неслучайно в „скверният дом“ е казала: „пиша с прашец и мед“, признавайки по този начин прилепчивото, примамливо естество на женствения си повествователен изказ.
затова пък в дневника й тази характерност идва на второ място. дневникът, който през тези години нараства заедно с писателските й огорчения, представлява вътрешно пространство, прераснало в многоетажна, слънчева сграда с хиляди прозорци, които гледат отвсякъде пейзажа на живота, разчитайки грижливо множеството му загадки. настоявам върху думата сграда, защото да градиш са нужни качества, които анаис нин другаде не проявява: логическо чувство, дистанциране, геометричен дух, безпристрастно око, което сглобява фрагментите в синтез, компактност, способност на светкавична преценка. това е внушителна сграда, в която тя се движи с увереността на господарка на замък, съзнаваща, че е посветила живота си за изясняване на своя вътрешен лабиринт, въздигайки го в емблема и образец на всички женски лабиринти.
вярно, светлината на съзнанието в дневника на анаис наистина е ослепителна, но не дотам, че да заглуши въпроса, който настоятелно звънти на всеки ред: коя съм аз?
ето този въпрос трудно може да се открие в дневниците на мъжете.
както правилно казва симон дьо бовоар, „онова, което липсва на жената, за да извърши големи дела е, че не може да забрави себе си. новодошла в света на мъжете, жената е все още твърде заета да се самоизследва“. и наистина какавидата на едно неуверено самопознание, непрестанно жадуващо за утвърждение, продължава да държи нин пленница на таланта й. оглежда се, анализира се, изучава се. руши се и се изгражда. иска да има ново място в обществото, в любовта. и се спасява. винаги. отчаяната смелост да се самоунищожи й е непозната. тази смелост обикновено характеризира мъжа, когото обществото е призовало извън и отвъд себе си, за да изстреля към велики цели, към велики абстракции. това е смелостта на онзи, който познава предела, самоотказа, самоунищожението, онзи, който не иска да се укрепи в центъра на някаква убеденост. това е смелостта на онзи, който вече няма нужда от огледало, защото отдавна живее изтръгнат от самия себе си като клон от дървото (архаичното отделяне от утробата е придобито качество), търсейки единствено да се реализира в делото.
за анаис нин обаче самопознание и дело са все още едно и също нещо. ето защо да навлезем в нейния дневник е равносилно да навлезем в утроба, създадена от съвършенството на повествователния изказ, да стигнем до края й и да почувстваме неизменната й зависимост от архетипа – този могъщ архетип, който от хилядолетия се издига на прага на всички женски стаи, затъмнявайки ги с властната си сянка и все още упорстващ да отстъпи.
и така стаята, истинската стая изисква смелост. изисква да излезем от нишата на собствения си малък живот, където сме сенки, и да спрем на сигурно място. да се втурнем в своеобразност, която може да не харесва на околните. да оставим страничната пътека, заобиколния път. наистина само оня, който властва изцяло над себе си, има право на стая.
ето я, нека влезем.
грация ливи