"it´s not social, it´s not ontologial, it´s cosmical, the shit is cosmical" Bela Tarr 1889г. Ницше- свидетел на бой с камшик на изнемощял кон в Торино, се хвърля да го спасява и изпада в криза, която продължава до края му след 10 години. За Фридрих се знае всичко, за коня нищо... Разказана в началото, историята маркира пътя по който се движи последният филм на Ласло Краснахоркаи и Бела Тар. Човешкото достойнство, самотата и психологическият континюитет Бела Тар сочи като ключ за посланията в цялата си филмография. Заснет в 30 чернобели кадъра, с циклично повтарящи се музикални мотиви, Торинският кон мълчаливо дърпа тежки кофи вода от кладенеца на живота. Фокусът е върху 6 дни на кочияш, дъщеря и кон приключващи със своя 19-ти век. Заключени от зъл вятър в дома си, ден след ден те ритуално и безмълвно оцеляват. Едно по едно нещата около тях угасват - конят, кладенецът, жарта... Кинематографична и изразителна, сухата виелица праща във въздуха страница по страница цялата многотомна философска книжнина, събираща прах по университетските лавици. Монотонността нарушават единствено многозначителното посещение на сянката на Ницше, разбиващ със силен монолог и каруца със шумни и нахални цигани, след които една антибиблия (Бела Тар я нарича така) се озовава в ръцете на момичето. Тар се въздържа да съди, а определения като метафизичност и артистичност коментира с насмешка. Персонажите му не са аутсайдери, за техният потенциал просто няма възможности. В това е и трагедията им. С парещ като сварен картоф минимализъм, Торинският кон спомня японското авторско кино и "Голият обяд", но без оптимистичната семка. Краят на света от Меланхолия на Триер - "Промяната", при Тар отдавна се е случила, затова и след финалната реплика "Трябва да ядем" логично нищо не следва. От студентския си Макбет, през Сатанинско танго, Вермайстерски хармонии, Damnation и Мъжът от Лондон, в това ценно интервю Бела Тар, макар и малословно обяснява концепцията на авторския си подход, начинът по който докосва и работи със Времето. 10/10
"it´s not social, it´s not ontologial, it´s cosmical, the shit is cosmical" Bela Tarr 1889г. Ницше- свидетел на бой с камшик на изнемощял кон в Торино, се хвърля да го спасява и изпада в криза, която продължава до края му след 10 години. За Фридрих се знае всичко, за коня нищо... Разказана в началото, историята маркира пътя по който се движи последният филм на Ласло Краснахоркаи и Бела Тар. Човешкото достойнство, самотата и психологическият континюитет Бела Тар сочи като ключ за посланията в цялата си филмография. Заснет в 30 чернобели кадъра, с циклично повтарящи се музикални мотиви, Торинският кон мълчаливо дърпа тежки кофи вода от кладенеца на живота. Фокусът е върху 6 дни на кочияш, дъщеря и кон приключващи със своя 19-ти век. Заключени от зъл вятър в дома си, ден след ден те ритуално и безмълвно оцеляват. Едно по едно нещата около тях угасват - конят, кладенецът, жарта... Кинематографична и изразителна, сухата виелица праща във въздуха страница по страница цялата многотомна философска книжнина, събираща прах по университетските лавици. Монотонността нарушават единствено многозначителното посещение на сянката на Ницше, разбиващ със силен монолог и каруца със шумни и нахални цигани, след които една антибиблия (Бела Тар я нарича така) се озовава в ръцете на момичето. Тар се въздържа да съди, а определения като метафизичност и артистичност коментира с насмешка. Персонажите му не са аутсайдери, за техният потенциал просто няма възможности. В това е и трагедията им. С парещ като сварен картоф минимализъм, Торинският кон спомня японското авторско кино и "Голият обяд", но без оптимистичната семка. Краят на света от Меланхолия на Триер - "Промяната", при Тар отдавна се е случила, затова и след финалната реплика "Трябва да ядем" логично нищо не следва. От студентския си Макбет, през Сатанинско танго, Вермайстерски хармонии, Damnation и Мъжът от Лондон, в това ценно интервю Бела Тар, макар и малословно обяснява концепцията на авторския си подход, начинът по който докосва и работи със Времето. 10/10