„Имаше едно време къща, много стара къща, която се наричаше „Къщата на джамията“. Тя беше голяма, с трийсет и пет стаи. От векове там живееха кръвни роднини, които служеха на джамията.“
„Къщата на джамията“ е роман, който се чете на един дъх. Но е книга, с която не можеш да приключиш на един път. Тя те провокира – не просто да мислиш, а да обмисляш прочетеното. Текстът напомня на приказките от „Хиляда и една нощ“ – напевен и в същото време динамичен, с постоянни препратки към Корана и ислямската история, но и към пресийската поезия и митология.
Къщата на джамията не е просто къща, тя е институция. Също като самата джамия, а може би дори малко по-властна. В нея е съсредоточена неофициалната, но истинска власт в град Сенеджан: имам Алсабери ръководи джамията, Ага Джан контролира пазара. Неговата къща произвежда най-красивите и уникални персийски килими и те разнасят славата на Сенеджан по света. И утвърждават властта на Ага Джан – той е моралният стожер на Сенеджан, патриархът на местното общество. Той е мълчаливата опозиция на властта на шаха, на парламента, на полицията.
Самият Абдола казва: „Написах тази книга за Европа. В нея става дума за изкуство, за религия, за секс, за влиянието на радиото и телевизията. Отдръпвам завесата и показвам Исляма като начин на живот. Видяното ще ви просветли.“ Убедена съм, че това е едно от най-ценните неща в тази книга – начинът, по който просветлява. Начинът, по който променя погледът ти върху голите фактите.
Възприемаме Исляма като стерилен, изпълнен с насилие, жесток. А тази книга ни говори за поезия и прелетни птици, за шарките на килимите, за любов и милосърдие.
Научена съм да мисля за революцията на Хомейни и установяването на шериата в Иран като за нещо лошо, за потъпкване на демокрацията, политическа катастрофа – не, не са ме учили на това в училище, уви. А съм твърде млада, за да си спомням събитията... И навсякъде, където потърся, ми се разказва една и съща история – за онеправдания и неразбран шах и прекрасната му съпруга, които влагали натрупаните си от петрол милиони долари в модернизирането на страната, в сторежа на болници, магистрали и училища... О, колко прекрасна е тази история - и черно-белите снимки, които я съпровождат и които съдържат някакъв особен блясък, престиж и чар. Кадер Абдола повдига тази бялскава, спусната от Запада, завеса и ни разкрива какво мислят за шаха и съпругата му обикновените хора – какво мислят за телевизията, радиото, Америка, високите токчета, модерните прически. Как се страхуват...
Разбирам страха им. Това не е просто страх от новото, непознатото. Това е ужасът от безпардонността, експанзивността, безсрамието, алчността, с които се налагат новите ценности. Болниците и магистралите са хубаво нещо, свободата на словото, човешките права също – но нима са всичко? Често казвам, че всеки гледа на света от собствената си камбанария. Но има хора, които се опитват да убедят всички, че гледката от тяхната е най-хубава. Лошо е, когато такива хора разполагат с милиони долари и армия, с която да подсилят твърденията си.
Ето защо на Хомейни се гледа, ако не като на спасител, то като на... защитник, покровител на традиционните ценности, на морала, без който настъпва хаос, разврат и разруха. Стилът на Абдола е много фин – без да казва нищо направо, без да поднася готови поуки и нравоучения, показва краха на една мечта, излъганите надежди, фанатизирането на вярата. Ага Джан с усмивка слуша член на неговото семейство да призовава „Салам бар Хомейни!“ по време на петъчната молитва и се гордее с неговата смелост. Дали би се усмихвал, ако знаеше, колко невинни ще загинат заради този същия Хомейни? Дали би се усмихвал, ако знаеше, че ще загуби един по един всичките си близки – убити, арестувани, избягали... Дали би се усмихвал, ако знаеше, че ще броди из планините в студената нощ и напразно ще дири гроб за сина си?
Политиката, войните, кацането на луната, нефтените кладенци, киното и телевизията са важни исторически събития, които ще влязат в учебниците. Разпадането на едно семейство, сриването на една надежда – няма. Ага Джан се уповава на Исляма, на вярата, че неговият бог ще му покаже правилният път. В същото време именно неговият Ислям се превръща в политика, а политиката – в смърт, война и разруха.
В началото „Къщата на джамията“ е пълна с гордост, усмивки, смях, доброта, деца. Постепенно всички си отиват. И Ага Джан остава сам с празната къща, сам с пропиляното, изгубено минало.
Корицата (дело на Ина Бъчварова) е прекрасна – не всички я харесват, няма и как. Но на мен ужасно ми допадат фините детайли, загадъчният прозорец. Защото тази книга е точно това – един прозорец към чужд, непознат свят, една протегната ръка. Може би, щом има такива книги, има и надежда.
Има още толкова много неща, които да се кажат за тази книга, но не знам дали ще е по силите ми. Но лично автора може да отговори на всичките ви въпроси.
Кадер Абдола в момента гостува в България по покана на издателска къща Жанет 45 и ще представи книгата си в четири града. В София премиерата ще е тази вечер, 24 април от 19ч. в галерия "Академия". Елате, определено има какво да се чуе.
