Ако искаш да предскажеш съдбата си с карти, трябва да създадеш подходящата атмосфера: малко свещи, които да хвърлят златни отблясъци, камъчета, може дори и подрънкващи джунджурийки, откъснати от някоя гривна. Най-много обичам египетските карти, които, не толкова предсказват бъдещето, колкото ми помагат да видя пречките в настоящето. Значението на една от тези карти, Нефер, е, че „няма никакво значение дали източникът на вашето щастие е нещо различно от онова, което останалите смятат за голям успех.“. Обзалагам се, че Нефер се появява в съдбата на всеки един човек по няколко пъти през неговия живот, но понякога пренебрегваме неговото значение. Има обаче хора, които превръщат това значение във водеща сила, изправят се срещу общоприетото разбиране за щастие и изграждат свой собствен свят, който се превръща в двигателя на техните успехи. Такива са Пати Смит и Робърт Мейпълторп. Те са доказателство, че ако се впуснем в търсене на себе си, на своето щастие и на своето признание, едва ли бихме постигнали успех, ако няма някой, който да вярва безрезервно в нас и да бъде нашата неотменна подкрепа.
„Просто деца“ е автобиографична книга, която разказва за живота на Пати и нейната сродна душа – Робърт. Случайността (или съдбата) събира двама млади творци, които откриват заобикалящия ги свят всеки през своя собствен поглед, но винаги заедно, винаги чрез изкуството. Книгата не е романтична любовна история, която е белязала живота на една известна рок звезда и един известен фотограф. „Просто деца“ е рисунка от думи за неразривната връзка между две души, които винаги успяват да намерят път една към друга; хора, за които няма пречка да бъдат едно цяло, дори когато са разделени.
Не ми се иска да изпадам в подробности около образите на Робърт и Пати, защото не знам как бих могла да обясня тази толкова силна, но естествена връзка между една жена и един хомосексуалист, които започват връзката си като любовници, превръщат се в брат и сестра и завършват като двете половини на едно цяло. Несъмнено изкуството е това, което ги обединява още от самото начало. Инсталациите на Робърт в общия им дом, откраднатите моливи от магазина за художници, откраднатите моменти на щастие от задушаващото ежедневие, споделените танци на слушаните за поредна вечер едни и същи плочи, посещенията в любимото заведени, нощите в хотел „Челси“…
И двамата избират да не правят компромис със своите цели. Пати се отдава на поезията и рисуването, докато работи в книжарници и пише музикални ревюта. Робърт от своя страна изкарва прехраната си с каквато работа успее да открие (включително, след като осъзнава сексуалните си наклонности, работи и като мъжка проститутка), но не изоставя своята мечта да бъде човек на изкуството, напротив – преживяваният му, които първо рисува, а след това фотографира, в комбинацията с вглъбяването му във всяка фантазия, родена от употребата на наркотици, му носят световната известност, към която винаги се е стремял. И двамата срещат хора в живота си, които им помагат в това да реализират смелите си мечти. Заобикалящата среда на Пати и срещите с различни хора от музикалния свят успяват да събудят в нея желанието на изпее своите произведения и малко по малко, насърчавана от всички, от автор в музикални издания сама се превръща в изпълнител.
Представям си Пати Смит като човек с бездънно романтична душа, който приема света по възможно най-чистия начин. Вероятно всяко нещо, което приема в себе си, първо се пречупва през нейните разбирания, където лошите сенки не преминават през ситото, което отсява само тези черти на хората, които са достойни за възхищение. Привързаността й към Робърт и отворения й подход към всички останали е най-голямото доказателство за това. В същото време тя е един целенасочен човек, който не губи време в излишни размисли, а действа, и то на всички фронтове, по едно и също време.
Ако искате да надникнете в света на Пати и Робърт (или „ковчежето със съкровища“, както казва за книгата Джони Деп), „Просто деца“ има какво да ви разкаже (покаже) и то не е обезателно цветно и хармонично. Светът на двамата е като фотографиите на Робърт, когато Пати позира – бяла риза, върху която рано или късно поставяме най-черното сако. Това е неизбежен контраст, който ни кара да осъзнаем дълбочината и на двете: на споделеното щастие и на празнината, която остава, след като другият си е отишъл.
Публикувано от Девора
Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от издателство “Махалото“
Filed under: Биография, Музика
