Тия редове ги дължа… Преди 30 години писах в „Литфронт” за книга на „Битълс”, тъй че дължа на себе си и на своите връстници редовете по долу…
„Ролигстоунс” чух доста след „Бийтълс”, а „Бийтълс” най-вероятно да съм ги чул за първи път на панаира в провинциалния градец, който отвреме-навреме гостуваше с бараки, отрупали сергиите си с най-различни заврангулки, неизменното Виенско колело, най-отгоре на диреците на което бяха закрепени точно ония високоговорители, които се опитваха да разлагат морално току-що отварящото очите си поколение, а на излизане от пазара латернаджията с една голя-я-яма латерна, качена на писан кабриолет, ни препречваше пътя, с едни такива бавни безкрайни песни, а около него се тълпяха най-обикновени хорица и правеха опит да бъдат тихи, за да разберат текста и да се опият от самата история, която певецът споделяше с нас, своите внимателни слушатели и зрители… Навсякъде обаче ще да е било шумно и уханието на кебапчестата-кюфтетаджийска соцпазарна икономика ще да ни е обгръщала приятно-миризливо, смесваща се с мириса на топли семки и сладникавостта на розово-кълбестите бухнали захарни памуци и захаросани червени ябълки. И кой знае още какви атракции ще да е имало в ония почти безмедийни епични времена, но думата ми беше за спомена от онова „Йе, йе”!, за магията на едни нови ритми, които се появяваха ни в клин-ни в ръкав отникъде, кой знае как промушващи се през граничните кльонове, скътани на тайни места от циркаджии и от хора без каквито и да са нравствено-идеологически устои на едни малки черни (днес държат да ги наричат „винилови”) плочи, за да забавляват най-вече поколението преди нас, поколението на малката ми леля, Бог да я прости, на Тошо Чикалито и на Фикович, израснало всред кресливите радиотонове на един априлски пленум и доста странните за ония времена буги-вуги мотиви, трелите на някакъв Елвис, когото щях да разпозная много-много по-късно като истински печат на оная епоха, за която ми е думата, епохата на трандафорите и тесните панталони и милиционерските печати по бедрата на някои палави момичета, влезли дори в поетическото творчество от ония години. Епохата, когато по улиците можеха да се чуят доста неприлични текстове на песнички от сорта на
Докторе, докторе
искам джазово дете!
Мъжко, женско – к`во да е,
само хулиган да е!
от устата на невъзпитани гамени и която цитирам доволно избирателно, тъй като за разлика от други поколения нашето, мисля, е запазило все пак някаква мяра…
Днес си давам сметка, че в десетината години след края на Втората голяма война в Европа като цяло ще да се е натрупала доста сериозна протестна енергия, която е търсила своя социален брод и който в различни държави е приемал различни форми, наречена от самия Кийт Ричардс „неумолима конфронтация”. В някои от страните на соцобщността тя се е изливала и чисто политически, но редовият гражданин тук в България е нямало начин да ги знае тия работи, тъй като медийното затъмнение си беше повече от голямо. Ако някои тогава, а и днес, имат основателни претенции към подобни констатации, то това ще да са били наистина не тъй чак толкова много хора, а и дори днес да отдадем дължимото на тия претенции, то нека кажем и това, че много от „тия” след Десети – от банките на Парламента и от други институции, – си взеха „своето”, а се оказва, че и в ония времена те не са били тъй честни и чисти, каквито ни се представят днес…
Баста с тия и с ония, нека обърнем повече внимание на самата книга. С още съвсем малко отклонение. Не съм от хората, за които „Ролингстоунс” са били по-симпатични от „Битълс”. Кой знае защо днес повече от бая гнусните „разбирачи”, доказали в живота и творчеството си (просто ги слушам какви ги говорят от тоя и оня екран, а поназнайвам за тях и … други неща), че като настройка на духа не само нямат, но и никога са нямали нищо общо с онова, което в ония години е движело и двете музикали групи, и които сега се изкарват, че Мик Джагър, Кийт Ричардс и компания са им били по-привлекателни и още „тогава” са ги „усещали” като носители на нещо наистина ново, много по-истинско и ценно, отколкото интелектуалните търсения на Джон Ленън и Пол Макартни. Ако пък е имало такива хора в ония времена, то в България са били наистина много-много малко. И въпреки че през годините „Битълс” са ми били много по-симпатични, то сега, когато преди празниците видях книгата на грозника Кийт не се поколебах дори и за минути и си я купих почти автоматично, като имах желанието да ощастливя човек от много младото поколение, може би от егоистичното „виж от какво сме се вълнували ние – нещо наистина ценно и останало във времето”. И който, поне засега, изобщо не попи полуприкритото ми послание и си ми го каза в очите: „Ами ти ще си я четеш”! И трябва да призная, че я прочетох наистина с рядко удоволствие, със стръв и рядка интелектуална забава, която с годините май ме спохожда, уви, все по-рядко и с глупавата увереност, че рано или късно и младите не могат да не ни последват…
Книгата най-напред ме ядоса с това, че започва с едни петдесетина страници, в които едва ли не основното е … дрогата. После, след като прехвърлиш половината от тухлата, разбираш, че „това” е едва ли не от най-основните неща за тия момчета (тогава) и сбръчковци (днес). Но мен ме подразни не самият факт, отдавна знаех, че е тъй, разсъждавах от гледна точка на постройката на книгата и дори и сега не мисля, че, чисто структурно, подобно начало е било неизбежно. От какво ли е продиктувано тогава? Авторът (и стилистът му), най-вероятно е искал задължително да прихване вниманието ни, пък дори и с чувството за отвращение у читатели като моя милост (нека го кажем така, макар че тук несъмнено преувеличавам). Разбира се, че това говори и за други неща, като например целената абсолютна искреност на изложението, понякога стигаща до гадост, или да видим „звездите” и като обикновени хора, които имат „нашите” недостатъци, пороци, присъщи човешки идиотщини и всичко това обилно напоено с интелигентно чувство за хумор. Като читатели е вероятно да не можем да схванем от какво точно е продиктувана оная „неумолима конфронтация”, довела до изкуството на протеста на ред поколения. Е, да, говори се за Никсън и компания, намеква се за гадостите на полицията и присъщата на западната култура, включително и американската, ирония и дори сарказъм да се отреагира простотията на полиция и свързаните с нея служби, но по-скоро като че ли цялото „това” е просмукано в негативизма на ред млади поколения към властимащите и козируващите им служби и службици, които не правят друго, освен да ги пазят, когато ония вършат безобразията си. И това не може да не е симпатично – демокрацията ражда слободията на властта и сие, виждаме го и ние вече двайсет и повече години, – всяка власт какво ли не прави, за да маскира истинските си намерия и действия. И понеже редовия човечец винаги е прецаканият, уви, такъв е животът, и понеже „това” се натрупва с десетилетия, да не кажем – със столетия, идва момент, в който започваш да вършиш какви ли не изгъзици, за да избиеш я негативни емоции, я съвсем осъзнато да противостоиш я с предизвикателства против властта, израз на непокорството ти, довело до „неподчинение”, я с прикрито несъгласие с идиотщините на никога ненаялите се. Дан със сигурност има и непомръкващото чувство на човека към свобода, протест и непокорство. Може и да е случайност старец да пази снимка с намръщената си муцунка от невръстните си години, но със сигурност не е случайно, че тая снимка вижда бял свят пред милионите читатели – „ей на, дори и когато не съм разбирал нищо, пак съм си бил несъгласен”! И оттогава – цял живот борба против „тираните”, властимащите или както той нарича вътрешния процес на душата: „да прецакаш системата”…
В “Life” усещаме как се ражда една религия, пардон, всяка религия, пък била тя и музикална – зачатието е с някаква необяснима маниакална стръв към нещо – после някой го назовава „идеи”, пък може и наистина да са такива… И ако говорим вече по принцип защо книгата на Ричардс ни приласкава като читатели, то това се крие именно и във факта, че ни говори за раждането на една легенда в модерното изкуство, каквато е „Ролингстоунс”. Много неща правят впечатление в тия страници, включително и това, че авторът й разказва за свои близки, останали верни на социдеите си: след като прочетох тия редове веднага си казах, че тук няма начин някои наши политически великани да не се възползват от неговата изповед, ъ-ъ-ъ, ами да, ей сега се сещам, че още преди година-две бившия ни премиер вече го направи – издаде някаква книга и топоса на корицата й негова милост търкалящия се камък като велик дух-потомък на … социалисти. Ама експремиерът ни скри от нас, че ония социалисти никога са нямали нищо общо с нашите, както впрочем действат винаги, т.е. съвсем избирателно, с фактите политиците навсякъде по света. Впечатление прави и отношението на Кийт Ричардс към черните музиканти и тяхната музика, дълбокото уважение към тях, но то не е до „черното”, а до истинската свобода в душите и музиката им и необикновеното им майсторство и свидетелството му за псевдоинтелектуалците-сноби, които на думи се възхищават от хора като самия него, но в действителност вътрешно се подчиняват единствено на стаените си генно-расистко-меркантилни подбуди. Към един Джанго Райнхард, пък който знае кой е няма смисъл да му се обяснява нашироко, за оная съкровена за Кийт „Малагеня”, превърнала се и в живота му, а и в страниците на книгата в почти митично-лирично-символична метафора… А всичко е било до осъзнаването на онова усещане, че чрез музиката хората искат „да се докосват истински, до душата и сърцето”, до усещането за свобода, която ти дава музиката, до абсолютното „незачитане на каквито и да са музикални правила, до тоталното пренебрегване на публиката или когото и да е било друг”… И това заради онзи мръсен свят отвън, свят без ред и закони, в който всеки намира пътя си опипом и в който „тъгата не се учи в манастир”… И тук в процеса на духовно израстване се намесват най-адекватните инструменти в проявата на дълбокия инстинкт: примерно, взаимното влияние между културите, инстинктивното докосване на духа до ценности, които отговарят на личния ти вкус и предпочитания. Опипом, както става винаги, когато нямаш нито нужната подготовка, нито пък има някой, който да асфалтира пътечката пред тебе, за разлика от някои тукашни боклучави титани, плещещи през секунди за някакъв power, power, power, ама защо не, те са истински български писатели, нали, които бършат в унес задника на английския… Удивлява ни и ужразпиляното чувство за … „събраност” у тоя Кийт: абе десетилетно момче-наркоманче, което облича к`вот му падне, ни яде-ни спи, пък пази тетрадчица от `59-а! Хайта, пък къта някакви писъмца от леля, от мама и от не знам кого си… Ама то стойностният човек, дори и да криви нанякъде, проявява себе си и онова, заради което е обичан от останалите, рано или късно. Пък кривиците на всеки в края на краищата нали са си личен кахър…
Раждането на новите тенденции, осъзнаването, че тъкмо ти си от малкото носители на тия нови тенденции и че тъкмо на тяхната група „е вменено” не само да афишират, но дори и да дирижират тия нови тенденции – ето това е най-удивителното в тая книга. Онзи стремеж да се откъснеш от унифицирането, схващаният стремеж на младото поколение да извоюва и наложи за себе си тъкмо „своя” начин на живот. Но нека го кажем все пак: и самата банда, а и поотделно членовете на „Ролингстоунс” са имали и социалния шанс за това, примерно, отмяната на казармата – той Ричардс и сам си го казва, пък нали и си признава, че други … май са били и по-талантливи! Да го изречем с две думи: тия момчета са имали шанса и са се възползвали от него. Както са имали шанса и други, но не са успели, може би защото все пак нещичко не им е достигало в ония признати и от него качества, които е изисквала епохата, за да те изтласка на преден план…
Между другото в моето съзнание са живи ония времена на малките винилови плочи, на „тавите” по-късно, примерно времето на нашето студенстване десетина години по-сетне, когато Евгени Глътката, Женята Гринберг или Митко Канапа непрестанно говореха и слушаха еди-коя си група, състав, банда по явни и тайни радиостанции и на купони се спореше и се раздипляше ценна информация за всеки нов албум, песен, съдба на китарист и барабанист, все се разменяха някакви тави, записваха се, припяваха се мотиви и цели песни. Когато Ванко, Бог да го прости, ми говореше в края на 70-те за Джими Хендрикс, „Лед Цепелин”, за подочути и от моя милост имена на групи и китаристи, но ми правеше впечатление с каква страст общуваха тия момчета за тях… Уви, мен никога не ме хвана и днес продължаващата тътнеща мания въобще към музиката от страна и на сегашните млади…
И ако не обръщаш много-много внимание на отделни инверсирани изрази на преводача, кой знае защо предпочел тук-там съзнателно да стряпа читателя в тях (то може и да има подобни похвати в оригиналния текст, не знам, може там и да звучат добре, но на български са си чиста тъпота, нека му го кажем, щом не е ревизирал натрапчивото си решение да ги използва и е проявил на места просто лош преводачески вкус) и се усамотиш в текста и в снимките, можеш и да пренебрегнеш и някои досадни кръстни мъки дори и на самия автор, по много странен начин груб и нежен, защото за него може и да са необикновено важни, но не и за теб – ти обичаш или уважаваш тоя човек и тия хора не заради личните им мании, капризи и както казахме – кръстни мъки, - а заради онова, заради което съдбата ги е благословила: песните им и цялата оная аура, която носеха и носят вече петдесет години около себе си. Нищо, че за него и за тях в ония велики моменти на младежка арогантност най-важното е било ”за известно време [да] си се откъснал от тази планета и никой да не може да те докосне”. Днес наложилата се музика у нас е с обърнат хастар в сравнение с „оная”. В края на 60-те поне на Запад тенденциите в развитието на младежките музикални течения бяха в голяма степен свързани и с политическите брожения. У нас pro forma това се наричаше „активно гражданско съзнание”, но то беше валидно само на западните млади, тук „нямаше смисъл” от подобни неща, тъй като къде ти тук подобни социални и политически условия… През 70-те вече можеше да се чуят по-свободно едни или други групи, едни или други песни, през `80-те в Благоевград всяка година се провеждаше един скапаноскучен фестивал на политическата песен. Досадна и прашасало-куха младежка политика, до голяма степен инспирирана и проведена и от днес действащи професори като Петър-Емил Митевци, доктори и пр. социологически великани, които и досега виждаме всеки ден на екрана и по страниците на вестниците – тогава обслужващи младокомунистически идеи и решения на пленуми на централните комитети на комсомола в различните години, те лично членове на тия централни комитети, но днес първи радетели и почитатели на ония яростнопротестни западни групи… Има си хас. И люде с пагони, разбира се, тогава и сега, никак не се съмнявайте! Но Кийт Ричардс май и за подобни хора си има реакция: „Няма как да станеш ченге, ако не си жалко копеле”.
Но Ричардс не говори през страниците само за музика – животът го свързва с хора от различните други изкуства и той говори въобще за тенденции в изящното – кино, живопис и други изкуства в „успоредица”. И всъщност “Life” е своего рода пътешествие в откритията на един музикант и в това е един от нейните чарове, тя си е и откровена енциклопедия на забранените субстанции, както и на световната бохема от отминалите години, каталог е на протестната култура и живо обяснение как протестът става основна движеща сила в изкуството на ХХ век. Кийт Ричардс – Вергилият на милионите си слушатели и читатели, водачът из Ада на духа на отминалото столетие…
