През изминалата седмица се случиха няколко интересни неща около отворените даннив България, които не трябва да пропускаме. Не са скандални, не са пикантни и макар да идват със ситен шрифт, имат потенциал да променят много в положителна посока.

Първата е, че благодарение на Обществовече имаме държавен портал за отворени данни. Какво прави Общество ще намерите и тук. Базиран е на CKANразработвана от Open Knowledge Foundation. Там вече ще намерите няколко качени източника на данни. Идеята е порталът да се попълни с всички организации и данните, които предоставят. Към момента регистърът е предимно демонстрация какво може да се направи. Той предлага документация и интерфейс, който обогатява отворените данни. Има известни ограничения, но не те са пречката. Основният проблем е, че са единици институциите с данни, които може да наречем дори условно отворени. За да се попълни портала, трябват усилия от страна на Министерски съвет и самите институции. Това е в известна степен тест за заявките на политиците ни за прозрачност и ангажиментите на страната към Open Government Partnership.

Другата добра новина е, че най-накрая има реален шанс да бъде отворен Търговският регистър. Както писах многократнодо сега, Агенцията по вписванията позволява интеграция с публичната база данни и достъп до цялата информация срещу скромната такса от 30000 лв. Последната е напълно неоправдана от гледна точка на разходите им. Няколко фирмиса я заплатили и предлагат комерсиални продукти около тези данни, което само по себе си е прекрасно. Междувременно на повечето ни се налага да се борим със сайта на ТР, който редовно се претоварва. Ново предложениена служебния кабинет ще свали таксата на 100 лв., колкото са реалните разходи по интеграцията. След подписване на договор ще получаваме FTP акаунт за сваляне на данните и ще дадем адрес, където системата на ТР да ни изпраща обновления. Това ще позволи създаването на редица приложения и алтернативи на сайта на ТР. Единствените ми притеснения са свързани с лиценза и следващия кабинет. Те може да отменят постановлението или да наложат лиценз, който на практика да блокира свободното използване на данните. Има много начини да се баламира достъпът до публична информация. Добавянето на captcha на сайта на ТР е един от тях.

Третата новина е новият проектза Административен регистър. Не мога все още да кажа дали е добра, защото малко ще бъде променено в достъпността на информацията. Административният регистър, също както Търговския, присъства редовно в предложенията ми към МСза нови мерки в посока прозрачност. Той съдържа както цялата структура на администрацията, така и данни за нормативните актове, регистрационните режими, предоставяните услуги, ръководните кадри и броят на заетите и свободните места. Тази информация е налична за последните 10+ години. Сериозен недостатък на сегашния регистър обаче е, че може да правите справки само за отделна структура и то за настоящия момент. Няма възможност, например, да сравните броя заети места в една агенция сега и преди година. Не може да свалите информацията за цяло министерство и да визуализирате структурата му и броят услуги, които предлага или как са се променяли през времето. Опитах се няколко пъти да получа цялата база данни по ЗДОИ, но без успех. Новият проект наистина предлага подобрения, но запазва недостатъците на публичността на досегашния сайт. Затова пуснах становищес конкретни промени на точки в проекта и се надявам да бъде разгледано. Никоя от промените не нарушава неприкосновеността на личната информация на служителите или изисква допълнителен бюджет за разработка. Ефектът от тях ще бъде обаче значителен, особено ако получим достъп до историческите данни на настоящия регистър.

Писмо до Милко Георгиев от Таня Костадинова – клиентка и приятелка на клуба. Браво на Таня и на личния й треньор Димитър Агонцев - Митака за постиженията!

Здравей Милко,

Днес се навършват точно 8 месеца от първата ми тренировка в SPIDER SPORT на 20-ти февруари. Пиша ти, за да похваля Митака, че той е много скромен и да се похваля и аз!

За Митака:

1. Супер съвестен! За всичко гледа много внимателно и винаги забелязва всички дребни и големи грешки, които правя.

2. Много принципен! Лигавщините, типични за моя пол, не минават

3. Много е готин и весел, а това на мен ми е важно

4. Има чудесна тактика да ме мотивира и винаги му се получава, та чак е дразнещо! Определено знае по-добре от мен какво мога.

Всяка тренировка я очаквам с нетърпение и желание. Досега не ми се е случило да идвам по задължение. Единственото, за което съжалявам е, че отлагах дълго започването на тренирането при вас.

Сега за мен:

За Високо-Мазнинно Ниско-Въглехидратно Хранене (ВМ-НВХ) знаех от преди и съм имала частични успехи, но прекъсването му винаги ме е връщало към наднорменото тегло, докато достигнах този връх от 86 кг.

Научих за SPIDER SPORTпокрай ровичкане в интернет, търсейки информация за начина на хранене на български език. От информацията в сайта и форума успях да се запозная в детайли с режима на хранене и да си отговоря на всички въпроси и притеснения, с които повечето хора се сблъскват в началото.

За 8 месеца тренировки и спазване на ВМ-НВХ постигнах следните резултати:

13 Февруари -> 86 кг – Започнах да си броя калориите и да спазвам стриктно режима на хранене, придържайки се към калории от въглехидрати около 5%.

25 Февруари (първо измерване) -> 83.5 кг и 26.3% мазнини – Коментарът на Митака беше нещо от сорта на: „Не е толкова трагично! Като ги свалиш тия килограми, слагаш една раница на гърба, да тежи колкото си свалила и хващаш баира и умираш от смях.”

14 Август -> 68 кг и 16.2% мазнини – Това са 10% мазнини по-малко и 11 кг! Имала съм дни, в които си развалям храненето и то с много! Това че си записвам храната и броя калориите и ги показвам на Митака всяка седмица, определено ме възпира да злоупотребявам твърде често.

На тренировките може и да съм гърчава още, но в началото едвам се изправях със зелената ютия (пудовка), която е само 9 кг, а сега правя тягас 55 кг, което за мен си е постижение. Всички останали тежести също са се увеличили доста спрямо началото и това се случва все по-често.

Лятото започнах да ходя и на BOOT CAMPтренировките в парка с Митака и отчитам силно ускорен прогрес. Разбрах че отново мога да тичам, а само преди 8 месеца усещах болки в коленете при тичане и слизане по стълби.

Накрая, но не на последно място – Фитнес Ваканцията! Това ми е любимото SPIDER SPORT събитие. Цялата идея за тренировъчен и хранителен режим докато си почиваш е супер, но най-яката част са забавленията, които си организирахме – състезателното бутане на колата по баир, челни стойки, човешки пирамиди и големия огън на плажа! Очаквам с нетърпение и анонса за Зимната Фитнес Ваканция.

Радвам се, че Ви намерих и че се престраших да се присъединя. Подобрих начина си на живот и здравето си, усещам, че съм в много по-добра физическа форма отпреди и намерих нови приятели!

Към Филипините (11)- Манила ме посрещна с Китай

Дали първо да не ви разкажа за пробудилия се наскоро вулкан Майон /висок 2462 метра/, който си живее на югоизток в същия този наш остров Лусон. За последните 400 години той е изригвал повече от петдесет пъти, но местните продължават да обитават опасната зона и да обработват земята. В последните дни на върха му се е оформил купол от лава, висок петдесет метра, който осветява с червено сияние нощното небе над Майон – едновременно възхитителна и плашеща картина. За предстоящо изригване говорят ручеите лава, които се стичат по склоновете му, засега спокойно, слабите земетресения и изхвърлянето на нажежени камъни и скали с големина на къщи, което е предвестник на бавното движение на магмата към кратера. До днес са евакуирани 35 хиляди души от околността. Остава да се молим и да се надяваме, че лавата ще изтече тихо и послушно, без излишни емоции и унищожителни експлозии… Кими ходи там наскоро с децата и трите си внучета, празнуваха рождения ден на дъщеря й. Та тя ми даде снимката от склоновете на вулкана, преди да е станал много опасен…

От склоновете на Майон

Сега за храната. Седнахме в един от китайските ресторанти в Бинондо, пълен в празничния ден. „Баба ни е китайка – обяснява Полин. – Затова и очите ни са дръпнати. Обичаме да идваме в китайския квартал и често хапваме тук.” Паоло като кавалер и по-запознат с менюто, поръчва за всички; както е обичайно, не се сервират индивидуални порции, а в общи чинии. Съгласих се дори да опитам пелмени, макар че вареното тесто /макарони, равиоли, юфка…/ не ми е по вкуса. Много пъти китайските ми приятели са ме канили да хапна от тези традиционни за тях тестени храни, но не пожелах. А сега носталгията така ме налегна, че успях да изям няколко и дори ми харесаха…


Колко пъти си нарушавах диетата, за да опитвам разни пържени храни и да мога после да ви ги опиша… След като разкажа за кулинарното изкуство на страната, ще се върна отново към Манила и нейните красоти. Темата е безкрайна, защото изисква да се направи преглед на многобройни национални кухни, които са повлияли филипинската. Така както и тагалог е смес от множество езици. Така, както и самите филипинци са съчетание на всевъзможни народи… Но за това – по-късно. Освен това всяка провинция си има различни особености и предпочитания, като Пампанга претендира да е кулинарната столица на Филипините. Преди колонизаторите да завладеят страната, местните са ядяли кореноплодни, дивеч, зеленчуци и риба. Рецептите са включвали варено и печено на скара. От малайците са заели лютите чушки и кокосовото мляко в сосовете за балансиране на лютивината. Китайците внасят китайските спагети и соевия сос. Испанците въвеждат средиземноморската кухня, готвенето с чесън, лук, домати и пипер, зехтина и маслините, както и техниките задушаване и сотиране. Американците, които поемат контрол над Филипините след Испано-американската война през 1898, разпространяват храни, доставяни от тяхната страна за армията. Днес ги приемаме за вредни – майонеза, хот дог, хамбургери, кондензирано мляко. По-късно – и Макдоналдс, на който филипинците скоро отговарят със своя верига за бърза храна – Джоли бий. Новите техники готвене под налягане и замразяване са също от тях.

Други световни влияния като японската, тайландската, виетнамската, френската, италианската, от Близкия изток, са намерили път към филипинската кухня, което я прави истинска гастрономическа смесица.Затова и чужденците я харесват – от която и страна да сте дошли, има нещичко и по ваш вкус. Не бих нарекла тази еклектика липса на идентичност. Филипинците са адаптирали външното влияние към местните продукти и към своя вкус.

- Знаете ли, че китайците ядат ферментирало тофу? – опитах се да впечатля с познания приятелите си като за момент пропуснах силното китайско влияние във Филипините.
- Да, и ние ядем!

На възмущението ми, че това е сатанинско изобретение с убийствена миризма, те отговориха, че има храни, които миришат ужасно, но иначе са много вкусни. И като им свикнеш от малък… – Например дурианът – мога да изям цял сама – казва унесено Полин. И добави, за да ме довърши окончателно: - Ние ядем и пилешки зародиши, вярно, ядем ги на тъмно, за да не ги гледаме, но много ги обичаме. Това е „балют”.

При тези думи ме блъсна споменът за страшната воня, която се разнасяше по улиците на Янтай в Китай, когато печаха тези неизлюпени пиленца направо на тротоара. И какво им обичат – само кости и перушина…

Това са ”екзотичните ястия”, както тук ги наричат с лека самоирония. Към тях спадат вараните, жабите, змиите и прилепите, както е в повечето азиатски страни. Можете да ги пробвате в малките квартални кръчми.

Kamayanе начин на хранене с ръце. – Европейците имат лъжици и вилици, китайците – пръчици, а ние, филипинците, имаме нашите ръце. По-вкусно е така.
С ръце те се хранят само вкъщи, на заведение ползват прибори, но без нож, той се смята за оръжие в Азия.

Мел /вляво/ и Кими - приятелки от фитнеса

Започвам с напитките, а след това по стар детски навик ще премина към десертите – най-важното!Студени плодови напитки се продават направо на тротоара, в бидони – размесват се натрошен лед, вода и нарязани плодове. Тук, в Олонгапо, най-често режат кокосови орехи /буко/. Пробвах, освежаващо е, за хигиената не гарантирам, но със сигурност са по-природни, отколкото кутиите с химикали, наречени „сокове” в магазина.

Гуламане също студена напитка, подсладена с тръстикова захар, от там и кафевият й цвят.

Филипинците си имат свое кафе, от прохладните планини на Батангас, познато като „баракос”. И аз пия такова, запарвам го, по-ароматно е от тези, които купувам във Варна, защото е местно. Арабика със силно изразен аромат.

кафе Баракос

В заведенията на еспресото казват „американо”, много се учудиха като им казах, че всъщност е „италиано”. За тях и пиците са „Калифорния”, а не например „Наполи”. Последните завоеватели – американците, са оставили самонадеяни следи във всичко. Всеки вид кафе – с мляко, капучино и други варианти, се предлага и горещо, и ледено.

ледено кафе, в малката чашка - захарен сироп за подслаждане

Стотина вида чаймогат да се купят като от местните най-търсени са от джинджифил, от ампалая /горчива краставица/, от банаба и други билкови, а от китайските – най-харесван е зеленият.

За бираджиите ще посоча двете национални марки – „Сан Мигел” /пивоварна, основана през 1890 в столицата/ и “Red Horse”.Скоро ще се леят обилно по време на уличния фестивал Октоберфест, няма само германците да си го празнуват я. От твърдите напитки най-вече корейците купуват кокосова водка /по-скоро спирт/ „Lambanog” с висок градус – 80 – 90 %. Произвежда се в провинция Кесон на нашия остров Лузон.

филипинска бира

Когато сутрин чуете протяжния вик: “Тааа-хооо, тааа-хооо!”, погледнете натам и ще видите мъж с кобилица на рамо, а в двата края – ведра от поцинкована ламарина да проблясват на слънцето. Това е продавачът на домашно приготвено тахо. Станал е рано, за да го свари и да го предложи още горещо на първите минувачи. В другата кофа носи сироп от тръстикова захар и пластмасови чашки.

тахо

Млечнобелият желиран крем от соя е тахо, прилича на малебито, дошло при нас от Ориента. Чашката се допълва с кафевия сироп, а отгоре се насипват саго перли; по желание се добавят парченца манго, плодове от хлебно дърво /langka/ или сварен мунго боб. Сагото е нишесте, което се извлича от порестата вътрешност на палмови стебла; от него се правят перли, които, подобно на нашия кус- кус, се варят с вода или мляко. В Индонезия и Малайзия наричат този десерт „таху”. Филипинците го обичат горещо, така са сигурни, че е току-що сварено.


Пъстрото изкушение „хало – хало” има твърде свободна интерпретация в различните краища, но това е националният десерт.

хало - хало

Заснех и съставките, от които се събира лакомството тук, в Субик – сипвате си в чашката парченца ананас, крем тахо, банани в сироп, оризови сладки, други плодове в кокосово мляко, ядки, желирана кокосова вода и натрошен лед. То е шарено, красиво и с много вкусове на едно място…

съставки за хало-хало - парченца ананас, крем тахо, банани в сироп

още за хало - хало: оризови сладки, плодове в кокосово мляко

и от това се добавя в хало - хало: ядки, плодове в сироп, желирани кубчета и натрошен лед

„Bibingka” е малък кръгъл кекс от оризово брашно, захар, сода, яйца, кокосово мляко, прясно мляко и масло. Понякога добавят и парченце жълто сирене за разкош.

бибинка, купена в мола

Яйчният пай е дошъл от Западна Европа, а сладоледените топки в тесто, както и поничките „mochi balls” – от Япония.

яйчен пай

сладолед в тесто по японски маниер

панирани бананови кръгчета "маруя"

Бананова щеканаричат два банана от „брашнения” сорт, за готвене, нанизани на шиш и панирани.

бананова щека

бананови щеки в мол СМ

Също толкова вкусен, но недиетичен е и туронът с хлебно дърво /джакфрут, langka/.

турон с langka /хлебно дърво/

Турон е вид испански сладкиш, нуга с мед и бадеми, но тук е използвано само името му – плънката е от хлебно дърво – най-големият ядивен плод, растящ на дърво и най-много разпалвал въображението на европейците в миналото.

турон

Банани в сироп, сладкиши от лепкав ориз, подсладен червен мунго боб, кокосови пастили, десерт от желирани плодове с кондензирано мляко – каква ти диета!

банани в сироп

японски понички mochi balls

сладкиши от лепкав ориз

подсладен мунго боб, сварен от Кими

пакети с червен и жълт боб мунго

оризови сладки, част от почерпката за рождения ден на Джанел

корейски десерт с банани, кафе и натрошен лед, предлага се в кафе "Куко"

Всъщност повечето хора тук са слаби, но това е по-скоро от недохранване, отколкото от спазване на диета. В същото време ежегодно в Европейския съюз се разхищават деветдесет милиона тона годна храна, а у нас се падат годишно по сто килограма изхвърлена храна на човек… Де да можеше тези излишъци да стигнат до тук… Поради същата нечувана бедност често плодовете не се оставят да узреят, а се берат зелени. Зелените манго и папая се готвят като зеленчуци. Затова и избързах да снимам тази гуава в двора на хотела недозряла…

неузряла гуава

зелено манго на клечка

За любознателните ми приятелки Мел разказа как прави кокосови пастили, типични за провинция Тарлак. Лесно е, горе-долу както ние правим сливов пестил /по-скоро нашите баби/, само че за разлика от сгъстената и изсушена сливова каша, тук се приготвя горещ захарен сироп и към него се добавят настъргани кокосови орехи. Вари се до сгъстяване, изстива и го режат на пастили. Вкусът е като на „баунти”, но без шоколада.

кокосови пастили

Още по-лесен е желираният десерт – в малка тавичка се налива една опаковка кондензирано мляко, изсипват се нарязани на кубчета плодове /Кими ползва от консерва/ и отгоре се залива с разтворения желатин. Охлажда се в хладилник.

желирани плодове, почерпка от Кими

И у нас се продават тропически плодове, винаги обаче е най-интересно да видиш и опиташ плодовете на тяхната родна земя, където те са най-вкусни.Представям ви един нов за мен вид, който расте навсякъде по филипинските осткрови, но няма как да се изнася, тъй като е нетраен – скоро след узряването започва да гние. Това ечеса /chessa, tiessa/ плод с хубав оранжев цвят, пристигнал от Мексико и Централна Америка по тези земи.

плодове чеса

Разрязан прилича на жълтък на яйце, затова го наричат още яйчен плод, с вкус среден между печени тиква и сладък картоф /ямс/. Има от една до шест черни семки, подобни на кестени. Яде се пресен, в шейкове, кремове и сладоледи.

чеса /chessa, tiessa/

Бананите водят своя произход от Малайзия, отпреди 4000 години. От множеството видове банани тук ние със Стани си харесахме едни - малки като пръстчета, сорт „сеньорита” – много са сладки.

банани "сеньорита"

Не всички филипинци познават плодовете на своята родина, тъй като нямат възможност да пътуват и обикновено си остават там, където са родени. Островите са изолирана и разхвърляна земя и това, което расте на единия, не е сигурно, че ще намериш и на съседния. Така могат да минат години, а и цял живот, без човек да е опитал всичко, което ражда родната му земя.

До тук беше сладката част. Следва солената.

Автор:Наталия Бояджиева
Снимки:Наталия Бояджиева

Изглежда напоследък ме привлича съставянето на дълги заглавия за рецептите. И най-малко по две рецепти в публикация. Те, разбира се, трябва да се допълват, но не е изключено да се приготвят и поотделно. Обаче обикновено намирам един продукт, най-често подправка, която да добавя в двете отделни ястия, така че те наистина да се допълнят, да имат сходство във вкуса, но не точно като кюфтета с картофена салата и лютеница или пък пиле с ориз, а по-скоро като свързване на отделните продукти, така че те да не загубят своята идентичност и всеки отделен вкус да се откроява от цялото, но и да допълва следващия. Като свързващ елемент в настоящите рецепти използвах мед – сладък и ароматен, балансиращ силната миризма на дивечовото месо, където допълва горския полъх на ароматни треви, омекотяващ характерния вкус на зелето и подчертаващ ароматът на горски гъби и карамел в леката тръпчивост на тъмния белгийски ейл.

Правилно разбра, сега ще готвя с бира, макар сезонът неистово да ни тласка към бутилка с рубинено червена течност, в която се носят ароматите на червени дребни плодове и билки, а танините да предизвикват жадно поемане на поредната хапка храна. Сложна работа е това виното, но не по-лесна се оказва и бирата. Обаче за да продължа с историята за тази рецепта трябва да се върна няколко месеца назад, когато бях в Тоскана. Един от характерните продукти за този регион на Италия е дивечовото месо и се уверих в това не само от четене на информация, а и от опитване на място на глиганско месо приготвено по най-разнообразен начин. Мястото, което много ме впечатли (за което бях споменавала вече) е месарницата Antica Macelleria Favorni в Греве ин Кианти , в която се предлагат колбаси от глиганско месо, но и много други вкусни неща като прошуто, сирена, прясно месо и сандвичи приготвени с тези храни. В ресторантите глиганското месо най-често е приготвено на рагу, което се сервира с паста или на пастет върху кростини, но може да бъде и част от платото антипасти с колбаси. Когато се върнахме от ваканцията проверих откъде мога да си купя глиганско месо и търпеливо зачаках по-студения сезон, за да приготвя нещо с него.

И така, с все още неясна идея как и с какво да приготвя глиганското месо се натъкнах на рецептата, която ме заговори не заради сладкото от боровинки и карамфила за аромат в соса или че се готви с бира, а заради самата бира, която е тъмна (колко подходящо за студения сезон), но и в нея има добавен мед. Прочетох, че тази бира – Barbãr Bok – няма вкус на мед, но когато се добави в нещо, в което се съдържа мед, тогава най-добре се изразява вкусът на бирата. Този факт няма как да не ми заговори с ароматна и вкусна увертюра, още повече, че го свързах с миналогодишните ми опити да съчетая десерт с ликьорно вино, така че и от виното и от продуктите в десерта да се открои най-хубавото, което притежават, че дори и повече. Трябваше да опитам тази бира с мед! Трябваше да опитам тази рецепта с глиганско месо, в която се добавя от тази бира с мед! Няма значение, че рецептата не е тосканска, вероятно по-нататък ще се натъкна и някоя рецепта с глиган характерна за Тоскана. Сега исках да откроя вкуса на белгийската тъмна бира в задушеното месо с плътен и тъмен сос и за да го направя просто добавих мед в него. И мащерка, разбира се. За по-нататък дори не искам да правя опити да пиша, защото парата, от която се носеха ухания и това, което опитах, наравно с една чаша от въпросната бира не се описват с думи. Както повечето хубави неща не биха могли да се съберат в думите. Те могат да се усетят само след като се преживеят, вкусят и споделят.

Втората част или по-конкретно втората рецепта в този пост е продиктувана от есенния сезон. Сезонноста е нещото, без което не бих могла да бъда по-целеустремена и вдъхновена, по-креативна и разнообразяваща ежедневното меню. Докато картофи във всякакъв вид – сварени и намачкани с малко масло и ситно нарязан червен лук, печени със зехтин и салвия, на пюре с повече масло, индийско орехче и смлян бял пипер – без никакво съмнение ще бъдат много добра гарнитура към глиганския гулаш и тъмната бира, то пурпурният цвят на червеното зеле ме привлича много повече в настроението на този сезон. Добавям му сладки контрасти с ябълка и мед, а дюлята ги допълва с незабравимия си аромат. На тази полуприкрита сладост е нужна свежест, която да балансира и ето, че тази роля в рецептата изпълнява балсамовия оцет.

Дали заедно или поотделно, приготвянето на двете рецепти е лесно, но най-важното е, че чрез уханията и цветовете си напомнят на залез от отишлото си лято, който се влива в палитрата на есента за да ни каже, че скоро, много скоро ще си стоим повече у дома и ще имаме нужда от топла и комфортна храна. А за да ѝ се насладим, просто трябва да я споделим.

Задушено глиганско месо в тъмен белгиски ейл

Така приготвено, месото от глиган става много ароматно и не чак толкова сухо или поне не повече от свинско бонфиле или месото на домашно пиле. Замразено месо от глиган може да се намери в Метро и Карфур в България Мол.

Тъмната белгйска бира, с която сготвих месото е Barbãr Bok. Тя е с 8% алкохол и с добавен мед. Характерния карамелен аромат на тъмните бири, в този вариант се смесва с горски ухания и плодовост с шоколадови отенъци. Бирата не е много горчива, което е добре дошло за моя вкус. Такава бира може да се намери в 100beers.bg Цената ѝ разбира се няма как да е ниска, но сметките ми показват, че готвенето с такава бира не е по-евтино или по-скъпо от това да се сготви с прилично вино, което също така да се консумира заедно с ястието (а също и по време на неговото приготвяне, защо не?).

За 4-6 порции.

Продукти:

• 1 кг месо от глиган, нарязано на малки парчета
• 4 супени лъжици брашно
• 50 мл зехтин
• 150 г бекон, нарязан на дребни кубчета
• 3 глави лук, нарязани на ситно
• 3 бутилки Barbar Bok (990 мл)
• 2-3 карамфила
• 5 супени лъжици сладко от боровинки
• 2 супени лъжици мед
• 1 супена лъжица нарязана прясна мащерка
• сол и прясно смлян черен пипер на вкус

Парчетата месо се овалват в брашно като излишното се изтръсква.

В голяма тенджера с широко дъно се загрява зехтинът. Изсипва се беконът и се запържва за около минута. Добавя се лукът и се разбърква за 3-4 минути. Добавят се късчетата месо и се запържват от всички страни. Тогава към тях се изсипва бирата. Изчаква се да заври и с дървена лъжица или шпатула се остъргват всички полепнали части от дъното на тенджерата. Добавят се сладкото от боровинки, медът и подправките. Когато сместа заври, котлонът се намаля, тенджерата се похлупва с капак и ястието се оставя да къкри за 1 час и 30 минути до 2 часа докато месото стане готово и сосът се сгъсти. От време на време се разбърква и ако има нужда се долива малко вода.

Задушено червено зеле с ябълки и дюли

Това зеле приготвих за гарнитура към задушеното глиганско месо, но разбира се рецептата може да се ползва самостоятелно като топла салата или гарнитура за печено свинско месо.

За 4-6 порции.

Продукти:

• 2 супени лъжици зехтин
• 2 глави шалот или 1 глава червен лук, нарязани на полумесеци
• 1 малка глава червено зеле, около 1,200 кг, нарязано на тънки лентички
• 1 сладка ябълка, обелена и нарязана на кубчета
• 1 дюля, обелена и нарязана на кубчета
• 1-2 супени лъжици балсамов оцет
• 1 супена лъжица мед
• сол и прясно смлян черен пипер на вкус
• пресен магданоз за поръсване

В дълбок тиган с капак или в тенджера се загрява зехтинът. Добавя се лукът и се сотира за 2-3 минути. Добавят се зелето, ябълката, дюлята, балсамовият оцет и малко сол. Съдът се похлупва с капак и зелето се задушава за 10 минути като се разбърква на 2-3 пъти. Когато намали малко обема си и омекне се добавя медът. Разбърква се и се оставя да се готви още 5 минути под капак. Накрая се овкусява с още сол ако има нужда и прясно смлян черен пипер. Може да се сервира както топло, така и със стайна температура. При сервиране се поръсва с нарязан пресен магданоз.

Глиганско месо в тъмен белгийски ейл с мед и задушено червено зеле с ябълки и дюлие публикация на Йоана Петроваот блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Този уикенд Вики и Алекс отпразнуваха 4 години, откакто са доброволци при нас!
БЛАГОДАРИМ ВИ, ДАМИ!!!

Ето какво ни написаха по този повод:

Чували сме хората да казват, че не могат да дойдат в приюта, защото ще се разстроят като видят толкова много кучета в клетка…Ние пък идваме точно заради тези кучета, които нямат нужда от този тип съжаление, а имат нужда от мен, теб, нея, него, нас, вас…От това да ги погалим, да потичат редом до нас, да ги поглезим, срешем, да им говорим мило, да поиграем с тях, да се почувстват нечии, било то и за 15 минути, веднъж седмично…

Завършваме  албанското приключение на Роси, като част от голямото ѝ пътуване из Средиземноморието. Вече посетихме Гирокастро, после бяхме в Дурес,а днес яе тръгнем в позока Черна гора, за да минем през Шкодра. Приятно четене:

Албания

част трета

Шкодер (Шкодра)

продължение на голямото пътуване

От Янинското езеро и Метеора до Лаго Маджоре и Сакро Монте ди Орта

автор: Росица Йосифова

Напускаме Албания

Шести ден от пътуването. Сутринта станах рано и отидох на брега на морето да подишам свободно и да си вкарам мислите в ред. За разлика от предишните няколко дни, сутринта беше мрачна, а цветът на морето напомняше износен и лекьосан сив шлифер.

Страхувах се да не заплющи нечовешкият дъжд, заради който на два пъти през последните месеци изпадах в дълбок потрес. Първо, оказахме се в «окото на бурята» по време на голямото белградско наводнение на 15май, когато на косъм и магия успях да премина от околовръстното шосе на Белград на магистралата, а само на два метра от нашата кола видях да плуват под вода тирове. На18юни пък влязохме в софийското торнадо на връщане от Трявна и за първи път чух Емо да казва, че подобно нещо през живота си не е виждал.

Та се притеснявах аз на брега на морето, притеснявах се и си мислех как природните стихии и курортното размазване на плажа в последните дни започват подмолно да подкопават дисциплината в групата, да моделират настроенията и да променят откривателския замисъл на пътуването, за което така съвестно се бях подготвила. Осъзнавах също така, че «престолонаследникът», както се шегуваме с брат ми – моят племенник, който пътуваше с нас заедно с приятелката си, е на такава невинна и романтична възраст, на която заветните точки на пътуването – Венеция и Верона, означават буквално Венеция и Верона. Всъщност на тази възраст е почти подозрително, ако се интересуваш от въпросите «откъде» и «как» са дошли богатствата на романтичната и бляскава Венеция, защо са имали колонии и търговски депа по адриатическите земи и прочие въпроси за причини и следствия. Дебелият културно-исторически пътеводител, дето бях спретнала за това пътуване, рискуваше да си остане на дъното на раницата ми непрочетен.

Но нека преди да напуснем Дурес (Драч) да кажа все пак няколко думи за миналото на

адриатическия бряг,

по който предстоеше да пътуваме. Защото само на някакви си 20-30километра навътре в сушатата са протичали малко по-различни събития.

От северна Албания (от река Дрин) до полуостров Истрия в Хърватия се е простирала

древната Илирия,

която след идването на римляните се наричала провинция Илириум със столица днешен Сплит. После тази провинция се разцепила на Панония и Далмация и тази стара Далмация обхващала южните (предимно крайморски) земи, включени в днешните Албания, Черна гора, Хърватия , Босна и Херцеговина и части от Сърбия. По времето на Юстиниян провинцията била присъединена към Византия. Тези факти, както и завладяването на южна Далмация и на Албания от Венецианската република в периода 1420 – 1797година, са широко известни за пътешествениците – предлагат ги туристическите сайтове, брошурите, уикитравъл. Следи от илири, гърци, римляни и славяни могат да бъдат открити в повечето от южните адриатически градове – това казват в един глас всички, пишещи за масовия турист. Ни думичка обаче чуждият масов турист няма да чуе или да научи за присъствието на българите по тези земи. Всъщност той и от нашите пътеписи няма да научи повече – просто никога няма да ги прочете. А в политиката на местния (адриатически) маркетинг българските следи очевидно не влизат.

Денят така или иначе започна с дъжд. Гъсти капки смола от иначе красивия бор пред хотела, под който си бяхме паркирали колата, бяха оплескали предното стъкло и не помръдваха нито от дъжда, нито от течността за чистачките. Спряхме да ги почистят на една бензиностанция. За една бройка да кажа на момчето да пръсне от препарата и върху лепкавото петно на панталона ми, с което незнайно как успях да се сдобия, но реших, че ще е прекалено и си замълчах. После, поради очевидни мерки за сигурност, Емо реши, че е настъпил моментът да си купим две нови гуми. Пазари се нещо със собственика на една гумаджийница и получи две швейцарски гуми втора употреба в отлично състояние срещу добри пари. Заради мрачното време пътят изглеждаше по-труден, отколкото всъщост бе. В калните локви около новостроящо се кръстовище по трасето колата нещо поиздрънча, но подминахме, без да спираме.

Идеята беше малко преди Шкодра да направим отбивка към

селцето Shiroke

Представено беше в гидовете като фотогенично и симпатично място, откъдето да се изкефиш на Шкодренското езеро. Пътят, по който отбихме, не беше добър. Минахме през ромския (очевидно мюсюлмански или мюсюлманизиран) квартал на града, после запъплихме между дупките по шосето.

отбивката към Широка

В Широка беше пусто. Нямаше други посетители. Няколко ресторанта – на вид много уютни – предлагаха хапване. Лежерно, без натрапване.

Шкодренското езеро при село Широка

Нашите младежи решиха да не слизат от колата заради дъжда. Вече им се искаше да сме в Италия или поне някъде по на север от дъждовна Албания. На мен пък ми се искаше да увековеча това езеро – най-голямото на Балканите, и тръгнах да търся подходящо място за снимане.

Една недовършена сграда, стърчаща насред водата, отговаряше най-добре на скапващото ми се настроение, та затова снимах предимно нея. Не обичам недовършените къщи. Почти винаги говорят за някаква трагедия, за нещо форсмажорно.

Постоях близо да водата минутка-две. Мина ми през ума, че ако човек се зарови в историята на подобни недостроени и изоставени сгради, като нищо ще изкара един социално ангажиран с елементи на драма роман. Прогоних творческите мисли и побързах да се прибера в колата.

– До следващия път – казах на езерото и запретнах шофьорски ръкави.

Следващият път, ако е здраве и живот, ще направим по-голямо проучване на шкодренския район. Планинарите подхващат оттук маршрути към албанските Алпи. А съвсем близо до отбивката, където завихме на запад, на около два километра от града, се намира крепостта Розафа, за която се носят легенди. Била построена първоначално от илирите, после се превърнала в супер значим пункт за венецианците, а най-накрая я достроили и турците.

един албански бункер за довиждане

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

 
Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Още пътеписи от близки места:

1. Албания (2): Дурес (Драч)
2. Албания (1): Гирокастро
3. Воскополие – призрачният град на цинцарите в Албания
4. Езера, ветрове и приятели (2): Охрид и Албания
5. Албания през пролетта(5) – От Вльора към Тирана
6. Албания през пролетта(част 2) – Нови приятели в Тирана
7. Балканкан* (3): От Охрид към Албания
8. Лек пилигримски поход от Охрид до Албания
9. Пролетен мотоциклетен круиз из Западните Балкани (1): Албания
10. Албания – културен шок?!?
11. Към предците от Албания: Тирана, Дуръс (Драч), Елбасан, Корча и Виткучи
12. Пътят за Бутринт (Албания)

Янчо Чолаков – „Целият свят в ръцете“

Сборникът „Целият свят в ръцете“ включва дванадесет произведения на Янчо Чолаков.

Едноименната повест ни отвежда в Древен Египет, по времето на Цезар и Клеопатра. Античните цивилизации се отварят една към друга, докато героят Птолемей прави тъкмо обратното – предприема бягство навътре към себе си…

Псевдоисторическият роман „Цялата слава в историята“ ни запокитва в една Испания с измислена география, където абсолютизмът се надига с пълна сила. От романтични подбуди дон Тихо Лаутада се оказва начело на въстание, което дори не е негово… когато открива, че е изправен пред решителния избор „революция или еволюция“, а от това зависят съдбините на твърде много хора.

Едни от най-интересните творби в книгата са киноповестите „Авантюристът“ и „Авантюристът се завръща“. Те изследват докъде се простират границите на творческото въображение и опасностите, които се пораждат при контакта между болезнените фантазми и всекидневната реалност. Авантюриста ще извърши чудеса, за да опровергае прозвището си, но дали няма да травмира до крайност психиката си…

Разказът „Златният демон“ е създаден в творческа опозиция на „Златният бръмбар“ от Едгар Алан По.

„Любовта и други самонавивки“ е пародийно изследване на ухажването като самоцел и кич.

„Вездесъщият“ е твърда научна фантастика с неочаквана гледна точка към проявите на левия екстремизъм в бъдещето.

„Броенето до десет“ – сюрреалистичен текст със своеобразна структура, в който въображаемото пътешествие се преплита с носталгията към детството и изгубената невинност на човешкото същество, напуснало своята люлка – родната Земя…

„5+2=Чудо“ и „Изцеления“ са две модерни притчи за Христос, които шокират с парадоксалност и смела трактовка на евангелските мотиви.

Цикълът „Фрагментарна книга“ съдържа избрани миниатюри и мисли, писани през различни години от автора.

Коричната цена на сборника е 15 лв., а Приятелската – ако си го поръчате от нас– 10 лв.

  Макар и неудачно оформен (със странна корица и графика в оформлението, която не дава възможност да се разчете заложената от автора специфика на някои части, които имат подчертан характер на поезия в проза) чудесният роман на Корин Хукс „Роклята ми не е измачкана” (великолепно преведен от Тодорка Минева) вече може да бъде открит в книжарниците.
  Корин Хукс (р. 1946) е съвременна белгийска писателка, завършила е археология и история на изкуството в Брюкселския свободен университет. Авторка е на множество студии за народните занаяти и традиции. Пише стихове и проза. Публикувала е четири романа: „Голямото меню“ (2001), „Роклята ми не е измачкана“ (2008), “Определено те убивам” (2010) и „Възхищението на жените“ (2012).
  „Роклята ми не е измачкана“ е разтърсващ разказ за унижението в три действия: един баща, една майка и един годеник държат героинята затворена във всекидневния ад на насилието и неодобрението. Изключително пестеливо, с премерена горчивина, но неотклонно аналитично романът рисува портретите на бащата, от когото детето, а по-късно младата жена получава единствено презрение, майката, чийто поглед изразява вечно неодобрение, и любовника, който с мълчаливото съучастие на родителите утвърждава мъжкото си самочувствие, малтретирайки физически жената до себе си.
  Романът е получил наградата „Ема Мартен” за 2008, Наградата на младата белгийска критика през същата година и наградата „Гоше-Филипо” през 2010 г.

Продължаваме с Рибния манастир в Истанбул – в началото Цветан ни разказа историята на Живоносния източник в манастира, а днес ще разгледаме самия манастир. Приятно четене:

Манастир Балъклъ (Рибният манастир)

в Истанбул

Султан Мурад IIизползва извора Живоносен източник като команден пункт по време на обсадата на Костантинопол през 1422г. Византийците отговаряйки на въпросите на агресивните турски ,,туристи“ накъде е града сочели към Цариград: Стан полис! („Към града“ или „Истанбул!“)

 Монументалната ,,Панорама 1453г.“ или завземането на Константинопол е недалеч от Живоносния източник.Вход – 10лири.

Най-известната легенда за това свято място гласи, че на 30май 1453г. в деня на падането на Константинопол край извора седял един старец, който пържел риба.

Към него дотичал послушник, който съобщил, че града е превзет. Старецът не повярвал. Той казал,че поскоро рибките които пържи ще оживят отколкото Константинопол да бъде завладян от турците.

В този момент тигана се обърнал и рибите попаднали в извора и оживели.

Необикновенните златни рибки и досега живеят в водоема и от там идва турското име на манастира ,,Баликли“ – Рибно място. Много от тях имат на страните си кафяви петна като, че ли са ги запържили.

Въстановяването на манастира започнало през ХVIIIвек, когато от митрополит Никодим била изровена иконата ,,Живоносен източник“. Но за това място претенции изявили и арменците, които се сбили с гърците и отишли да се жалват на султан Махмуд II.

Спорът, кой прав, кой крив бил решен след като султана назначил двубой между два петела. Нашият петел показал по-добри бойни умения и излязъл победител над арменският. Лудогорец, както каза един нашенец с двойно гражданство. Така гърците получили аязмото, което заградили с висок дувар, а турците събирали парсата (входна такса). Днес за Рибния манастир не се плаща вход.

До него арменците издигнали черква ,,Balikli Ermeni Mezarligi” с висок жълт връх, който се забелязва отдалече и служи за ориентир сред околните гробища.

Обесването на Григорий V

По време на Гръцкото въстание за независимост 1821г. патриарха Григорий Vе обесен от разярените яничари на портата на Вселенската патриаршия, а параклисът е разрушен и извора е засипан.

Чак през 1833г. на патриарх Констанций било разрешено да въстанови храма, който бил осветен на 2февруари 1835г.Тогава бил издигнат и съществуващия до днес параклис.

За последен път манастирът е пострадал през Истанбулския погром в 1955г. когато е убит игумена, а саркофазите на починалите Вселенски патриарси били отворни и осквернени. Манастиркият комплекс е заобиколен от арменско и гръцко гробище и до тях са съответно арменската и гръцка болници. Но болшинството цариградски арменци и гърци вече са емигрирали след погрома. Затова въстановеният манастир днес се обгрижва от румънски монахини.

 Зад високата ограда цари тишина. Дворът е настлан със стари надгробни плочи.

 Днес крачейки по хладната мраморна настилка можем да открием и български надгробни плочи, като тази на Тодор от Дебърско.

Срещат се и редки надгробни плочи с надписи на караманли или на турски с гръцки букви – на турците християни (гагаузи).

Днешната църква, в построяването на която дейно участие са взели и цариградските българи е ориентирана изток –запад и има правоъгълна форма. В северозападния ѝ ъгъл се издига метална камбанария.

Тишината се нарушава от тропота на група гръцки поклоници, която бързо се насочва към параклиса зад чинара. Влизат през дясната му врата, над която има кръст. След малко ги виждаме как излизат радостни от другата лява врата с бутили пълни със светена вода. Изчакваме ги и пристъпваме плахо към входа на аязмото.

Спускаме надолу по стълбата, която води към

аязмото

Атмосферата и архитектурата в днешният параклис ни пренасят в подземието на древния храм, който е описан от Никифор Калист: ,,Базиликата е украсена със стенописи и увенчана с блестящ купол от чисто злато. Светлината, идваща отвън се концентрира върху източника в приземието, към който водят две стълби с по 25стъпала разделени с мраморни перила и увенчани с мраморна аркада. От чашата с чучури изтича вода в мраморен квадратен водоем.“

Иконата ,,Живоносен източник“е над водоема.

Измихме си лицето и си наляхме светена вода и усамотени се помолихме.

Приседнахме в трикорабната църква. Тук има някаква удивителна аура, която не открих в нашите храмове. Тиха неземна благодат изпълни душите ни без капка притворство. Може би защото се намирахме на православен остров в ислямското море и тя идваше от чудния извор бликащ в храма.

Застанали пред богато извезаната олтарната завеса можем да се запитаме дали да вярваме в чудеса или не. Но самото съществуване на Живоносният източник, който е надживял Цариград и непрестанното поклоничество към него повече от 1500 години свидетелствуват за това. Нека поне веднъж всеки да посети Живоносния източник отколкото хиляди пъти да чуе за него. Пожелавам не само именниците Живко, Живка и Зоя а и всички православни братя да да се поклонят на това свято място в Истанбул, в квартал Зейтинбурну срещу Силиври капия.

На тръгване ето и адреса и телефона на манастира:

 и Господ да Ви помага да не се изгубите сред Истанбулските сокаци и молове!

текст: инж. Цветан Димитров, 16август или Чудото с Лев I, 2009-2014

снимки: Цветан Димитров

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

Истанбул

Още пътеписи от близки места:

1. Живоносният извор в Истанбул (Рибният манастир)
2. Армения (3): Манастир Гегхард – поглед отвън
3. Истанбул за българи и патриоти
4. Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис)
5. Манастир Трескавец в пламъци
6. Най-старият манастир в Европа (с.Златна ливада, Чирпанско)
7. Истанбул – фотопътепис
8. Света гора – Атон (3): Манастир Пантократор
9. Истанбул по Нова година (3): Разходка край Галата
10. Истанбул: разпилени парченца
11. Пoклонение в етрополския манастир „Света Троица”
12. Света гора Атон (4): Манастир Св.Георги Зограф