Режисьорът Маргарита Младенова наскоро получи наградата на Обществото на независимите театрални критици за „рицарското упорство, с което населява и брани територията на високия театър“. Повод за отличието са нейните спектакли „Зимна приказка“ от Шекспир в Театрална работилница „Сфумато“ и „Рицар на Светия дух“ от Боян Папазов в Народния театър.
Премиерата на втората постановка беше в самия край на миналата година. Рицарят от заглавието е Алеко Константинов, но сюжетът не е биографичен, а танатичен, мъртвешки – Щастливеца (в ролята екстатичният Иван Бърнев) се връща от отвъдното в алкохолната халюциноза, каквото е подзаглавието на драматургичния текст, на свой приятел. Не е нужно да се припомня, но все пак, авторът на „Бай Ганьо“ е убит в поръчков атентат, в който изстрелите са били предназначени за другия пътник във файтона, Михаил Такев. За този трагичен случай, в контекста на българската култура, може да се каже това, което Цветаева пише за Пушкин, „когато го раниха в корема, всички ни раниха в корема“. Колко и кои обаче са тези всички в момента… Така или иначе, в алкохолната халюциноза на пиесата се състои съдебен процес, на който убийците на Константинов са обвинени. И именно убитият ги защитава.
В донякъде тезисната площадна театралност на постановката се развива и случва сложно преплитане на традиционни български противопоставяния и взаимовръзки между история, изкуство, политика, стереотипи, ценности и обезценностяването им и желанието, християнско, но и светско, социално, за една, по Иван Хаджийски, „оптимистична теория за нашия народ“. И не само теория, ами и практика, реално случване, колкото може да е реална една перформативна театрална халюцинация, която, естествено, е наужким.
Цялостният жест, гестусът на спектакъла е възпроизводството на зло, смърт и отмъщение да бъде преустановено. Черното по диалектически и опрощенчески път да осъществи трудната си метаморфоза в бяло. И Алеко оправдавайки убийците си да промени Ботевата ситуация в друга, в която свестните у нас да не считат за луди. И да се кривне радикално от саморазрушението, автосаботажа и самоунижението на българския модел, както го нарича Стратиев, който е „казано просто – обратното на всичко“, родно място и седалище на антиподите. И да не се закача Левски (или Алеко, името и подробностите могат да се сменят според случая) на оградата отново и отново, за да се рециклира и преповтаря мотивът за мъченичеството и смъртта, а сериалът за безсмъртния кръг на порочния дисбаланс да не спира да се върти. Именно наличието на стена, на преграда, на под, които са прекалено изгнили и не можеш да се облегнеш и да стъпиш на тях, не можеш да ги прескочиш, но могат да те задържат и спрат като капан, блато или гроб е и поредното сценографско попадение на Даниела Олег Ляхова. Към края сцената е доказателство за това, че поне в един смисъл България може да е Швейцария на Балканите – в нея има толкова дупки, колкото в несметно количество швейцарско сирене.
Дали, пита се Алеко на Боян Папазов и Маргарита Младенова, ако се започне един бавен, изпълнен със смирение и състрадание основен ремонт, това ще доведе до промяна?