Франсоа Оланд започна кампанията си с откровение: “Моят истински враг е светът на финансите”. Оланд не крие класовото си отвращение към заможните и иска да въведе данък от 75% за хора с доходи над милион евро годишно. Това разбира няма да донесе кой знае какви приходи във френския бюджет: хората с такъв доход са изключително малко и често мобилни. В отворения западен свят, голяма част от тези хора ще се преместят в Швейцария, Англия, Дубай.Идеята е проява на чист популизъм и показва, че френската левица не се е реформирала на йота от последните три десетилетия. Трагедията на Франция, а и на Америка, както ще стане дума, е че изборът й е между няколко луди и двама посредствени кандидати.
От другата страна на океана, бай Уорън Бъфет с право се възмущава, че секретарката му плаща по-високи данъци от него. Това се случва защото доходите от дългосрочни инвестиции се облагат с 15% докато всички федерални данъци върху трудовите доходи могат да стигнат и 40%. Не е прав обаче да се сеща чак сега: аномалията съществува от десетилетия и той повече от всеки друг се е възползвал от нея. Ако тая работа му беше толкова противна, трябваше да повдигне въпроса още преди 15-ина години, да дарява съответната разлика за благотворителни каузи или примерно да научи секретарката си как да изкарва милиони от инвестиции. Остава леко неприятното чувство, че след като е натрупал милиарди, Бъфет иска и да заеме традиционно проветривия пост на “милиардера със съвест”.
Обама умен кандидат и слаб държавник. На изборите през ноември срещу него ще застане Мит Ромни, чието имущество се оценява на 250 милиона долара и който плаща само 14% федерални данъци. На този фон появата на добрия старец от Омаха е съвсем навременна: срещу злокобният републиканец имаме един добър милиардер, който би си изял левия крак само да се намери чалъм да плаща по-високи данъци. Обама, сам образован и заможен, прави възможното да разпали класова ненавист преди президентските избори и полека влиза в играта на някои политици от републиканската партия, които по избори пък застават крайно в дясно и решително се изправят срещу такива световни злини като общодостъпното здравеопазване, работещите жени и предбрачния секс.
Данъците върху инвестиционни печалби са само една от хилядите вратички в ненужно сложното американското данъчно законодателство. Облекчения има за женените, за хората с хибридни автомобили и слънчеви батерии на покривите, за даряващите на църкви. Данъчно облекчение можете да получите в някои случаи дори и за загуби на хазарт. Ако продадете първото си жилище на печалба, можете да отпишете няколкостотин хиляди долара. Като за свободна държава, САЩ използва прекалено умело да насърчава гражданите да правят това или онова, което се струва угодно на правителството и на многобройните доброжелателни лобисти от различни бизнес, църковни и социални организации.
Плоският (и нисък) данък е действително най-удачен за зле управлявани държави с малки доходи като България. Но в голяма и сложна страна като САЩ или Франция той е трудно приложим. Минимална прогресия на данъците не е трагедия и не е социализъм. Но много по-важен от въпроса за ставките е въпросът за сложността на облагането. Плоският данък дава идеална възможност данъчното законодателство да се опрости и всякакви законни, полузаконни и незаконни измами да се ограничат.
Ако Обама действително искаше да гарантира, че хората с по-висок доход плащат по-висок процент, той щеше да пренапише целия данъчен закон в една страница,- три-четири прости ставки- да премахне всички вратички създадени от лобистите през годините и респективно да остави без работа хилядите “съветници по данъчна оптимизация”. Ако политиците имаха желание да помогнат на обикновения човек, щяха да направят данъците не по-високи или ниски, а значително по-прости. Опростяването – на данъци, правила и порядки – е фундаментално полезно за хората и фундаментално противно за политиците от целия спектър, но най-вече левицата. Проблемът на левицата във Франция и в Америка, а и навсякъде другаде е избирателното възмущение: както във финансов, така и в социален план. И докато от Обама все пак не можем да очакваме крайно-деструктивни действия, в чиновническата реторика на Оланд има нещо по гръцки опасно.