Копенхаген

Транспорт

*Колоездачи, колелета и алеи

колоездачни алеи

• Пешеходна - достатъчно широка да се разминат две майки с колички;
• Колоездачна: - достатъчно широка за двама колоездачи;
• Автомобилна: не много по-различна от колоездачната алея;

Хората

хората в Копенхаген

Пари

Храна

Забележителности

из улиците на Копенхаген

архитектура

забележителности

канали

различно ползване на каналите

в началото на квартала

модерна скулптура, явно авторът е бил напушен

добре дошли в рая на тревата

Магазини

Как да стигнете до там?

Книгите са храна за ума и въображението. Колкото клише, толкова и вярно. А какво по-хубаво от това книгите да са храна и за тялото? Подобни мисли вероятно се въртят и в главата на Зои Тофт, автор на блога за детски книжки и четене 'Playing by the Book', която е нещо като нашата Вал Стоева.

Затова Зои дава началото на свое издание на Международния фестивал на книгите за ядене, взимайки пример от първата подобна надпревара Books2eat. За тазгодишното издание в своя блог преди няколко седмици тя приканва читателите си да направят "торта за хапване", да направят две снимки и да ги пратят по мейл. Крайният срок за участие изтече на 20 март, а на 28 март ще разберем кои са печелившите. Тофт дори е направила специално "табло"в социалната мрежа Pinterest, където качва снимки от конкурса. 

Идеята за международния Фестивал на книгите за ядене е на известната американска библиотекарка Джудит Хофбърг и Беатрис Корон и е реализирана за пръв път през 2000 г. и се случва около 1 април, рожденият ден на френския гастроном Жан-Антелм Брия-Саварен.

Някои от най-интересните участници в конкурса на Зои Тофт можеш да видиш и в галерия на нашата Facebook страница.

Да, да, да. Днес е часът на Земята и нека угасим осветлението и да спасим планетата. Ако помните, защото беше отдавна, аз бях  един от първите блогъри, които писаха за вдъхновяващата инициатива  идваща от Сидни.  И продължих  да пиша няколко години по ред.  виж:  2008/2009/2010.

Тогава, преди 5 години,  в 2008 вярвах, че колкото и символично да е действието на загасяне на светлините, ще покажем че ни е грижа за опазването на околната среда и климата.  Де, да знам, че това ще се превърна в начин по, който  големите градове ще се рекламират колко са зелени  с разни светлинни шоута и танци манци за народите.

Защото, най- голямата заблуда  в цялата тази екологична работата е, че сам човек може да постигне значителен резултат.  Защото голямата промяна е в ръцете на  световните политици и бизнеса. А, на тях не им изнася да имат ограничения, да заменят отровните си химикали с безопасно производство, да опазват реките, земите и горите, където добиват, произвеждат  и изхвърлят  продукти от всякакъв тип.

Последната Климатична конференция беше в Катар октомври 2012,  в която най- значимото  събитие беше отказа на Австралия да участва във втората част от протокола на Киото . Тя ще участва, но само символично. Разбира се,едни от  най големите  производители на парникови емисии САЩ и Канада не са страни по Протокола. Което, е показателно колко ангажирани с промените в климата са политиките на тези държави.  Китай и Индия нямат поети ангажименти като развиващи се страни въпреки, че поне една трета от световната индустрия е локализирана в тях  и техните територии често са тежко пострадали от разрушителни климатични явления.

И това е само пример на неангажираността с мерките необходима за прекратяване на промените в климата.  Следват изсичането на горите, обезлюдяването и замърсяването на океаните, изчезването на животинските видове, замърсяването на околната среда и и и …

Може  да решите да ме попитате. А, имам ли идея как да променим нещата?  Моят отговор е:  Не!  Ето, гасим ги тези лампи вече 8 година. И после к’во. В България се опитват да бетонират всяко  кътче пясък и да обръснат билото на  всяка хубава планина.  И ние протестирахме, и бяхме заменени от ново поколение протестиращи, че аз и доста от моите връстници се уморихме  и  те пак си строят.  И не само в България така. Испания вече събаря хотелите след строителния бум подобен на нашето Черноморие.

И в заключение на тази леко скептична статия искам да добавя, че все още не съм се отказала от екологичният си начин на живот.  Най любимата ми дейност е   залесяване :  всяка ранна пролет  и късна есен се организират акции за залесявания от най различни групи,  като GreenTeam Bulgaria – Зеленият Отбор на България. Винаги,  когато пътуваме  някъде сред природата – риболов, пикник или поход в планината взимам допълнителни чували за боклук и  обикновено настигат за боклуците оставени от другите.  И всички стандарти: ограничена консумация, местни производители на храни, ака бабите на пазара,  рециклиране, колкото и когато  мога.  Все неща, които ще прочете във всеки наръчник как да бъдем по зелени.

Иначе, угасете светлините. А, утре има залесяване ето тук, ако времето в подходящо за бебета може и да се видим.(...)
Прочети още Часът на Земята And Now What… (0 words)

CC tin4e for One Krisi On The Web, 2013. | няма коментари | Post tags:

    ”Един след полунощ” от Керана Ангелова е вече в книжарниците.
   Издателят – Невена Дишлиева-Кръстева– за книгата: “По своята форма разказът е документален - доколкото е съставен от фрагменти, миниатюри и есета, запечатали реално преживени моменти: мигове от детството, болезнени сблъсъци с реалността, раздялата с близки хора, наблюдения и размисли, вътрешни битки… За Керана сякаш не съществува дефинитивна граница между тук и там. В нейното единно, силно сетивно пространство на живеене, случка от ежедневието може да придобие дълбока екзистенциална сила.
   ”Един след полунощ” е писана паралелно със създаването на роман. Сякаш авторът има нужда да оползотвори докрай всяка капка творческа енергия. Така на страниците на книгата наблюдателният читател ще открие епизоди и мотиви, странстващи из романите ѝ – доизживени по различен начин.
   Защо “Един след полунощ”? „Родена съм в един след полунощ – пише Керана. – Може би поради тази причина по това време на денонощието най-ярко виждам невидимото – надвесена над белия лист.“

Премиерата на “Един след полунощ” (автор: Керана Ангелова; оформление и корица: Невена Ангелова; издател: ICU; меки корици; страници: 128; цена: 10 лв; ISBN 978-954-92864-6-5) е насрочена за 26-и март, от 17:30 часа, в Градска художествена галерия (Синагогата) - Бургас.

   ”Всъщност представянето на тази книга като сборник от фрагменти, миниатюри и есета, е донякъде подвеждащо. Защото тя е биография на некалендарните измерения на живеенето; тя е житие – в най-пълния, интенционален, смисъл на жанра – проследяващо, вътрешно последователно, най-важните принадлежности, подреждащи и предопределящи пътя на един живот.
   И ако влезете в книгата с този ключ, ще се уверите, че отстъпите в пространството, в което диша, и тунелите във времето, които я оставят без дъх, и високите ноти, и дълбокият екот, са логични, необходими, неизбежни. Задаващи свят. Пишещи неговия Именник.
   Всичко останало е въпрос на припознаване. И избор. Керана го е направила. И споделила – като неизбежност за себе си и като възможност за читателя…”(Валентин Дишев)

   Керана Ангеловав “Кръстопът”.
   Керана Ангелова в DICTUM.

Едва ли има по-приятна гледка от това да видиш как едно животинче, което ти си познавал като измъчено, нежелано и обречено – е обградено с обич и грижи в правилното семейство. Днес споделяме с вас част от чудесните снимки, които сме получили от наши задомени маймунки през изминалите дни:

Лабрадорът Роро – намерен куц и объркан на улицата

Роро е прекрасен. Има си и моментите на непослушание, но се справяме. Вкъщи е безгрешен. С котето съжителстват, но всичко приключва дотук. Не мисля, че ще се заобичат до степен, че като се прибера някой ден ще ги заваря сгушени, но поне искат да се изядат един друг.

С хора Роро е просто уникален. Радва се на всички, малки и големи. С кучетата също няма проблем, но и не си играе много с други кучета. Само иска да ги подуши и да ходи да си препикава тук там и да рови носа в храстите.

Още се опитвам да му привлека вниманието по-сериозно докато сме навън, защото в един момент е покрай мен, а в следващия просто хуква нанякъде. Добре, че го е страх от коли та ги избягва, а и покрай нас е сравнително спокойно и пътя ни е поразбит да карат бавно. Хубавото е, че винаги се връща там където ме е оставил, ако ме няма полудява и почва да ме търси. Не мога да го накарам да играе с мен докато сме навън.

Вкъщи Роро ми носи каквото му хвърля, но навън просто тези неща не го интересуват. Миризмите и останалите дразнители са прекалено силни. Силно се надявам и това да се промени. Иначе си има приятелчета в квартала, както и в парка.

Е, това е от нас. Поздрави на всички, Стоян

Котката Добранка – изоставена пред зоомагазин

Ето я Доби ( по старо му Добранка ) – точно1 година след като я взех.
Дебела и мързелива
Иван

Кутретата Макси, Софи и Моцарела – родени на улицата

Тези бебашки са три от едно цяло кучило късметлийчета, които заминаха при семействата си в Холандия. Родени на улицата, тези трохи имаха твърде малък шанс да оцелеят, камо ли да бъдат обичани и гледани като писани яйца. Днес Макси и Софи живеят заедно в едно семейство, а Моцарелка – в друго. Но и трите магаренца се оказаха с късмета да бъдат гледани от холандки на име Марайке!

Софи и Макси

Моцарелка

Котенцето Софи – бебе на улична котка

Свети Валентин не си е тръгнал от нашата къща.Обичта е навсякъде около нас и не можем да го отречем.Чиста българо-американска любов.

Надявам се, че сте добре и се справяте с настъпилата пролет. Кажете на братчетата на Софи в Германия, че и тя е много щастлива, че е най-щастливото момиче в града.

Оставаме във връзка и всичко най-добро,Милтън и Синтия

Баба Алма – изоставената боксерка

Изпращам ви малко снимки на Алми. Не са много добри, но показват хубави работи. На една от тях Алми е със своята лична масажистка – Петра. Останалите са от вкъщи и при моя приятелка.

Тя е толкова добро куче! Много се радвам, че е при мен.

Алма вече не е онова тъжно куче от приюта – тя е куче, което знае какво иска. Едно от тези неща е да става около 5 сутринта. А когато Алма е будзна утрин – НЯМА НАЧИН да останем да спим и минутка повече. Не, че трябва да пишка – нищо подобно – Алма просто се е наспала и смята, че и ние сме спали повече от достатъчно. Процедурата се повтаря всеки ден – от понеделник до неделя.

Най-новия навик е следният: когато изпусна някоя вкусна хапчица преди да съм и я сложила в устата – госпожата вече няма да се наведе да я всигне! Нищо подобно! Тя си има собствена прислужница, на име Клаудия, която ще я вдигне, ще я почисти и ще и даде да си хапне от ръка пак. Да имате въпроси кой командва у нас? За жалост – не съм аз!

Много поздрави от Виена, Клаудия

Куини – изхвърлена на улицата домашна рошла

Здравейте приятели,
обещахме да ви изпратим снимки от новия живот на Куини (Бенджи). Кученцето е много добре, бързо се приспособи и вече не си представяме как сме живели без нея!

Благодарим ви, че ни дарихте с тази радост!
Бъдете живи, здрави и продължете благородната си дейност… а ние всички ще помагаме с каквото можем!

Приятен и успешен ден… от Маноах и Куини

Котенцето Ваза (Риса) – намерено полу-мъртво от глад в зимния град

Здравейте,
пиша, за да ви кажа, че с малката Риса (бивша Ваза) си живеем чудесно. Изпращам няколко снимки (моля да извините лошото качество).

Госпожицата в общи линии е подчинила цялата къща, яде като змей и играе с абслютно всичко, което намери – очертава се страшна беладжийка.

Благодаря, че ни срещнахте. Поздрави, Нина

Хъскито Тара – изоставено на улицата в лошо състояние

Поздрави от Тара!

Тя вече е много послушна, дресирана е. Обожава да тича и да играе с нейното приятелче Спирит, също хъски. Любимка е на всички съседи. Мисля, че е много доволна. Свикна с мен и когато види, че излизам и затварям портата започва да вие. Липсвам й. Дресирана е да подава лапа, да прескача препятствия и винаги да идва, когато я повикам, също и да сяда.

Поздрави, Ели

Изт: book530.com

Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да изкорениш насаденото; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки; време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш; време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш; време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир. Еклесиаст 3:1-8

10x, Пепи!

P.S

Приликите с Ирина Флоринса случайни, тя идва хилядолетия по-късно

Това е 400-ният пост в този блог.

Благодаря на всички, които пълзяха, тичаха, летяха, влачиха се и мятаха камъни по мен!

Сърцето ми гори за вас, копелета!

Дано да харесвате пиано.

Fuck you, anyway!

Знаете, че ви обичам.

Тихомир Димитров

Вероятно сте чували за въпросното понятие "starvation mode"или "икономичен режим"на тялото. То обаче често се използва в прекалено общ контекст и е придружено от не толкова верни твърдения. В тази статия ще се опитаме да обясним какво точно представлява "starvation mode", какво се случва с тялото и метаболизма, когато се подлагате на различни диети с голям калориен дефицит и как може да предотвратите част от негативното влияние на този икономичен режим.

Какво е "Икономичен режим"на тялото?

Един от първите и най-значими експерименти с хора, подложени на глад, е започнал в края на далечната 1944 г. и е продължил малко над година, до края на 1945 г. Експериментът се е провел в Университета на Минесота и е бил много добре контролиран. [1]

Мотивите за изследването са били други, но ние ще ги сведем до това къде и как "starvation mode"се вписва в нашата цел – да изглеждаме и да се чувстваме по-добре.

В случай че не сте чували за "starvation mode", казано накратко, тялото изпада в това метаболитно състояние по време на строги диети за отслабване, когато сте в калориен дефицит за продължително време.

Може да сте чували за този режим, когато е ставало дума за забавяне на метаболизма при прекалено голям калориен дефицит.  Вероятно са ви съветвали да не гладувате, когато искате да отслабнете, защото тялото ви ще изпадне в икономичен режим, това ще контрира процеса на отслабване и той ще спре.

Съветът да не гладувате е правилен, но твърде общ. Зад него се крият други причини, а не защото няма да можете да намалите теглото си. По-долу в статията ще разберете защо.

Калориен дефицит и "Икономичен режим"– каква е връзката?

Нашето тяло е една изключително добре балансирана "машина", която се нуждае от определено количество енергия, за да работи. Тази енергия си я набавяме чрез храната, като част от нейните съставки носят определена енергийна стойност, която ние изразяваме в калории.

В зависимост от количеството енергия (калории), което поемаме, можем да бъдем в калориен дефицит, калориен балансиликалориен излишък.

Съответно при първото на тялото ще му липсва енергия и то ще трябва да си я набавя от това, което има на "склад". При баланс всичко ще е в хармония, а при излишък ще има неизползвана енергия, която отчасти се складира и отчасти се изхвърля от тялото.

Когато искаме да отслабнем и намалим процента на мазнини в тялото си, трябва да бъдем в калориен дефицит. Проблемът е, че продължителен калориен дефицит се възприема от организма ни като гладуване, независимо колко калории му липсват.

Тук идва и ролята на "икономичния режим". От чисто еволюционна гледна точка, тялото ни трябва да се адаптира и да оцелява с по-малко енергия. То не знае, че сме на диета и след една седмица или месец ще отидем до близкия супермаркет и ще напълним хладилниците си догоре.

"Странични ефекти"на икономията

В началото тялото ни има запаси от енергия и разчита на тях, за да оцелява. Започва да разгражда гликогена в черния дроб, подкожните и висцералните ни мазнини, посяга дори и към мускулите ни, понеже те са един от най-енергоемките ни органи.

Ако калорийният дефицит и гладът на организма продължат прекалено дълго време, тялото е принудено да започне да самоизяжда и по-важните си органи, докато в един момент просто спира да функционира.

Преди да стигне до последната и крайна мярка, тялото има още един коз – да забави метаболизма си и да влезе в режим на икономия. Колкото по-бавно се случва обмяната на веществата, толкова по-дълго тялото може да оцелее с ресурсите, с които разполага. Или в случай че сме на диета и все пак приемаме някакви калории, да оцелее с това, което му даваме.

Забавянето на метаболизма се случва основно чрез два хормона – щитовидните T3 и T4. Освен тези два хормона, намаляват и тестостеронът при мъжете и естрогените при жените. От гледна точка на тялото ние вече сме неспособни да се размножаваме, а и това не е приоритет в момент на гладуване. Приоритет е оцеляването.

Настъпва и объркване в хормоните, които контролират емоциите ни. Чувстваме се по-зле, депресирани, без никаква мотивация за нищо. Стига се и до психически разтройства.

За сметка на всички хормони и процеси, които намаляват и забавят, апетитът ни се засилва. При продължителен глад мозъкът е способен да ни накара да ядем неща, които никога не сме си помисляли, че ще присъстват в менюто ни. За него е важно да си набави енергия, независимо откъде.

Неслучайно хората, подложени на строга диета с цел отслабване често се предават и опустошават всичко в кухнята. Повечето се самообвиняват в липса на воля, но волята помага до един момент. След това сте изцяло подвластни на собствения си мозък.

Гладуването като средство за отслабване

Първо да уточним, че забавянето на метаболизма не стига дотам, че теглото да спре да намалява. Ако беше така, то нямаше да има хора, които в кризисни ситуации са починали вследствие на продължителна липса на храна. Метаболизмът ще се адаптира към съответните калории, които приемате, това ще ви принуждава да ги намалявате още повече, докато един момент просто ще трябва да спрете да ядете.

Метаболизмът се връща към нормалната си работа след прекратяване на гладуването и няколкодневно хранене в калориен баланс или калориен излишък.

Това обаче е при положение, че по време на отслабването сте загубили само мастна тъкан, която има нищожни енергийни нужди. Ако загубите мускулна или друга активна и енергоемка тъкан (органна маса), то и базовият ви метаболизъм ще падне.

Пълен глад, калориен дефицит от 200 или 1000 калории, без значение колко малко ядете или не ядете, забавяне на метаболизма и "starvation mode"винаги ще има. Разликата е в силата на "страничните ефекти" .

При пълна липса на храна или много голям калориен дефицит, ще загубите много мускулна тъкан. Стресът върху тялото ще е по-голям, съответно и психическото натоварване ще е много силно.

Ако се прекали, може да настъпят хормонални проблеми. Често срещана е липсата на менструален цикъл при жените и силно понижаване на либидото при мъжете.

Вярно е, че ще отслабнете по-бързо, но и цената, която ще заплатите, е по-висока.

Как да го направим правилно?

Лесно, просто не оставяйте тялото ви да мисли, че гладува. Ето някои насоки:

• Бъдете във възможно най-малък калориен дефицит. 5-10% до 15% при по-пълните хора са напълно достатъчни. Макар по този начин да отслабвате по-бавно, поне сваленото тегло ще дойде в по-голяма степен от мастна тъкан, а не от мускулна и органна. За помощ със сметките разгледайте статията Калориен баланс и калориен оптимум.

• Приемайте достатъчно протеин, за да поддържате положителен или поне възможно най-оптимален азотен баланс. Простичко обяснено, азотният баланс е разликата между разградените и изградените протеини в тялото. За да градите мускулна тъкан, трябва да сте в положителен азотен баланс, а ако сте в отрицателен, дори има вероятност да губите мускулна и други видове тъкани. За да определите протеиновите си нужди, прочетете статията Протеин (част първа).

• Въртете калориите и правете зареждащи дни. Това означава на всеки 1-2 седмици да отделяте по 2 до 3 дни, в които да се храните в около 10% калориен излишък. Т.е., ако поддържате теглото си при 3000 калории, добавете 10% и приемайте по 3300 калории за няколко дни, като не скачайте директно на 3300, а го направете на 2-3 стъпки. Това е начин да заблудите тялото, че е настъпил постоянен глад. Започналите да намаляват T3 и T4 се връщат в начален стадий, метаболизмът се забързва, а оттам и изгарянето на мазнини продължава с пълна пара. Някои хора правят по 1 зареждащ ден на всеки 3-4 дни, други на всеки две седмици в калориен дефицит изкарват 1-2 седмици в калориен излишък и т.н. Въпрос на проба-грешка е, за да видите при вас кой вариант дава най-добри резултати.

• Не забравяйте плодовете и зеленчуците. При прием на по-малко храна ще приемате и по-малко витамини и минерали. Ако на тялото му липсва някой микроелемент, бъдете сигурни, че ще си го поиска. Можете да обмислите добавянето на витамино-минерален комплекс като хранителна добавка. Това важи и за omega-3мастните киселини. В случай че не обичате да ядете риба, добавете рибено масло като хранителна добавка.

• Тренирайте мускулите си с висока интензивност, за да подскажете на тялото си, че те са му необходими и трябва да бъдат пазени. Ще трябва да потренирате с тежести във фитнес залата или със собствено тегло у дома си, но е доказвано многократно, че при отслабването само с монотонни кардио тренировки се губят само 50% мазнини, а останалите 50% идват от активно тегло като мускулната тъкан. Това намалява базовия ви метаболизъм и увеличава риска за йо-йо ефект, след като диетата приключи. При тренировките с тежести, ако са в разумни граници, загубата на мускулна тъкан е минимална, а ако ще разчитате на кардио, то започнете с монотонно кардио и по-късно преминете на HIIT.

Колкото и да обичам да чета творби на нови за мен писатели, няма нищо по-хубаво от това да ти остане време за любимите автори. Време, в което да се насладиш на творението им спокойно, да те заболят ръцете от стискане на тясната книжка, но просто да не съумяваш да я изоставиш, докато не си я прочел докрай. Винаги ми е било чудно защо Джейн Остин е по-предпочитана като автор от сестрите Бронте, тъй като, въпреки че много харесвам и нея, Ан, Емили и Шарлот са ненадминати литературни магьосници, които умело боравят и с най-тъмните човешки страни. Любовните романи на която и да било от тях са с толкова по-заплетена и сложна сюжетна линия, героите са толкова по-”богати”, събитията са непредвидими, а над щастливия край винаги се протяга някоя сянка от миналото. В сравнение с тях, терзанията на героините на Остин са си направо смехотворни, но за да не останете с погрешно впечатление, ще спра с това сравнение дотук, защото, в крайна сметка, и четирите са ми любимки. :)

“The Tenant of Wildfell Hall” на Ан Бронте разказва за живота на вдовицата Хелъни на нейния малък син, които се спасяват от покварата на собствения си дом, за да попаднат на място, където повечето хора ще ги посрещнат с лицемерие, а на по-късен етап: с открита враждебност. Хелъне решена на всичко да опази тайната си (а именно: че съпругът ѝ е още жив, но е избягала от него с детето си, тъй като бащата е пияница, комарджия и непоправим развратник), както и да предпази сина си от влиянието на чуждите хора. Това, че живее сама, и то само в няколко стаички в необитаема иначе къща, събужда любопитството на нейните съседи. Въздържана, пестелива на приказки и със собствено мнение по всеки въпрос, Хелънне трябва да прави много, за да навреди на образа си пред останалите. Въображението на тези, които не я харесват, се развихря и ѝ приписва връзка с нейния хазяин. Въпреки всичко, има един човек, който не успява да устои на остроумната и загадъчна вдовица – човек, който ще бъде променен от любовта, но не от раз, а с бавна и постоянна градация.

Книгата е условно разделена на три части: настояще – дневник на Хелън – ново настояще. Тъкмо когато си мислите, че сте разбрали всичко, което се крие в страниците на това четиво, Ан Бронтеви зашеметява с неочакван обрат на събитията, толкова лишен от логика на първо четене, че и вие, като г-н Маркам, няма да можете да повярвате на случилото се. Хелънсе е превърнала от глупаво влюбено девойче във волева жена, чиито действия са породени от висшата любов: първо – към собственото ѝ дете; второ – към бога. Решенията ѝ са толкова рационални и хладнокръвни, че човек изтръпва от липсата на излишна емоционалност, характерна за главните героини в английските новели. Въпреки това, както ще видим накрая, в нея продължава да живее това влюбчиво момиче, което е готово на всичко, за да задържи любовта, освен да погази собствените си принципи. Колко хубаво би било повече жени да разсъждаваха така и да умееха да пазят положението и достойнството си. Но това все пак е литературен герой – и то на една Бронте– няма начин жив човек да постигне такова съвършенство в себеотрицанието и борбеността, с които са дарени жените в творчеството на семейство Бронте.

Коя е вашата любима новела от Ан, Емили и Шарлот?

Публикувано от Девора

Традиционно вече пиша по един пост за рождения ден на блога. Тази година също няма да пропусна. Оказва се, че времето, отделено да докарам този проект до предучилищна възраст е било прекарано много по-ефективно, отколкото някога съм си мислела. Затова обичам да си оставям по един пост на тази дата – за да си напомня, че няма никаква логична причина да се отказвам.

На SEO конференцията в петък си говорех с една позната, която (както много други хора) се пита как намирам време и желание да пиша редовно. Това, че блогът стана на толкова години, е една от причините – когато погледнеш назад към тези повече от 900 поста, ти става ясно, че твърде много работа си свършил до момента, за да се отказваш точно сега. И това “точно сега” се разлива във времето от рожден ден до рожден ден и помага много, особено когато те е затрупала работа или просто не си в настроение.

Сили нямам вече да пиша всеки ден, а понякога пропускам и цели седмици, но стига да имам нещо за споделяне, предпочитам да го направя тук, отколкото където и да било. Не си правя илюзии, че ще пиша блог до дълбоки старини, но продължавам да намирам смисъл да го правя засега.

Ами, това е – честито, Блогчо! На всички читатели – благодаря за подкрепата! Кажете какво ви липсва, за да го направя по-добре преди седмия рожден ден.

___
снимка: jbelluch

Постът Един блог на 6е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Снимката по-долу е кадър от Street View в Пловдив, на Главната улица.

В Street view, всъщност, той изглежда малко по-различно – там го няма онова зелено нещо до лампата. То е част от Ingress— играта-обогатена реалност на Google, която играя в последните месеци — а аз го направих от т.нар. Intel map. Отскоро, при едно от последните освежавания на интерфейса, освен картата, беше добавена възможност и за преглеждане на града в street view режим и по-добро ориентиране за местонахожденията на порталите.

Всъщност това е нещо, което е повече от желана и необходима функционалност– вече дори писах за това и е повече от гот лека-полека това да се случва и реализира. Да, не сме свидетели на най-добрата възможна имплементация, нито пък добавката е функционална към момента, но подава любопитна заявка за посоката на развитие. Много би било гот вместо този маркер, в режим Street view да се вижда самият портал – някаква картинка, която да бъде монтирана в снимката, да се виждат резонаторите на поретала, връзките от и към него и всичката друга любопитна и полезна информация, която иначе засега е скрита и се показва само при преглед на картата. Колкото е по-визуално, толкова ще бъде играта по-интуитивна и ще задържа вниманието на играчите и няма да е отблъскваща и чак толкова неразбираема в началото на новаците, които не разбрат много-много какво трябва да правят, за да им се случват нещата.

Сега очаквам да бъде включена и камерата на устройството в играта при обиколките из града – обогатената (визуално)реалност, съчетана с озвучаването на играта, значително ще подсили степента на сцепление между играч и приложение. И сега тръпката е голяма, но не ми се мисли колко по-голяма може да бъде, когато всичко стане значително по-visual.

Ако някак магически можех да се озова във Франция през ХІХ век и да видя тази изпълнена с драматизъм и историческа значимост епоха, щях да бъда наистина щастлива, както предполагам и всички вие, които обичате френските романисти. Именно те са и тези, които ни позволяват да надникнем чрез книгите им като през стъклото на прозорец и да видим този век. Александър Дюма–баща и Виктор Юго са автори разказвачи на истории, които и до днес ни карат да чувстваме това минало отчасти и наше. Но има един друг писател, живял по това време, който освен миналото, успява чрез книгите си да ни опише и късчета от бъдещето, което е наше настояще повече от 100 години след смъртта му. Този писател е Жул Верн.

Този Жул Верн, който е считан за основоположник на научната фантастика, с когото пътуват и израстват цели поколения младежи, е всъщност човек, който цял живот е гледал към небето, опитвайки се да достигне звездите. Той умира на днешната дата, 24 март, през 1905 година на 77-годишна възраст, а пред гроба му в Амиен е поставен паметник, който изобразява точно този Верн, който излиза от ковчега си, за да протегне ръце към небето.

Жул Габриел Верн е роден на 8 февруари 1828 година в семейството на адвокат. По-късно баща му настоява той да учи право и докато следва в Париж, той влиза в литературните кръгове и постепенно започва да се занимава и издържа с литература. Неговата първа пиеса „Пречупени сламки"се играе, когато той е още на 22 години. Обаче се оказва, че не е лесно да се издържа само с това и работи при един нотариус, също и като секретар на „Лиричния театър" („Le Théâtre-Lyrique"), а по-късно когато се жени, става борсов посредник. Междувременно пише повести, повлияни предимно, както голяма част от творчеството му, от Едгар Алън По. Огромен успех през 1863 г. му носи романът „Пет седмици с балон". Това е ключов момент от живота му, защото оттук нататък той се отдава само но писането, напуска борсата и се издържа от творчеството си.

За Жул Верн, както за всеки велик човек, е писано и казано много. Бил е добър и лош, мрачен и весел, почтен съпруг и прелюбодеец. Сред цялото това море от определения, които се опитват да го вкарат в калъпа на един или друг образ, аз си избрах да цитирам Рей Бредбъри, който казва: „Баща ми е Жул Верн...". Така ми се иска да го разглеждам и аз. Като човек, който е единствен по рода си, с неговите добри и лоши страни, но и който оставя след себе си наследство достатъчно за хората по целия свят.

Безспорно Жул Верн е един от най-продуктивните романисти. За поредицата „Необикновените пътешествия"той има договор, че трябва да пише по два романа годишно, но работейки от сутрин до вечер тези изисквания не са представлявали за него трудност. От точно тази поредица са и най-известните му романи: „Пътешествие до центъра на Земята", „Двадесет хиляди левги под водата", превеждан на български под името „Капитан Немо", „Около света за 80 дни"и моята любима книга от детството - „Децата на капитан Грант". Тези романи те карат да усещаш огъня, от който бягат героите му, да плаваш в морските дълбини и да обичаш света и приключенията, които той крие.

Мисля, че е трудно да си представим днес колко вълнуващи са били неговите произведения за времето му. И въпреки цялата фантастичност, която се е долавяла в историите му, той винаги е проучвал из дълбочина темите си и именно с реалистичността на описаното непознато е омагьосвал читателите си. А в това начинание науката му е помагала изключително много, въпреки че не винаги се е съгласявал с нейните постижения за онова време.

Именно поради тези му наклонности в наши дни често се пише, че е бил нещо като пророк, предвидил появата на подводницата, стигането до Луната и дори телевизора и самолета. Вярно или не, аз просто смятам, че е един гениален автор, който е намирал света за изключително любопитен и, знаейки че е необятен, е искал да го изследва и опише във всичките му форми и проявления, из основи, от центъра на Земята до звездите на небето.