скоро до мене достигна писмото с вестта за скръбта ти,
четох за твойта щета с пълни очи със сълзи.
но аз не смея нелепо разумния мъж да теша и
да му изричам слова, казвани не един път.
вярвам, приключил си ти със скръбта, ако не по разсъдък,
по-скоро, мисля си аз, поради дългия срок.
докато дойде писмото през толкоз земи и морета
и отговоря и аз, мина година почти.
да се поднася утеха, е овреме нужно: додето
още сърцето боли, моли за помощ скръбта.
времето успокои ли по-късно душевната рана,
ако я чоплиш след туй, само ще я разлютиш.
а освен туй (и дано се изпълни надеждата моя)
ново събрачие теб нека да ощастливи!
овидий