Румънският фестивал Summer Well можеше да сбъдне много мечти – в програмата му попадаха Citizens!, Wolf Gang, The Asteroid Galaxy Tour и Hurts през първия ден, а на следващия – Zulu Winter, The Big Pink, The Vaccines, Glasvegas и събралите се след 15-годинишно отсъствие The Stone Roses. Точно между комфорта от изживяното през събота и в очакване за неделната вечер, вторият ден пропадна заради дъждовното време и нестабилността на сцената в калта (а малко след анонса изгря слънце). Но дори и очакванията, които фестивалът сбъдна, бяха достатъчни, за да превърнат Summer Well в едно предимно позитивно и запомнящо се изживяване. Дори това, което получихме, все пак няма аналог на местната сцена, а както добре знаем знаци за интензивно наваксване засега няма.
Citizens!, които тази година издадоха обещаващия дебютен албум Here We Are, откриха фестивала, но за съжаление без голяма част от хората, които искаха да ги гледат, сред които и аз. Причината – тромавото придвижване до парка в близост до Букурещ – случка, която задълбочи love-hate отношенията с местната организация, изненадващо българска за един чуждестранен фестивал.
(Wolf Gang)
Последваха Wolf Gang, които подгряваха Coldplay на турнето им към актуалния Mylo Xyloto и привлякоха вниманието на инди аудиторията с миналогодишния си Suego Faults. Те представиха едно изключително позитивно и енергично шоу, като музикантите успешно пренесоха свежестта от студийните си записи в живите си изпълнения. Макар и да не е сигурно дали оценката на сп. GQ, че Wolf Gang са сред 100-те най-добри неща на света, е напълно вярна, път напред за тях със сигурност има. А който харесва The Killers, Guillemots, изявилите се преди тях Citizens! и все още не е слушал албума им, е горещо съветван да го направи.
(Част от състава на Asteroid Galaxy Tour, изглеждащи като хора, които са навярно по-забавни на маса, отколкото на сцена)
Asteroid Galaxy Tour от друга страна не успяха да се отличат с нещо повече от умишлено абсурдната си визия и макар и приятни за фон, на тяхно място може би друго име щеше да стои по-логично.
Дълъг саундчек и дълго нагласяне на всичките инструменти по сцената направи очакването за излизането на Патрик Улф още по-трудно поносимо. Но с появата му в черна роба погледите бяха съсредоточени в едно, а независимо от очакванията или да го харесвате или не, едно е ясно: никой няма никаква идея какво предстои, а различните аранжименти към всяка една от песните със сигурност се оказаха предизвикателство и пред запознатите с неговата криволичещата кариера, винаги между катастрофата и увереното бързо пътуване напред.
Въпреки че Улф скоро започва акустично турне по случай вече 10-годишния си полет в музиката, в изпълнението му нямаше нищо носталгично – To The Lighthouse беше единствената препратка към миналото, а останалата част от сетлиста беше съставена от последните му три проекта The Bachelor (2009), Lupercalia (2011) и Brumalia EP (2012). Извън сетлиста бяха оставени Wind In The Wires, Tristan, Accident And Emergency, Damaris, Hard Times и други по-познат заглавия, а отнеслият го към светлината на прожекторите The Magic Position (2007) беше отбелязан с едноименната песен и кратко акапелно изпълнение на Overture. Между тях се прокрадна и част от We Found Love на Риана, а през вечерта той изпълни още Bitten, Time of Life, Together и The City за финал, също подобно на другите силно променена в аранжимента си (в случая вдъхновен от ремикса на Richard X).
И всичко това придружено с познатата артистична претенциозност по време на изпълненията и почти детинското (момичешкото?) му излъчване в паузите и обръщенията към публиката.
„Не разбирам нищо от спорт, но ако това бяха олимпийски игри, то тази вечер аз се състезавам за Румъния!“, каза той и като състезател, изолиращ се от погледите, статистиките и публиката, той показа нестихваща енергичност, иначе чужда на събуждащата се само на моменти публика.
Из коментарите в интернет може да прочетете за сравнения с Дейвид Боуи, Марк Алмънд или Бой Джордж (последното е малко обидно всъщност), но истината е, че тези имена рядко са достигали до личните дълбочини, самовглъбеността, самокритичността и крайния творчески самоконтрол, които характеризират Патрик Улф. Каквото и да изпее, ти знаеш, че тези думи не са там, просто защото си отиват с мелодията, а маските са единствено на сцената, не и в студиото.
След движещия се като без сценарий и сякаш отдаден на момента Патрик Улф, на вече крайно преобразената сцена се качиха Hurts, които контрастираха с отренирано поведение, по-смекчена лична емоционалност и повече поп мелодрама. Няма как да не се отблежи, че Hurts са изминали изключително дълъг път в концертните си изпълнения – преди 2 години те бяха критикувани за половинчасови изяви, преминаващи почти изцяло на плейбек. Сега те носят със себе си шоу, съпъствано със сцена на два етажа, стилни прожекции, хореография и добре изразено самочувствие. Въпреки това остава отворен въпроса дали група, която е моделирана според идолите си от миналото, може да покаже индивидуалност извън сценичните ефекти и ще преживее синдрома на втория албум. Подобно като при песните им, чувството, че се предлага нещо приятно, но с повече стил, отколкото съдържание, остава.
Вторият ден така и не беше компенсиран, а опитите на Zulu Winter (още една прекрасна нова група с първи албум) да си намерят клуб в Букурещ през същата вечер се оказаха напразни. Ако не друго, то следващата планирана среща със тях, Stone Roses, The Vaccines, The Big Pink, чиито втори албум тъкмо преоткривах и ще бъде още по-очаквана.
Светослав Тодоров (The Fein)