Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2012
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
Вчера беше добър ден за мен, защото заедно със сестра ми, направихме еднодневна екскурзия до Одрин, организирана от пенсионерския клуб. Всеки път се чувствам доволна и щастлива, когато намеря начин да се откъсна, макар и за малко от ежедневието и да се потопя в един друг свят, различен от моя.
Времето беше слънчево и топло и екскурзията ни зареди с приятни емоции, макар че през цялото време волю, или неволю правехме сравнения между живота в България и Турция. Първо посетихме българската църква „Св. Георги”.
И каменната църква „Св.Св. Константин и Елена”,
която от вътре е много красива, като архитектура.
И двете църкви са скоро реставрирани със средства на българската държава и много добре поддържани, за разлика от някои наши храмове.
В двора на църквата „Св.св. Константин и Елена „ има паметник на Екзарх Антим І
и три камбани, дарени от родолюбиви българи в т.ч. и от народния певец Илия Луков.
В двора расте красиво дърво, което се оказа магнолия.
В първата църква виждам снимка на българчета, посещавали вероятно неделното училище към църквата. За съжаление всички надписи под снимките бяха на турски, което много ме озадачи.
Изкачваме се по хълма, а в далечината лежи град Одрин.
Навлизаме в парка с паметника на Шукри паша
и укреплението, което е превърнато в музей. Шукри паша гледа към Одрин, а не към България, както казват някои.
По каменните стени има изложени снимки, в това число и на българи от Одринска Тракия.
Но за жалост пак всички надписи са на турски, а и записът, който течеше по уредбата също беше на турски. Снимам саморъчно направена карта на укреплението, по която може би е водена битката през 1913 година.
Има много снимки на Шукри паша и една на генерал Вазов,
командващ българските войски.
Силно впечатление ми направиха две рисунки, на които се вижда как български войник стреля по пеленаче. За пореден път си давам сметка, че историята винаги има поне две лица.
Излизаме от крепостта и се наслаждаваме на добре поддържания парк и гледката, която се открива към Одрин и виещите се край него реки Марица, Тунджа и Арда.
Слизаме към центъра на града и прословутата Султан Селим джамия. Сградата като архитектурно и строително постижение за времето си, а и до момента е величествена.
Минаретата се издигат на повече от 70 метра. Пред нея има паметник на архитекта, по чийто проект е строена.
Имам чувството, че в Одрин има поне още 20 джамии.
Одрин все пак е един ориенталски град, който се стреми да стане европейски и може би има по-големи шансове от повечето наши градове, които с тези отвратително сиви и олющени панелни сгради, приличат повече на гета, отколкото на нормални градове.
Много силно впечатление ми направи липсата на каквото и да е по терасите на жилищните сгради. Никъде не видях простряно пране, но не видях и саксии с цветя. Явно туркините не са големи фенки на цветята по балконите и прозорците. Не видях по улиците просещи деца, или възрастни, които са естествен декор вече в нашите градове. За кучета по улиците да не говорим.
Приятно впечатление правеха децата, играещи в училищните дворове и облечени в ученически униформи. Момичетата с цветни роклички, а момчетата с еднакви блузки. Докато разглеждахме укреплението, а след това и джамията пристигнаха няколко групи турски екскурзианти. Повечето жени бяха с кърпи на главите и с традиционните шлифери. Забулени с черни фереджета жени не срещнахме, за разлика от улиците на Мюнхен, където бяха на всяка крачка.
Кафенетата на обяд бяха пълни с възрастни мъже (без жени и млади мъже), които си пиеха чая и си говореха тихо и мирно, като наблюдаваха минаващите. Никъде не видяхме пушеща жена, а и мъже с цигара много рядко се срещаха. Още в автобуса водачката на групата ни каза, че в Турция е забранено пушенето на обществени места, в това число и под чадърите на кафенетата.
Средната заплата в Турция била 1000 лири, а средната пенсия около 800 лири.
Тъй като в района няма тежка промишленост, попитах момчето, което поддържа църквата „Св.Св. константин и Елена” с какво си изкарват парите и той ми отговори, че основно със селско стопанство, производство на хранителни стоки и търговия. За разлика от България в Турция всяка педя земя е обработена, засята, или подготвена за сеитба. Марулите обаче са по 2 лири. Жените по принцип не работели, а си стоели в къщи и си гледали децата, макар че в заведенията и в магазините вече работят много млади момичета.
В момента в Одрин се строи много. В покрайнините се издигат два нови жилищни комплекса. Строят се и жилищни кооперации от затворен тип. Нормите им за строителство явно са доста либерални. Особено старите квартали са застроени хаотично, с тесни улички, без тротоари и без никакво озеленяване. Новите булеварди на Одрин са широки с много шадравани по кръстовищата и добре поддържани зелени площи с цъфнали лалета и кукорчета.
Все пак в града се чувства една ориенталска хаотичност. Независимо, че не се виждаха много съдове за събиране на битови отпадъци, общо взето градът е чист и няма боклуци, както по улиците, а така също и покрай пътищата. От границата до Одрин не видях нито една найлонова торбичка, или друг отпадък, за разлика от нашата територия, която още след пропусквателния пункт е засипана с боклуци. Да не говорим за неприятната гледка от изтърбушените и зеещи без врати и прозорци изоставени и съборени сгради на бившите ТКЗС-та.
Видях как се полага асфалт в Турция. Дебелината е около 12-15 см. От границата до Одрин нито една дупка, а у нас пътят от Ямбол до Елхово е живо мъчение. Хвърляме милиони за глупости, а тези входни отсечки, които са лицето на България не ги оправихме веднъж за винаги. В България липсва контролът във всяко едно отношение. Всеки на работното си място прави компромиси и си затваря очите и по тази причина никой не ни уважава като нация, а и ние не се самоуважаваме.
След посещение на два от големите търговски центрове на Одрин, където цените изобщо не са за нашия джоб и след като опитваме от прословутия турски чай за 2.5 лири чашката, се отправяме към границата.
Минаваме край университетското им градче
и след това снимам турския ландшафт,
за да го покажа на Г. и да види, че макар и със синури, земята се обработва до последната педя и явно се изкарват добри пари от земеделие, достатъчни за осигуряване на нормален живот. Питам шофьора за цената на бензина. В момента е 4 лири за литър. Последна спирка на ресторант „Хаджиите”, където изхарчваме последните лири и в 19 часа влизаме в България. Пожелаваме си следващия път да стигнем до Истанбул, но преди това планираме следващата еднодневна екскурзия до Гърция.
17.04.2012 г.
Автор: Станка Парушева
Снимки: Станка Парушева
***
Конкурсът за пътеписи на Poblizo.com - “Къде бях? Какво видях?” 2012 е подкрепен от
Александър Тур – екскурзии, почивки, самолетни билети, хотели, круизи