На представянето на филма във Варна – по време на юбилейното 30-то издание на фестивала „Златна роза“, някъде измежду лирическите отклонения и признанията за тежка вечер и съпътстващ я махмурлук, режисьорът Константин Божанов говори за магията на киното и как някога тя го е запленила по седмото изкуство. И изрази надежда поне частичка от тази магия ние да видим в предстоящата прожекция. Малко подир това светлините угаснаха, на платното запремигаха черно-бели артефакти, а лентата се завъртя…
„Аве“ започва доволно обещаващо. В перфектен ритъм и въздействаща атмосфера първите тридесетина минути ни въвеждат в действието, преплирайки съдбите на героите с ненатрапчив хумор и доза мистериозност. Божанов измества клишето за пътуващия влак и наместо това почти ни кара да заобичаме пътуването на стоп. А стопът невинаги е просто придвижване от точка до точка, понякога и за някои – метафорично или банално – е начин на живот. Със солидна, премерена режисура лентата преминава през няколко абсурдни и клинични за българското ежедневие ситуации, но без някоя от тях да „натежи“ и дойде в повече.
В повече е единствено времето, отделено на няколко от сцените към средата на филма, както и няколкото леки преигравания, за които можем да виним сценария. Това обаче са едни от малкото критики към заглавието. Като цяло „Аве“ е сравнително минималистичен филм с компактна, добре оформена история. Сценарият е на ниво и почти не си позволява излишни отклонения, пазейки някакъв баланс между реализма и имагинерното – по същия начин, по който героите се взаимодопълват с хладнокръвие и импулсивност.
Tяхното изражение са Ованес Торосян и Анжела Недялкова. Този тандем не е съвсем нов – двамата се появяват още през 2009 г. в Източни пиеси, което би могло да бъде прието и като забавно намигане към настоящата история, ако тя не беше снимана чак впоследствие. Във филма на Камен Калев младите актьори, макар и за краткото си екранно време заедно, загатват за химия помежду им. Разбира се, в „Аве“ персонажите са други и освен това са по-развити, противопоставящи се на много нива по плоскостта рационалност-емоционалност, ала химията отново я има. По свой и доста специфичен начин и двамата са харизматични, което, заедно с убедителната им игра „поглъща“ зрителя насред техните взаимоотношения и неволно го кара ту да бъде съпричастен, ту да взема страни. Режисьорът и сценарист Константин Божанов нееднократно заявява, че историята – макар и бегло – се базира на истински случки от неговия живот. Персонажът на младата Анжела е почти патологичен – и не непременно негативен: емоционална и лабилна, тя е колкото енигматична, не по-малко и (само)разрушителна, непредсказуема, нелогична. От онзи тип хора, които преобръщат живота ти и го тласкат към неопределени посоки. Екзотичната чантичка JAMAICA, с която героинята се размотава е гениално решение и не просто изпъква като топъл цвят на фона на магистралната сивота, а сякаш именно тя е най-голямото олицетворение за пълния асинхрон на момичето със заобикалящата го среда и обществено-социалните стереотипи и норми.
Тази година филмът остана скрит от широката аудитория. И докато в кината по кецове вършаха шменти-капелени недоразумения, „Аве“ обиколи едва няколко родни фестивала и то със съмнителен успех. В това време обаче бе номиниран на Европейските филмови награди и в Кан, а от фестивалите в Хамбург, Сараево и Варшава се върна с отличия. В този ред на мисли можем само да се надяваме, че филмът ще стигне до хората през март-април 2012, когато е официалната му премиера в България. Защото посланията на „Аве“ са разбираеми, историята – универсално трогателна. А за тези, които вярват в нея, магията беше там…