От половин година не съм снимала. Усещането е по-скоро странно, след като е имало години, когато това беше втори рефлекс. Като че ли сега просто няма на кого да показвам места, спомени и преживявания. Със снимките идват разказани истории, а за тях трябва слушател.
Хващам фотоапарат често, но не за да разкажа, а просто да покажа – нещо конкретно, документално, като бележка, която те мързи да препишеш, например. Не с онова преместване на фокуса, което е твое право като Човека зад обектива. Да насочиш внимание, да посочиш детайл, да поведеш някого за ръка по твоя си пътека. Изпълва те с чувство за сила. Да си припомниш това усещане е приятно. Май предстои нов период за фото-разходки.
Малко контекст: в Търново винаги ми правят впечатление детайли от улици.
Постът Забравеное публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.