Вчера се разплаках в 8’30 седнала на ръба на леглото.
За пръв път пуснах Вихър в спалнята. Той дойде, седна до леглото и даде целувка. Минаха четири години. Помня ужасно много детайли от тези два дни преди четири години. Помян как плаках в служебната тоалетна, на другия ден валя сняг и беше студено. Помня усещането за липса на смисъл сутрин в трамвая. Научих, че хората страдат по различен начин.
Днес се просълзих в 9’00 на светофара на България и Гоце Делчев. Погледнах в огледалото и видях Вихър на задната седалка – кротък, зяпа през прозореца. Казах името му, той се обърна и се усмихна. Възпитахме прекрасно куче. Всичките вложени време, усилия и упоритост меко казано си струваха.
Вечерта на друго кръстовище в колата звучеше “Road Trippin”. Светофарът беше червен, зад мен кучето лежеше спокойно, до мен стоеше човек, който преди година не познавах, а днес бих му доверила живота си. И чакайки да светне зелено бях спокойна и кристално щастлива.