Съжалявам, но вероятно ще разочаровам тези, които очакват третата част на повествованието, понеже тя няма да съдържа нито снимки, нито завършека на историята.
Не искам да го напиша. Иска ми се да вярвам, че отново скоро пак ще се върна край езерото Керкини. Рядко попадам на места, които ме зареждат позитивно, още по-рядко това са някакви затънтени природни забележителности. Съжалявам, дете на синтетични времена съм. Но там, на това място, намерих нещо. Не знам точно какво, но прилича на надежда. И почувствах много силно нещо, което не ми е непознато, но много рядко чувствата могат да рисуват толкова реални образи в действителността, още по-малко, когато това е усещане за липса…
Застигнаха ме няколко реплики – случайно и хаотично – пак там през тези два-три дни. Звучаха като послания и отговори, а може би бяха „верните“ въпроси… Защото за да разбереш или постигнеш нещо, обикновено наистина има поне един очевиден начин, и вероятно няколко невидими back doors… и понякога може би трябва да потърсиш не толкова очевиден път до него…
Попаднах за малко, по погрешка, в хотелска стая с камина, люлеещ се стол, вино, прозорци и легло от истинско дърво и каменен под… като в замък от някоя приказка… И преглъщам един абзац, който не бива да пиша, защото… може би ще го направя друг път. Не тук и сега е моментът. Иначе… бих искал да го напиша…
Намерих едно чудесно място, което много ми хареса и май заобичах. Срещнах интересни хора. Вероятно намерих още частичка от свое загубено аз. Понеже, в крайна сметка, „друг“ човек няма и винаги се срещаш със себе си.
А продължението винаги следва…
(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени