Твърдо вярвам, че всички биваме наранени по един или друг начин. Как е възможно да бъде другояче, освен в един свят на идеални родители, братя и сестри, съседи, приятели? А остава и въпросът, от който зависи толкова много: как реагираме на увреждането - дали го признаваме или го потискаме и как то засяга отношенията ни с другите. Някои признават увреждането и се опитват да го ограничат; други цял живот се борят да помогнат на пострадалите; а има и такива, чиято главна грижа е да избегнат на всяка цена ново, по-тежко увреждане. Точно те са безмилостни и трябва да се пазим от тях.
Ейдриан се беше самоубил в апартамента, в който живеел с още двама специализанти. Другите отсъствали през почивните дни, тъй че имал предостатъчно време за подготовка. Написал писмото до съдебния лекар, закачил на вратата на банята бележка “НЕ ВЛИЗАЙТЕ - ПОВИКАЙТЕ ПОЛИЦИЯ! ЕЙДРИАН”, напълнил ваната, заключил вратата, прерязал си вените в топлата вода и умрял от загуба на кръв. Открили го ден и половина по-късно.
В крайна сметка избрах какво да мисля. Тоест да разбера мотивите на Ейдриан, да ги уважавам и да му се възхищавам. Той имаше по-бляскав ум и по-сдържан темперамент от мен; мислеше логично и после действаше според изводите на логичната мисъл. Подозирам, че повечето от нас вършат обратното: вземаме инстинктивно решение, после изграждаме инфраструктура от разсъждения, за да го оправдаем. И наричаме резултата “здрав разум”. Смятах ли постъпката на Ейдриан за мълчалива критика към всички нас? Не. Или поне не съм сигурен, че е имал такова намерение. Ейдриан можеше да привлича хората, но никога не се държеше така, като че търси последователи; той вярваше в способността ни да мислим самостоятелно. Ако се “радваше на живота” като повечето от нас, или поне се опитваше, дали щеше да оцелее? Може би; или пък щеше да страда от вина и угризения, че не е успял да съчетае думите и делата си.
Има натрупване. Има отговорност. И отвъд тях има безпокойство. Голямо безпокойство.
джулиан барнс