липсват ми родителите ми. няма ги. изчезнаха от живота ми брутално неочаквано и бързо. вече 6 години не съм ничие дете.
в семейството ми има алкохолици. баща ми беше алкохолик.
в българия човек е смятан за алкохолик ако се влачи раздърпан и пиян от сутринта. той не беше такъв. изглеждаше прекрасно, изглеждаше непобедим, красив, суров, а се самоубиваше бавно, самотно и самовглъбено. разби ми сърцето няколко пъти, последният път беше със смъртта си.
майка ми също напусна рязко и неочаквано. няма да забравя как се тресяхме от студ с радина вкопчени една в друга през нощта когато научихме, че е мъртва. опитвахме се някак да преживеем заедно няколкото часа до самолета за българия. треперехме от мъка и ужас.
докато бяха живи и двамата повтаряха, че не искат да остаряват така, че да са ми в тежест.
не са ми в тежест, но коя тежест е по-тежка? кой преценява? и можех ли да приема баща ми жив с все по-западаща памет от склероза предизвикана до голяма степен от алкохола?
свикнала съм на резки и брутални смърти, така както загина бащата на детето ми, момчето, което обичах.
свикнала съм да говоря по телефона с приятелка в 10 сутринта, а в 12:30 на обед тя да скочи от десетия етаж и да се размаже в асфалта на някакъв американски паркинг.
свикнах след това да бъда съдена, че съм безчувствена, студена, арогантна, жестока, егоистка. имало е хора, които разбираха, че просто изпитвам животински ужас да не се разпадна, но повечето ме съдеха и продължават да ме съдят.
в училище съм правила опит за самоубийство, никога повече няма да го направя, но...знам как става.
нямам илюзии. може би съм цинична. може би съм ранима. може би нося войната в себе си. тя е обикновена война с много кръв, жертви, сълзи и опустошение. за да няма нови рани съм си изковала дебела броня. тази броня е около мен не за да наранява, а за да ме пази от страхът да не се разпадна.
пиша всичко това, защото се чувствам дълбоко неразбрана.
пиша всичко това, защото съм обвинена в жестокост.
извинявай. прости ми. прости ми, че не можах да те направя по-разбиращ, по-благороден, по-опрощаващ. прости ми, че не разбираш нищо. НИЩО. не разбираш нищо, разбираш ли?
поне не ме съди.
