За днес беше насрочен поредният протест срещу АКТА. Позамислих се дали да отида при положение, че все пак придвижването на споразумението уж е спряно в България. След това сметнах, че сигурно огромният процент от хората ще решат същото. А е добре да се знае и вижда, че опитът да бъдем продадени тайничко не е забравен. Че из пепелта тлеят въгленчета, и при нужда протестът може да пламне отново. Достатъчно буен, за да реши нечии политически съдби. Защото излизат да протестират малко хора, но преценяват как да гласуват вече не толкова малко. И се надявам с времето да стават и повече.
На Паметника на Съветската армия се събрахме не повече от 100-150 души. И сигурно към толкова полицаи. По навик ги държах под око. Имаше и кисели заради излишната съботна работа, но повечето бяха в добро настроение и разположение към протестиращите. Мисля си, че момчетата с униформи все повече виждат себе си не като кучетата на властта, а като пазителите на народа. (Да, винаги ще се срещат и корупционери и психопати-комплексари, както навсякъде, но не са мнозинството.) Бавно и постепенно, промяната в мисленето тече.
Присъстващите бяха… ами, постоянното присъствие на митингите срещу безобразия в Интернет. Мярнах Ники Ангелов да снима, видях Асен Генов да дава пространно интервю. Любомир Николов пък даде към четири. И ме смая колко точно е хванал идеята на АКТА: “Влезе ли в сила това споразумение, единственият начин да си “защитя” правата ще е да ги продам на безценица на някой голям…” Ех, ако това го бяха разбрали повече творци. Лъжите, че АКТА защищавала тях, щяха да бъдат издухани като дим.
Към 11:30 тръгнахме към Народното събрание. Постояхме и поскандирахме пред него, след това обиколихме по “Раковска” до “Александър Невски”, където естрада и музикални групи се готвеха да превърнат протеста в концерт. Наложи се обаче да си тръгваме с Ели – и двамата имахме спешна работа. Заобиколихме опънатата лента (насочени от един невероятно учтив и услужлив полицай… ей богу, такива хора могат да накарат дори стар циник като мен да повярва, че полицията наистина се грижи за нас) и тръгнахме към къщи.
Докато шляпахме из локвите обаче, аз замислено се зазяпах под краката си. И на едно място не издържах, спрях и клекнах да съзерцавам гледката.
Натрупаната около едно дърво огромна купчина мръсен сняг бавно се топеше под слънчевите лъчи и по тротоара тръгваха струйки кристално бистра вода. Тук-там правеха неголеми локвички, в които се отразяваше синьото като на картинка небе, и още голите клони на дърветата, и внезапно придобилите цвят сгради наоколо. А по дъното на локвичките се виждаше с подчертана кристална яснота всяка песъчинка, всяко зрънце в тротоарните плочи. Сякаш за момент диоптрите, астигматизмът и умората на очите бяха изчезнали. Отишли някъде далече-далече и отвели със себе си претовареното ежедневие с бързането, грижите и ядовете. Внезапно отново се чувствах дете, което гледа света с широко отворени и удивени очи, и вижда всичко за пръв път. Ново и чисто, неповторимо и уникално, пъстроцветно и истинско, всяка прашинка прелива от приказки и асоциации, всяко камъче е едновременно хиляди неща, дори без да престава да бъде в същото време себе си.
Случаен минувач разсеяно стъпи в най-близката локвичка и я изпълни с вдигната мътилка. За момент премигах – толкова грозно и опустошително ми се стори. Но веднага след това забелязах как бистрите струйки навлизат смело в мътилката и постепенно я отпращат и отнасят. Уж тънички и слаби сред нея, но непоколебими и с това непобедими. Уж едва-едва, но зазяпаш ли се за момент другаде, след малко са прочистили всичко и са му върнали изворната бистрота и свежест. Готов си да се закълнеш, че си е било чисто откакто е сътворено, че е създадено не от вода, камък и кал, а от нещо по-специално, по-истинско. Нещо, което сме забравили, че съществува. Или пък сме го виждали само отдалече и не вярваме, че има как да бъде пред нас и до нас.
Изгледах купчината сняг. Беше кална и грозна, приличаше на някогашната искряща пухкава бяла пелена колкото сбръчкана старица прилича на красива девойка. Но не толкова отдавна е била искряща и пухкава. Сега вече не е, но бистрите й води пречистват и обновяват всичко по пътя си… Скоро от нея ще остане само калта – тленна останка на някогашната красота. Но водите й ще са пречистили и отмили много и много по пътя си, и ще се връщат отново и отново, като бистър дъжд или пухкав сняг, докато този свят го има. А калта ще се слегне и ще стане отново земя, която ражда цветя и дървета, посеви и романтика…
Какво му трябва на човека – почти нищо. Само една най-обикновена пролет.