Чак ми е неудобно да пиша тая публикация. Тези бонуси вече ми протекоха от ушите и се изприщвам, щом чуя за тях. А от оправданията ми се гади. То от много неща ми се гади де. На първо място, гади ми се, като гледам как в страната с най-ниски доходи в Европа, в която качественото здравеопазване, например, е луксозна и недостъпна стока, някакви хора се замерят един друг с пачки, а хъсът, с който правят това, е съизмерим основно с разгула, заради който навремето си френската аристокрация, макар и без да знае, уверено е поела по пътя към гилотината.
Та за оправданията. Едно време, като бях в детската градина, и аз проявявах склонността да оправдавам белите си с това, че и Вили така правел. Да съм била на три, на четири, максимум на пет. Вероятно и вие така сте правили. Характерно е за възрастовата група. Да слушам обаче как някакви си раздавали бонуси, докато масовката се чуди как да се оправя с някакви двеста-триста-четиристотин лева на месец (петстотинте вече минават в графата на големите заплати, особено пък в по-малките градове, а и не само), а после същите някакви ми обясняват, че си раздавали бонуси щото и Кънчо така правел, ми идва в повече.
Filed under: Из друмищата на Абсурдистан, Моите пет стотинки, Не разбирам, Политика, Психиатрично отделение
