всичко, което пожелае – от трикорни шапки за колекцията си до либерийски хипопотам джудже за домашния си зоопарк. Точтли знае точно къде и колко куршума трябва да се изстрелят, за да се превърне човек в труп, обича французите, тези любители на рязането на глави, мечтае си за среща с ням японец и чете речника преди лягане, за да може да използва префърцунени думички като „енигма” и „мерзко”.

Казано накратко, Точтли е твърде зрял за възрастта си. Така поне твърдят по-голямата част от неговите четиринайсет-петнайсет познати. Точтли познава и доста трупове, но те не се броят. Ако не бяха трупове, а хора, вероятно и те щяха да потвърдят, че Точтли не е обикновено хлапе.

Виждате ли вече защо тази приказка с обратен знак е такова изкушение?

„Пир в бърлогата” е щедро подправена с черен хумор и в същото време улавя много изкусно детската гледна точка. Няма как да забравиш, че под всичките тези пластове насилие и безнравственост е погребана една невинност. Да, Точтли не е женчо, а мъжко момче, но въпреки това не може да престане да бъде дете.

На представянето на романа в София Хуан Пабло Вилялобос сподели, че е отделил две години да редактира творбата си, изпипвайки всяко изречение. В тези малко повече от 100 страници трудът му си личи. Ценно допълнение е именникът в края на книгата, тъй като Вилялобос използва науатъл, езика на ацтеките, за да даде на героите си интересни и характерни имена, които да си паснат добре със същността им. Красивата, стилна корица на книгата пък сполучливо улавя атмосферата на романа и света на Точтли, там, където се срещат детското и жестокото.

„Пир в бърлогата” се чете на един дъх, за да те остави в крайна сметка без дъх, подобно на всички трупове на страниците ѝ. Ако си търсите ударно и нестандартно четиво, това е вашата книга.

Вижте ревюта за книгата и от Мила Ташева в "Аз чета", от Христо в "Книголандия", от Георги в "Книжен Жор'"и от Зори в "Зорините озарения".

Делян Пеевски поиска пак да бъде следовател

Чудно ми е сега дали ще се сетят че протестите вместо да са за глупости като тока да стане по-евтин (иди чакай), да поискат много по-важни и полезни неща. Като например пълно измитане на институции като ВСС, които се кадруват директно и непрозрачно на търговски принцип от партиите.
Защо главния прокурор например да не се избира пряко като президента (а не от компрометирания ВСС)?
Такива неща директно влияят върху качеството на правораздаването, оттам директно върху средата за бизнес и оттам върху доходите…

Но за това трябва мисъл, а не първосигналност

Споделете в Twitter | Споделете във Facebook

коментирайте на страницата ->

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSSили emailили Facebook

Корицата е на Ина Бъчварова, влюбих се!

Съжалявам, че не мога да рисувам добре, защото искам да направя визуално ревю

на „Пир в бърлогата“ на Хуан Пабло Вилялобос. Представям си смесица между H.R. Giger и Салвадор Дали.

Салвадор Дали ще е, защото е крайно енигматичен и съм убеден, че хората на различни възрасти виждат различни неща в творчеството му. Гигер пък е брутален, жесток и от инсталациите му ти се драйфа. Ако сложиш едното в другото – ето ти „Пир в бърлогата“.

Скромното книжле е разказ в три части за едно хлапе, което живее в палат.

Не е че крал, просто е много богато, даже милионер. Познава 13-14 човека, но без да се броят труповете – с тях са поне 17. В двора му има клетки с птици и котки, птиците са орли и соколи, котките – тигри и лъвове. Има и стая за шапки, понеже хлапето много обича шапки – най-вече трикорни, но се кефи и на корони и какви ли не други, защото има страшно много – над 10.

Хлапето, някъде към 11-годишно, се казва Точтли и е единственият син на прочут наркотрафикант в Мексико. Така де, намира се във вихъра на най-доходоносния бизнес в Латинска Америка, а баща му често му позволява да вижда сделките му – и тези на маса, и онези, които завършват с четири куршума в сърцето и право в клетката на тигрите.

Очарователното на „Пир в бърлогата“, че почти нищо не се казва в прав текст, а минава през възприятията и изказа на малко момче. То например не знае коя е загадъчната дългокрака дама, която идва за по няколко часа и се скрива с баща му в някоя от стаите. Не е съвсем наясно защо има пет неизползвани, но заключени стаи в палата, докато не вижда в една от тях оръжеен склад. Значи има четири неизползвани стаи, заключава Точтли.

Покъртително и мерзко!

Освен това хлапето много иска да си има либерийски хипопотам джудже. Той е тревопасен – опасен за тревите. И понеже за баща му няма „Не може“, в един момент се озовава на сафари в сърцето на Либерия и на лов за либерийски хипопотам джудже.

Пак си повтарям, че особено удоволствие носи прекрасният лек изказ на Точтли – той обяснява хем по детски нещата, хем понякога си служи с доста енигматични изразни средства, понеже всяка вечер научава по една нова дума от речника. Покъртително, но не мерзко.

Единственият проблем на книгата май е, че е твърде кратка –

лично аз я прочетох за по-кратко време, отколкото ми трябваше да напиша това ревю (и за още по-кратко, отколкото беше представянето ѝ с автора Вилялобос в София). Но пък уж е разказана от дете – а къде сте чули дете да описва дебели книги?

Ревю за адската книга е първото в блога на колегата Жор , за Пира са писали две от любимките ми в Аз чета – Мила Ташеваи Габи Кожухарова, Зори има убийствен текст, а Христо в Книголандия също е възхитен. И много ясно – аз пак последен : )

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Високопоставени британски експерти в медицината алармират за микроорганизми, които не се боят от антибиотик

Всяка година по света се откриват около половин милион случая на туберкулоза резистентна на всякакви антибиотици. Фотография: д-р Рей Бътлър

Според една много мъдра и все по-актуална българска поговорка, човек знае две и двеста. Знае се, че хората са силно адаптивни същества и могат да се променят спрямо заобикалящите ги среда и обстоятелства. Това обаче е валидно за всичко живо по земята и е едно от чудесата на нашата любима планета. И колкото едно нещо е по-малко, изглежда, че толкова по-адаптивно е то. Логично, шампионите в областта са най-малките, онези, за които всички сме чували, но почти никой не е виждал. Микроорганизмите.

Терминът super bugвсе по-често ще бъде споменаван и за съжаление няма да е с добро. Един от най-разпространените супер-микроби, MRSA, убива годишно около 19 000 американци, което е много повече от СПИН, апример. Войната между хората и бацилите се води посредством все по-мощни химически оръжия за масово унищожение, наречени антибиотици. Напредъкът на технологиите обаче се оказва недостатъчно бърз за скоростта, с която миниатюрните гадове се адаптират. Което де факто прави така, че те стават все по-силни и издържливи от ден на ден. Понеже, както твърди друга мъдра поговорка, това, което не те убие, те прави по-силен. Според Сали Дейвис, Директор на британската служба за здравеопазване (Chief Medical Officer), след 20 години някой от нас ще влезе в болница за рутинна операция и ще умре вследствие на силно развитата резистентност на бактериите към антибиотици.

Mикроорганизмите са все по-зли и устойчиви вследствие безразборното използване на антибиотици. Фотограф: Сеньор Лебовски чрез Flickr

Любопитното в цялата работа е, че всички заети с темата тръбят наляво и надясно как трябва да хвърлим повече усилия (и пари) в изобретяването на повече и по-силни средства, а тихичко и с половин уста споменават другото. Кое друго ли? Ами най-важното – спиране на безразборното предписване на антибиотици, ползването им само когато те са НАИСТИНА необходими.

А кога ли ще стигнем и до антибиотиците, които поглъщаме щем не щем с млякото и месото на масово отглежданите и масово третирани с безразборна химия животни?

повече на REUTERS

На 25 съм и обичам телевизията. Въпреки упреците към нея, тя остава неограничен ресурс от информация (понякога грешна), манипулация (винаги грешна) и огромна, необозрима сила. Колкото и да твърдите, че не гледате телевизия, все някоe видео от предаване или репортаж попадат в живота ви и ГО гледате.

Познавате ме. Аз съм Настя, същата която направи предаването “Аз чета с Настя” по радио “Реакция” преди повече от три години. Оттогава то се мести из различни медии - радио и телевизионни, но продължава да съществува. По една проста причина - вярвам в нуждата ни от книги в ефира. Независимо дали е радио или телевизия, абсолютно съм убедена, че книгите са онова, което трябва да ни показват повече и още повече. Казвам го и във видеото си:

"Искам предаванията посветени на тендециите в литературата, новините от книжния свят и материали за последните заглавия, издадени по света и у нас, да станат нормална част от телевизионните ефири и да убедят продуцентите, че книгата не сваля рейтинга на предаването, а възпитава обществото."

Именно по тази причина заставам зад каузата “Книга в медиите - книга в ежедневието”. Надявам се тази моя провокация да срещне хора, готови да спорят с мен или да ме подкрепят, а с други думи - надявам се да има реакция. Защото, когато апатията е най-тежка, знанията са онези, които никога няма да ни оставят да заспим, а книгите са най-верният им “преносител”.

Около днешната новина за спирането на google reader, понеже “I told you so” не е толкова интересно, искам да цитирам Велин:
“Oh my god, they killed Kenny”

…those bastards. Всъщност, нищо не пречи да си кръстят всички услуги “Kenny” :)

(и се надявам за в бъдеще всички да се усетят да не ползват “поредния излязъл такъв service”, който може да замине и да страдат. Всеки админстващ може да си подкара един planet, всеки не-админстващ може да си подкара desktop клиент, а си мисля, че има и някакво средно решение, за което не ми се рови в момента)

(резултати от края на второто полувреме)

Преди година и половина ви помолихме за помощ за 24 от нашите кучета, които бяха диагностицирани със страшната и непозната (тогава) болест дирофилариоза. Червеи в сърцето и белите дробове, които бавно и сигурно убиват животните. Малко по-късно към „обречената“ група се присъедини нашият танцуващ с камиони, трудно умиращ Брус.

Благодарение на вашата помощ, скъпи дарители, днес сме накрая на тази битка. Няма да се спираме на подробностите – вече ви описахме ужаса от лечението при Джак, Харли и Сибир.

Те нямаха късмет

Представете си този ад още няколко пъти. Няколко пъти по няколко, защото петима от тях са вече звездички в небето. Старата немска овчарка Бети и Хлопчо си отидоха спокойно, от старост. Патрик и Закс получиха инсулт, най-вероятно заради гадните червеи. Г-н Ботунец не издържа…

Те са вече здрави

Разбираме, че тази новина ви идва в повече. Затова ще ви припомним – Сибир, Джак, Кара, Бонка и Зори  не само са вече здрави, но са и осиновени и вече се радват на живота такъв, какъвто трябва да бъде.

Бела, Мориц и Рита също са в домовете си, за тяхното лечение се погрижиха новите им стопани.

А ето ги и другите герои – кучета от приюта, които очакват новите си стопани в крепко здраве, окончателно забравили червеевите тревоги!

Те не могат да бъдат лекувани

Двете най-възрастни сред болните, уви,  не подлежат на лечение. Степента на опаразитяване и възрастта им не позволяват прием на имитицид. Т.е. – даваме им ивермектин, за да не се размножават червеите, но не можем да ги убием, защото ще убием и старчетата… Ще останат да се препичат на слънчице в старческия дом, колкото им е писано.

Брус и Гергана

Неее – Брус!!! и Гергана!!! Сега е моментът да го кажем – лечението завърши! Още нямаме потвърждение за Гергана, трябва да мине малко време, за да е валиден тестът.

Но Брус е официално здрав и понеже много му омръзна да стои сам и без игри, сега е на седмото небе, задето тичането и подскачането се върнаха в живота му. Дано само бързичко някой се влюби в него толкова, че да го поиска за доживотен другар!

Последният Мохикан

Не знаем дали преброихте. Ако да, значи ви се губи едно куче и това е нашата чудесна Главка. Горката, все я оставяхме за по-нататък, защото е една грамаданка, за която са нужни цели шест флакона от скъпото лекарство. Сега, когато никой друг няма нужда от имитицид, дойде време да пресмятаме и кършим ръце. Твърде много е, няма да успеем сами.

Главка, въпреки ужасното си име (виновна е д-р Станкова), е едно прекрасно и мило куче. Тя се радва на всичко, колкото и да е малко – една милувка, кратка разходка, купичка храна и Главка има батерии за размахване на опашка дълго-дълго. Много ни се иска да види и по-хубавата част от живота. Онази, когато си здрав и имаш свой дом, хора, които да обичаш.

Помогнете ни да спечелим мача

Ако имате възможност, помогнете ни да помогнем на Главка. От предишните лечения имаме останали 2 дози, а сега на Главка и трябват още 600лв, за да се освободи от гадните червеи в сърцето. Да, много са, но и ние не сме малко.

Наистина става бавно, става трудно, но – вече толкова добри кучета са се спасили от наказанието, да не оставяме Главка без лечение само защото е имала лошия късмет да се роди огромна и неугледна.

Молим, ако можете да помогнете – включете се, дори и с малко. Можете да дарите по ePay, PayPal или директно на сметката ЕТО НА ТОЗИ ЛИНК. От всички излекувани за вас – целувки и прегръдки. Дано успеем да помогнем и на нашето голямо момиче с добро сърце…

Развих вредния навик да ходя на кино. Взеха да се появяват и хубави филми напоследък, макар и не много.

Последните седмици гледах Паркър, Кръв за кръв и Хензел и Гретел.

Паркър е готин, Кръв за кръв е с Колин Фаръл, който е готин, а Хензел и Гретел е като скрийнсейвър. Красиви хора плуват в кръв и тъпотия.

Трудно се нацелва по-празен салон. Трябва да се отбягва четвъртък, когато билетите са с отстъпка. Културата на зрителите е все по-ниска и много дрънкат. Вероятно най-добрият ден за кино в момента е сряда.