Преди нещо време видях в блога на Любомир Николов една интересна закачка. Става дума за почти изяснена вече сюжетна линия на произведение, един елемент от което обаче е неясен. И писателят се обръща към читателите си в Интернет с молба за предложения какъв би могъл да бъде този елемент.
Доста хора дадоха предложения (естествено и аз, на всяка манджа мерудия). Надявам се Любо да намери достатъчно добри, за да му свършат работа. Но нещичко продължи да ме чопли.
Защо само една идея от цялото произведение да е взета от читателите? Защо не колкото се може повече от идеите в него? Дори до всичките, ако е възможно? Обработката и превръщането им в произведение без съмнение ще изисква майсторството на писателя. Но защо поне идеите да не са колективно творчество?… На пръв поглед идеята изглежда безпредметна – та кой ще чете произведение, сюжетът на което е публично известен? Но при внимателно вглеждане се оказва, че не е така. И сега знаем в подробности сюжетите на филми и книги, от медиите и разказите на приятели, но въпреки това даваме пари, за да ги гледаме или купим. Правим го дори когато свободно можем да свалим същия филм или книга от Нета. И май точно тогава с много повече охота, отколкото ако са ни непознати. Защото знаем, че нещото ни харесва, и искаме да го имаме.
И в главата ми започна да се върти технология за създаването му.
Като начало, писателят би могъл да се обърне към желаещите да му дадат идея в какъв жанр изобщо да е написаното. (В случая жанрът се използва повече като най-общо направление на идеи; по-нататък той може да се промени частично или дори изцяло.) Ако, разбира се, няма собствено предпочитание накъде да пише… След като получи достатъчно идеи за жанрове, той си избира една от тях. Обявява избрания жанр, и запитва за общи теми в него. Желаещите му подават различни общи теми в рамките на жанра. От тях той избира една, обявява я и иска по-уточнени теми… Когато темата бъде уточнена достатъчно, започва развитието й. С какво тръгва разказът. Каква е връзката на началото с основната тема. Как я следва сюжетът. Какви обрати се случват. Как завършва развитието на темата. Как се стига до този завършек…
По същия начин могат да бъдат уточнени и много от подробностите – герои, елементи на фона, “макгъфин”, форма на повествованието, стилистични особености… Но това е ясно, и лесно се извежда от само себе си. По-интересна ми беше структурата на процеса.
Топологически процесът на изясняване на сюжета по този начин е еволюционно дърво, ограничено до единична линия на развитие. Иначе казано, на всеки от етапите на растежа му се появяват много разклонения, но всички биват изоставяни – развива се само една, и на следващия етап тя вече е дървото. Ако критериите на подбор са добри, технологията на еднолинийното еволюционно дърво може да произведе много интересни, оригинални и струващи си сюжети.
Друго обаче е по-интересното. Ако еволюционното дърво е публично, друг писател би могъл да се възползва от него и да развие някое от зарязаните разклонения. Едно, че ще си спести част от процедурата по изясняването на сюжета. И второ, че ще вижда тази част по-ясно, отколкото ако разчита на интуицията си, каквато е стандартната процедура. (Поне с повечето писатели е така.) А и трето – че ще е видял колко ефективно работи, и колко ясен сюжет дава многоетапното изясняване. Дори ако го правиш сам. А и колко повече богатство дава, ако ти помагат… Резултатът ще бъде потенциалната възможност да се пишат по-добри произведения.
Може ли процесът да бъде формализиран до степен да подлежи на научна систематизация и описване? Сигурно да, но подозирам, че ще е за сметка на богатството и разнообразието му. (При различни опити най-вероятно ще се оформят твърде различни топологични дървета, не само заради различните избори, но и заради различната логика, по която се определя какво точно ще се избира на поредния етап.) Така че всъщност ще са налице вероятно голям брой еволюционни дървета, а това ще даде още повече разнообразие за произведенията. Едно е да се мъчиш да сътвориш нещо оригинално в ума си, а друго е да имаш пред себе си хиляди скици, във всяка от които с бърз оглед да можеш да прецениш кое разклонение е достатъчно оригинално…
И още нещо, интересно и неочаквано. Нужно ли е подборът да се води от писател, който ще е едноличният арбитър и творец на произведението? Свикнали сме да е така. Но какво би се получило, ако отворим и тази част от процеса?
Като начало, ние очакваме от писателя да е едновременно добър измислител на хрумки, добър подбирач на успешните измежду тях, добър “стратег” на хода на произведението, добър “тактик” на ситуациите в него, добър майстор на словото, чрез което да предаде нещата… Очевидно съчетанието на всички тези таланти ще даде отличен майстор, но ще е твърде рядко. Дали не е възможно тези роли да бъдат разпределени между различни хора, и всеки да върши в каквото му е силата? Ако да, екип от сравнително лесно намираеми таланти в отделните области би съставил заедно “писател” на нивото на най-добрите, познати в човечеството. Съвсем сигурно човешкият фактор ще пречи и сработването не винаги ще е лесно, но в края на краищата, в повечето случаи хората успяват да работят някак заедно, нали? Сигурно си струва.
Като продължение, необходимо ли е екипът да включва по точно един, фиксиран “специалист” за различните роли? И изобщо ролите да бъдат строго формализирани, и работата – разпределена до последно? Опитът на уикитата показва, че “базарният модел”, при който много хора работят заедно и се координират помежду си, е напълно работоспособен и дава чудесни резултати. Да, обикновено се налага някой да взема мерки срещу вредителите и нежелаещите да се координират, но това е отработена процедура, и може да бъде почерпена от уикитата наготово.
Представям си творчество, в което участват на всеки етап всички желаещи. След една начална бъркотия вероятно доста бързо всеки ще установи къде са силните и слабите му места, и ще се насочи където би бил най-полезен. За “реда” и “невредителството” ще могат да се грижат избрани администратори (които не е задължително изобщо да имат понятие от творчество – работата им е да преценяват кой се сработва и кой вреди). Всяка от “специалностите” в писането ще може да бъде изпълнявана от произволен брой координиращи се хора. И както във всяко уики, и тук повечето очи ще означават повече богатство в добрите неща и по-лесно изчистване на грешките.
А най-хубавото може да бъде, ако няма задължение към цялото да следва само една сюжетна линия. Ако на всеки етап всеки може да тръгне да развива който клон от еволюционното дърво пожелае. Резултатът е логично да бъде създаване на немалък брой произведения, някои по-успешни, други по-малко. И тъй като всичко се очаква да е открито, не толкова успелите ще могат много бързо и лесно да се учат от успелите. Ще се получи гигантска творческа работилница и университет едновременно. Какво по-добро за творчеството?
Ще има и друго голямо предимство. Много често творците не смогват да създадат произведенията си заради невъзможност да им отделят достатъчно ресурси. Откритото развитие ще помага ценните произведения бързо да привличат ресурси, чрез които да бъдат завършвани… И друго – творчеството е функция на търсенето, появи ли се търсене, ще се появява след него и нужното му творчество. Нуждите на хората от творчески продукти ще може да бъдат задоволявани по-пълноценно… И още друго – търсенето се променя с времето. Творби, които отначало не са привлекли внимание и са останали поизоставени, ще могат лесно да спечелват внимание, а с него и ресурси и подкрепа.
Ще могат ли при това положение авторите да разчитат на възнаграждение за труда си? Разбира се. Практиката доказва чудесно, че хубавите творби винаги намират купувачите си – лошите са, които свободният достъп лишава от продажби, като пречи купувачите да бъдат измамени да ги купят. Да, при колективно творчество може да се наложи приходът да бъде разпределян между много хора. Да, може приносът на отделните хора не винаги да може да бъде оценен с пълна точност и вярност. Да, може да има спорове, дори много грозни. Но… който го е страх от мечката, да не ходи в гората. Нека продължава да твори самостоятелно, никой няма да го насили на колективност. И няма нищо лошо, ако хвърля по едно оченце какво правят другите – току-виж научил по нещо, и творбите му станали мъничко по-добри. Печалбата е за всички.
По-скоро ме мъчи друг проблем. Ако произведението е писано от всеки (образно казано), ще бъде ли интересно? Мисля обаче, че да. Едно, че творящите винаги са мъничка частичка от всички – голямата част са потребителите. Второ, че никой не може да участва в творенето на всичко – ще е включен примерно в писането на два-три романа, но в същото време ще се пишат и хиляди други, които той няма да има времето да следи, ще иска да ги прочете направо готови… И трето, най-интересното – че нищо чудно с времето интересът към творчеството да се промени, от интерес към консумирането му в интерес към сътворяването му. Поне у някои хора.
А това не е съвсем лошо. 