Този пост е по покана на Тишо, който ме предизвика. И аз нямаше как да откажа.
Бъдещето е сега, защото сега дишам. Утре не съм сигурна как ще бъдат нещата – нямам гаранция, никаква (уви). Днес съм тук, смея се, плача, ям шоколад и пия кафе или ям сирене и пия вино. Или нищо не ям и пия вода. Сега пиша блог-постове и пея Малката скумрийка Сийка с дъщеря ми. Днес се срещам с хора и гледам снимки от отминали срещи.
Бъдещето иначе може да бъде и сложна работа: едни правят планове, други се реят из облаците с надеждата някой следващ момент да е по-добър. А пък аз вече почти престанах с плановете. Защото колкото са по-големи, толкова повече се сгромолясват с тътен и трясък и вдигат само много прах.
Бъдещето е сега, защото съм тук в момента. Оставям някаква диря след себе си като охлювите, но моята е дигитална и не може да я измие само един дъжд. Обаче е само диря – думи, снимки, разговори, чат, туитове, коментари и лайкове, статуси и шернати постове. Но аз вече не съм там. Сега съм на друго място, което утре вече няма да го има.
Бъдещето е сега и е по-лесно от всякога, защото е на върха на пръстите ми. Защото мога да бъда навсякъде и бъда когото си поискам с няколко клика.
И ако бъдещето не беше именно такова нямаше да имам този блог. Нито пък другия. Нито пък рубриката в Животът и други неща, и тази в jobtiger.tv или пък щях да пиша за Cosmo.
Така че бъдещето е сега, обаче само за тези, които искат да го използват на момента. За другите е друг път – като с колелото.