Ей Богу, има моменти в които искрено съжалявам, че не участвам в никакви патриотични емигрантски организации. Човек пропуска важни моменти. Ето например преди няколко дни Азис изнесъл концерт в Ню Йорк. Ще кажете “Никодиле, ти не си чалгаджия”. Аз чалгажия може и да не съм, но пък съм любител-изследовател българската душа. В тоя смисъл концертът на Азис е пропуск, който трудно ще си простя.
Какво се случва с две думи: батко ви Васко обявява, че татковината, макар и драга, му е тясна заминава да покорява Америка. Ебатимегатурнето му започва на сцената на някакъв ресторант в Куийнс, където жители и гости на Ню Йорк могат да се насладят на музиката му в патриотична атмосфера срещу едни 50 долара. Възможно е в цената да е включена и тройка кебапчета, но нека не гадая.
По стар български обичай, веднъж прибрал парите, Азис решава да не свърши работата. Пее десетина, не съвсем различни песни на плейбек, врътва си задника и си тръгва. Българската патриотична младеж, съвсем по американски, решава си търси правата, иска си парите обратно, влиза в схватка с агитката на Азис и вдига шум до Бога. Или поне до Комсомолская Правда. Излиза и съответния брой публикации в българската преса, които като цяло разказват за неуспешното на Азис шоо и цитират редица възмутени мнения на потърпевшите.
Случката ме навежда на някои стари мисли за националната ни трагедия. Първо, мили хора, извинете, но вие какво очаквахте? Няма нищо лошо в това да се слуша чалга, човек от носталгия и по-големи глупости прави. Но когато отивате на чалга концерт, имайте предвид, че най-вероятно ще получите чалга концерт. То е като реалити телевизията – абсолютен фалш, който обаче в комбинация с евтин алкохол и безотговорни приятели може да ви накара за момент да забравите че животът е добър единствено в сравнение с алтернативата. Преди много години съвсем нарочно попаднах на подобно естрадно зрелище край морето – ще ви излъжа коя едноименна певица беше – и качеството беше сходно. Само че освиркване и бой нямаше.
Излиза значи, че има значение дали се случва в покрайнините на Бургас или в покрайнините на Манхатън. А не би следвало, тъй като фундаментално погледнато чалгата си е чалга навсякъде, а Бургас – и това със сигурност го казвам – е далеч по-приятен град от Манхатън. Наздраве, Ани. Голяма част от народо-психологическите ни проблеми като мигранти, емигранти и граждани на глобалния свят е, че очакваме веднъж напуснали Родината, нещата да добият качество, което не са имали в пределите й. До такава степен някой ни е втъплил в главите, че чужбина е нещо друго (it’s another), че се обиждаме когато разберем, че ние самите не ставаме с нищо по-различни отвъд Калотина. И Азис не става по-различен. Единствено сиренето става по-добро и то защото хубавото от години е само за износ.
Вторият извод до който ме доведоха коментарите е, че веднъж взел трийсет годишна ипотека и подкарал възстар Форд, емигрант-патриотът приема всяка неприятност, дори далечно свръзана с Родината като национално предателство. На страницата на концерта във Фейсбук прочетох не по-малко от десетина мнения в смисъл “towa be6e podigrafka s celiya balgarski narod!”. Другари, не национализирайте загубите. Доколкото Азис с някого се е подиграл, това сте само вие. Милионите българи, които нея вечер са предпочели да не отидат на въпросния концерт нямат нищо общо с тая работа. Вярвате или не, не всяка проява на български естраден певец е от национално значение.
Третият и вече важен извод е колко трудно се справяме с двукултурието. Ако разгледате коментарите във фейсбук от преди концерта, почти всичките са на български, даже преобладаващо на кирилица. След концерта публиката инстинктивно се разграничава, много коментари минават на английски, демек “I ain’t nothin to do with fuckin’ Bulgaria” или поне на латиница. Гордеем се, че сме българи само докато е лесно. После минаваме на английски и се гордеем с Америка докато не ни глобят за някоя цигара в грешното кьоше, когато минаваме пак на български, изобретяваме компютъра, спасяваме евреите и изобщо тия американци не знаят как да се радват на живота.
Четвъртият и вече трагичен извод е, че толерантността ни също е условна. Пак само докато е лесно. След провала на Азис, същите тия хора, които платиха по 50 кинта да го видят (за тия пари можеш да видиш постановка на Бродуей, всякакъв рок, поп, класически концерт, Ню Йорк е град богат на култура), същите тия хора се сетиха, че той е mrasen tziganin i pederas. Ами извинявай, вуйченце, ама ако толкова ти пречи че е mrasen tziganin i pederas, що си купи билет? Да му се смееш на tziganiyata i pederaslaka? Как тъй от носталгия и патриотизъм отиваш да го гледаш, а когато не се окаже, че не нещо не ти е уйдисало изведнъж се сещаш, че тоя човек е различен.
Ей такива едни истории се повтарят. Хем съвсем същите, хем напълно различни- навсякъде по света и у нас където се съберем повече от трима на куп.