ясно е, че четящите деца като цяло имат по-голям шанс да успеят. да успеят да имат работа, която ги прави щастливи. да успеят да намерят себе си, пътя си.

началните учители имат доста важна роля в този процес. за жалост, обаче, не са много подпомогнати в изясняването именно на тази си важна мисия.

правим тази работилничка за начални учители, които обичат да виждат учениците си с книги, супяващи и развиващи се. ще е на 23-ти март и мисля, че ще е забавно, полезно и интересно.

все още има няколко свободни места. повече инфо и записване – тук в Kafene.bg

Има някои неща, които могат да се кажат от катедрата.
Извадете тетрадките.
Пишете "Работа в клас". Дата. Заглавие на урока...
Можете да кажете:
Дъвката - в кошчето.
Или:
Извадете бял лист, ще правим контролно.

Разбира се, можете да разкажете страшно увлекателно един урок, един предмет дори, може да сте безумно красноречив човек и монолозите ви да увличат децата.
Има обаче някои неща, които не можете да направите от тази позиция.
Не можете например да научите децата да поемат инициатива, да защищават обосновано мнението си, да спорят спокойно и аргументирано, да бъдат приятели помежду си.
Не можете да ги научите да се отпускат, когато говорят (нещо безкрайно важно в обучението по чужд език, например). Нито пък да изразяват емоционалното си отношение към изкуството.
Да се опитвате да правите тези неща от висотата на катедрата и правилника е все едно да ги учите да плуват, като им държите ръцете.
Няма как да стане.

Затова понякога учителят трябва да се отдръпне, да седне сред децата, да ги остави те да го научат на нещо, пък било то и глупавият танц на сезона (в училището на дъщеря ми танцуват "гагнам стайл"). Това не винаги означава, че учителят си е жертвал авторитета, за да се хареса на учениците. Това значи просто, че им признава човешката равнопоставеност - ето, и вие знаете нещо, което аз не знам. Ще се учим взаимно.
Да жертваш авторитета си е нещо друго. Като например да пишеш нереално високи оценки, за да се харесаш на учениците си. Или да снижиш изискванията си под санитарния минимум. Или да откажеш да признаеш правотата на дете, прочело повече от теб, упорствайки във властта си.

Мисля, че ръководството на пловдивската гимназия, уволнило учител заради танц в двора, жертва авторитета си - абсолютно безсмислено.

Падаш. Ставаш. Пак падаш. Пак ставаш. И после пак…

Само дето почва да писва. А не е като да не разбираш от какво си паднал предния път, но всяко ново падане е различно. Дали ще е бананова кора, мека кал или просто ще те подхлъзнат ей така – резултатът си е все същия. И все боли. Но боли известно време. После минава. Ставаш, изправяш се гордо – така срещу вятъра – и гледаш напред, като си отбелязваш онези курвенски номера, които са ти извъртяли в миналото. Усмихваш се леко като се сетиш за това, което е станало – въпреки, че са те ритали по кокалчетата, все още можеш да ходиш на два крака, ако трябва и да тичаш.

Много от нещата около нас са преходни, особено като са свързани с война и любов. Може би затова като се случи при падане и подхлъзване, “Изкуството на войната” на Сун Дзъ, който впрочем е един от любимите ми автори, е полезно четиво за опомняне.

Сун Дзъ казва:

“Ето защо е казано: Ако познаваш врага и познаваш себе си, не бива да се боиш какъв ще е изходът и от сто битки. Ако познаваш себе си, но не и врага, за всяка извоювана победа ще претърпяваш по едно поражение. А ако не познаваш нито врага, нито себе си, ще губиш всяка битка.”

Иначе казано на прост език – като паднеш, то е ясно, че си паднал защото са те препънали и си бил неподготвен. Големият въпрос за 1,000,000 е: как ще погледнеш към себе си, за да видиш кое те е направило неподготвен и податлив на падане.

Като си зададеш въпросът, отговорите идват бързо. Един по един, понякога по няколко накуп. Потвърждават и ти изясняват бивши съмнения, които вече са се превърнали във факти. Помагат ти да стъпиш на твърда почва, горе на върха, където е ветровито, но е свойски добре. И вятърът духа силно… на промяна може би?

(cc) 2012 jdbg.com.

Падаш и напук пак ставаш

Щастлив, обичан и безкрайно доволен от обрата на събитията е нашият малък престарял герой Тоби! Той е вече на сигурно място в новия си дом, в любящите ръце на Павлинка Спасова – да е жив и здрав още дълги години!

Тоби не е първия пекинез на Павлинка – тя е гледала няколко крехки мъничета от тази порода. Сърцето и не издържало на гледката на горкия грохнал и изоставен мъник, та дойде в приюта почти веднага след публикуването на тъжната му история. Искрата между тях с Тоби пламна веднага – познаха се, че са от „една порода“, че и се сприятелиха съвсем скоропостижно.

Сега Тоби си има собствена къща, че и двор, където да се носи щом се позакрепи. За жалост пътешествието до офталмолога не даде мечтаните резултати – няма вече какво да се направи, за да бъде възстановено зрението на нашия юнак. Същото е положението и с нестабилното му дупе – ще си крета така, докато има сили – твърде късно е за интервенции. Сега остава да се надяваме, че с много обич, добра храна и искрената грижа на Павлинка, мъничкият Тоби ще събере сили, за да изживее една чудесна старост в мир и разбирателство.

Не знаете историята на Тоби?
ПРОЧЕТЕТЕ Я ТУК

Аз съм от онези хора, които не симпатизират твърде много на протестите. Че държавата ни има нужда от промяна, че сметките за тока (и за парното, защо за тях никой не протестира - ЧЕЗ е частна компания, Топлофикация София - не) са безбожно високи, че хората са бедни, политиците - едни и същи най-малко от 20 години насам и голяма част от тях - корумупирани и наяли се до спукване - съгласна съм напълно. Хубаво беше също така, че спряхме най-накрая да си траем като овце и показахме на ББ, а и на всеки следващ премиер след него, че правителството му може да бъде свалено от нас.


Още от началото на протестите следя активно какво пишат западните медии за случващото се тук, защото икономиката ни е твърде зависима от чуждестранни капиталови потоци. Не е в наша полза да внушим на чуждите компании, които са имали интерес да инвестират в България, че страната ни не е политически стабилно място, с което да ги прогоним към Румъния или дори Сърбия. Още по-лошо би било да стреснем настоящите капиталовложители и да се започне едно изтичане на пари навън от България.

Западните медии също така пишат, че кризисните мерки (austerity measures, както ги наричат - или казано иначе, якото затягане на коланите, което Дянков с пълно право наложи) са една от причината за провала на правителството. Че не е лесно и приятно да се пести - не е. Но е за наше добро. По време на цялата криза България запази финансова дисциплинираност и показатели като бюджетен дефицит към БВП и външен дълг към БВП бяха едни от най-добрите в ЕС. Не мога да подчертая достатъчно дебело колко важни са подобни фактори за привличане на нови инвеститори (от които ние имаме отчайваща нужда, ако искаме да има повече пари в тая държава). Няма икономист, който ще ви каже, че по време на криза е добре да се харчи с широки пръсти. Пък и не само по време на криза - виждаме много добре докъде стигна Гърция след дългогодишно живеене извън чергата. Нима искаме да стигнем Гърция? Или Испания?

Този въпрос настрана, друго нещо ме безпокои: срещам не малко свидетелства за това, че протестите, особено тези неделните в София, са нова форма на забавление. Миналата седмица трябваше да сменя 3 транспорта, за да се прибера вкъщи, като ми отне час и половина, не 20 минути, но имах възможност да мина пеша покрай Орлов мост. Направи ми впечатление, че имаш едоста групи младежи, доста вероятно ученици. Деца, които не са плащали сметка за ток през живота си, нито пък разбират нещо от политика или икономика, че да имат някакви смислени искания. Също така известно време в интернет се тиражираше снимка на една девойка, направила стриптийз по време на един от протестите. Не ми стигат грозните думи, че да опиша гледката на това да видиш момиче, което с едната ръка си показва ци*ите, а с другата държи националния флаг. Ако това е бъдещето на България, то, благодаря много, не е много по-добро от настоящето или миналото. Ако ще се ходи на протести, защото е по-забавно от това да висиш в някое задушно кафе, благодаря много, аз ще си седя вкъщи.

Корупцията и бюрокрацията са два от основните проблеми, които се изтъкват като трън в очите на чуждестранните инвеститори. Корупцията и бюрокрацията идват от политиците. Може да сме недоволни от сегашното (тоест вече миналото) правителство, но така или иначе в политическия живот гледам едни и същи мутри от много време насам. Не познавам нито един от моите приятели, който да има политически амбиции. Всички бягат от политиката като от чума. Искаме някой друг да ни оправи проблемите...

Не обичам клишета, но в случая смятам, че е много на място да цитирам онази много популярна фраза на Ганди (?): Бъди промяната, която искаш да видиш в света.

Никой не може да е безучастен към „Невидимите кризи“ на Георги Господинов.

Зад тази приятна корица (малко по Екзюпери) има точно 200 страници, разделени в 2 части, всяка от които съдържа по 20 истории.

Симетрията и отвъд тези наглед случайни детайли е удивителна – на задната корица например писателят се е подписал като Г. Г., а на титулната страница името „Георги Господинов“ като в езерна повърхност се отразява като „Невидимите кризи“.

Въобразявам ли си или сборникът е изтъкан в един фантастичен баланс?

Вижте корицата – в горния ѝ ляв край едно почерняло от слънцето дете води на въженце книжен левиатан. В долния десен ъгъл попрегърбен старец унило пуши лула, втъкната между изчетените страници на живота си. Между двете изображения са Невидимите кризи на Георги Господинов.

Има една история, „Европа сутрин, Европа вечер“, в която камбанен звън, вековна монументалност и улична динамика будят Човека, за да си легне часове по-късно сред веселия младежки смях на самотен площад. Тази история е позиционирана в края на първата част, намира се точно във физическия център на „Невидимите кризи“ и сякаш е цезурата на един перфектен стих.

Това не е случайно. Всичко в тази книга е симетрично.

Трудно е да се осмисли сборник като „Невидимите кризи“.

Текстовете в него здраво те държат за раменете, крещят в лицето ти: „Осъзнай се!“ и от време на време те оставят без въздух с по едно коляно в стомаха.

Това не са просто есета, които те карат да поцъкваш с език с думите „Мамка му, така си е“, това са разтърсващи истории, дълбаещи до дъното. Изправят те пред неща, които стряскат, плашат те, понякога са ти непосилни. Неща, които предпочитаме да не признаваме и пред себе си.

И след като вече си се сблъскал сърце в сърце с тях, ги изсипват върху ти и започваш да си пробиваш път пред здравия литературен захват на Господинов в търсене на заветната глътка въздух, да вдишаш от оптимизма му. Бога му, колкото и депресираща, трудна, непосилно смазваща да е „Невидимите кризи“, в нея има точно толкова оптимизъм, колкото ти е нужен, за да върне вярата в човека.

„Невидимите кризи“ подхваща из основи един куп ужасяващо важни теми, които по някаква причина често и незаслужено са извън дневния ни ред. Георги Господинов показва онова, което великите писатели от най-големите литератури са демонстрирали преди десетилетия, векове – че работа на хората на изкуството е да предвождат обществата, да възпитават у тях вкус към красотата на изкуството и да не им позволяват да се изгубят из хаоса на площада.

Това в България е проблем и е хубаво, че най-сетне някой го казва изкусно.

Текстовете в „Невидимите кризи“ подсказват, че е крайно време да започне масовото осмисляне на социализма (чрез лимонада на прах на езика, 1968 г. или стол от Берлинския дворец, захвърлен в кръчмарски заден двор); че без книги светът ни е загубен, а кризите стават наистина сериозни; че българският манталитет чисто и просто е под санитарния минимум.

Есето „Свенлив естетизъм“ например в 2 страници конспектира и надгражда „Бай Ганьо“. „На съзерцаването у нас никога не се е гледало с добро око“, пише Господинов. Онемяването пред красивото е част от други култури, тук, в България, е неприлично да зарежеш копането, за да съзерцаваш напъпило черешово клонче.

А „Черешовото топче“? Символът на българския героизъм, превърнал се в нищо и никакъв декор… при това не е от череша, а и обилно олято с корабен лак. България е страната, където Франция се изчерпва с Айфелова кула с термометър, а чорбаджиите са прекарвали по 3 седмици на вилата на лозето със семействата си, та да мислят градските, че са отишли на чужбината.

Но това е само началото – после Георги Господинов те застрелва с текстовете си за четенето

и за литературата. Изключителни могъщи истории, внушения, всяка дума е на точното си място, поднесена с неповторим, майсторски стил.

„Чудото на четенето“ още ми е в главата, почти изречение по изречение, и само като си спомня лека усмивка се заиграва по устните ми, като знам, че божественият текст е всъщност увод към учебник по литература за VI клас. Наистина не мога да си представя по-добър начин на такава възраст да се възпита любов към четенето.

Или седемте неща, които може да се направят с книга – да се вкуси, посади или просто да си я влачиш на връвчица и да я галиш по коремчето. Преклонението към добрата литература струи от всеки ред – няма как да те остави безучастен.

Но не мога да спестя и някои, смятам, негативни страни на сборника –

в „Невидимите кризи“ наистина има парчета, които са осезаемо по-слаби от останалите. На фона на общия брой от 40-те са може би 3, 4, навярно 5, не ми иска да ги броя. Ако сборникът бе забавен още малко, може би щяха да се намерят заместителите, които да изстрелят „Невидимите кризи“ още по-високо в книжната йерархия. В момента историите под нивото на целия сборник са като досадни правописни грешки в едно съвършено като съдържание произведение.

Освен това повечето текстове за социализма не ми дадоха това, което очаквах. Онези, които засягат личния свят на Господинов, са невероятни, но по-критическите зеят с гигантски пробойни. Те не са слаби сами по себе си, но в миналото съм чел многократно по-силни текстове по темата на самия Господинов и сега очаквах повече.

Като пример мога да дам полемиката за 1968 г., която се разрази преди няколко години между Георги Господинов и друг мой любимец, вече покойния Виктор Пасков. Онези текстове ми откриваха аргументирано, ярко и отблизо противоречивият свят на 1968 г. Пилотната история в „Невидимите кризи“, посветена на прочутата Чешка пролет, просто ми постави раздразнения въпрос: „Е, това ли беше?!“. Лично възприятие, надявам се…

Final summation:„Невидимите кризи“ е абсолютно задължителна книга и не вярвайте на никой, който твърди обратното. Искрено се надявам малко емоционалното ми ревю да ви е убедило в това и поне малко да ви е предало усещанията, които ме влудяваха по време на четенето и дни след това.

След първия си прочит многократно разлиствах отново книгата и препрочитах любимите си парчета. Не се съмнявам, че ще продължавам да го правя – дори само на ниво изречения Господинов е безупречен.

Ако някой ден есетата и историите в „Невидимите кризи“ ми омръзнат, това би ознавало, че безвъзвратно съм разлюбил литературата. Дай боже това никога да не се случи.

 

По ред на номерата блогърите, които са очаровани от тази книга:

Христо Блажев, първото ревю

Алекс Кръстев, най-синтезираното ревю

Книжния Жор, първият човек в България, който си купи книгата

Virginie в един блог, който не познавах, но веднага отива при Книжните

Освен това бихте могли да прочетете и ревюто за „Физика на тъгата“в Литературата Днес.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

 

Продължаваме прехода с джип през Африка. Вече видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, минахме през мюсюлмански Судан и православна Етиопия, прекосим Кения и Танзания на път за Замбия и водопадите Виктория, а днес ще прошетаме из Намибия.Приятно четене:

През Африка с джип

част четвърта

Намибия

Дни 36 - 38 (23-25 декември)

Стотината километра до границата минаха незабелязано.

Мостът на Замбези беше разделителната линия между Замбия и Намибия

Въпреки това успяхме да излезем от Замбия и влезем в Намибия без да разберем. Едва когато подпечатаха нов лист в карнета и отказаха да заверят замбийския, разбрахме, че сме чисти закононарушители и нелегално излезли. Върнахме се обратно, оправихме формалностите и обменихме пари. 1$ = 8.65 намибийски долара. Толкова е в южноафрикански рандове. В Намибия можеш да плащаш с местна валута, както и с тази на бившите окупатори от юг. Литър дизел е 11,5намибийски долара, обикновен сладолед - 16Ако не броим плащането на пътна такса в Намибия – 220 долара, това бе границата, която минахме най- бързо и безболезнено. Още в началото всичко изглеждаше по- подредено и прилично – като да влезеш от Факултето в квартал Люлин. Ограничението на скоростта е 120 км, а пътя – прав, равен и пуст. Намибия е с площ 820 000км² и население от само 2милиона – идеалната страна за обичащите уединението и самотата.

Рехавите селца се виеха по пътя през ръкава, ограничаван от север от Ангола и Замбия и на юг от Зимбабве. Дълъг около 350 км, краят му се подчертава от река Окаванго. Постепенно пустошта се замени с пустош с огради – ферми или ловни резервати стигаха досами пътното платно. Полицията и тук имаше често постове, които правеха проверки най- вече на шофьорската книжка, рядко на пътната такса. Винаги понечваха да ми искат книжката, когато осъзнаваха, че Дефендъра е с ляв волан и бързаха да заобиколят и поправят грешката си с колегата. 650км минаха като на шега – и как не с такива пътища и ограничение на скоростта

 

Гротфонтейн

е едно чисто и добре подредено градче – първия полъх на западната цивилизация след толкова различни разбирания за архитектура и благоустройство. Виждаш пред себе си света, с който си свикнал, но е и някак различен с цвета и дизайна на къщите и жиците ток над масивните им огради Хотелчето беше разточително със спалнята, двете легла и детска кушетка, но още по- приятен беше ресторанта му – тук телешкото е цар. Безжичния интернет работеше сравнително добре, но това не помогна да намеря подходящи места за спане в Южна Африка – получих към 40 отрицателни отговора – явно половината свят или поне 2 китайски села се стичаха тук за празниците. Възрастен немец се разговори с нас и вечеряхме заедно, бистрейки бъдещето на Гърция, ЕС, че и това на Африка. Втора година през декември наемаше кола и обикаляше по- цивилизованите африкански страни. Нова година щеше да изкара във въздуха на път за Германия. След като подредихме новият световен ред, беше време за почивка.

 

Бъдни вечер, 24 декември

  Тропичния климат не помагаше много за коледното ни настроение. Всъщност само персонала на хотела, надянал коледни фетиши като рога, светлинки, рогца и прочие, ни връщаше към един от най- хубавите празници изобщо. Имахме леките 550 км до Свакопмунд, затова тръгнахме в 8 от хотела. На 18 км от градчето се намира лобното място на

най- големия запазен метеорит на Земята – Хоба

50-те тона основно желязо не бяха избегнали земната гравитация и преди 80 000г в грандиозно спускане се е разбил в района на Каванго. Докосваш се до този извънземен материал, а всъщност живееш на същото формирование каквото в крайна сметка е нашата планета. В обгорялата повърхност на Хоба се събира дъждовна вода – любимо място за водопой на тукашните пеперуди. Мястото е страхотно и с десетките видове птици, конкуриращи се за изобилието на насекоми – пълзящи и хвърчащи. Окичени като Коледна елха, някои дървета приютяваха по 10-15 екзотично изглеждащи гнезда. Изолираността му и липсата на посетители може да е чудесен повод за кратка почивка или добра фотография.

Подобно изпитание за хората и автомобила като пресичането на цял континент винаги е съпроводено с тежки моменти и трудни решения. Съжителстването на двама души седмици наред в 10 м²ражда полемики и дискусии, затова е ключово да имат дълга и положителна история заедно. Бях късметлия, че двамата с колегата винаги се разбирахме, понякога не веднага, но винаги винаги. Задругата се крепеше на повече от обща цел с нисък хоризонт. Дните минава бързо, а трудностите приемахме с усмивка (невинаги), радостите – споделяхме.

С напредването на юг затваряхме кръга – стартирайки от познатата цивилизация, която постепенно затихва, достигайки тревожно ниски нива в средата на континента и постепенно влизайки отново в добре подредените и познати нам светове. Дали беше ирония на съдбата, че на местата, където се е родил собствения ни вид, днес са по- близо до тогавашните времена, отколкото до модерния свят? И дали това непременно е лошо?

Апропо, ценово нещата не стояха точно така. На север беше най- евтино и цените на всичко следваха плавна прогресия, за да достигнат западните в Намибия и Южна Африка. Друга интересназакономеррсност бяха кражбите – колкото по- бедна е една общност, толкова по- малко кражби, колкото разделението е по- голямо, толкова кражбите са ежедневие и залогът – по- голям. Пейзажът бързо опустя след Гротфонтейн и вместо савана, храсти и дървета,

пясъкът стигаше до хоризонта

На границата на двата свята реките буквално бяха от пясък – зеленина, корито на река, а в него само пясък. Минавахме по главния път Транскалахари – равен, промушващ се през пясъците на неизвестна нам пустиня линия асфалт. На юг беше пустинята Намиб, а на югоизток –Калахари.  

Свакопмунд

е градчето, където пустинята се слива с Атлантика. От Свакопунд могат да взимат пример сънародниците им от истинска Германия. Населено основно с немци, всичко тук бе чисто, подредено, поддържано, в строг ред. Една странна Европа ни пожела добре дошли в навечерието на Рождество. Къщата за гости бе същата като градчето – безупречна чистота и поддръжка, светли тонове и много практичност. След бърз душ и преди вечеря се разходихме по пустите улици, теглени от крайбрежието. Ако къщите с оскъдно озеленени дворове и павирани улици скриваха пустинята, тук пясъкът се целуваше с океана, сливайки се с водата. Морската пяна делеше пастелната охра на пясъка от зелено-сините води на Атлантическия океан. Ако ги нямаше къщите, нямаше да има плажна ивица, а безбрежна пустиня, миеща се в солената вода на океана.  

Малкото млади хора се разхождаха или играеха на пясъка, но на практика никой не се къпеше във водата. Беше средата на лятото, но температурата на водата дори сега трудно скача над 15градуса. Кеят - главната атракция на градчето, е отлично място да изпратиш слънцето в това сюрреалистично съчетание на пустиня с океан. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]  Таг – може би най- добрия ресторант в Свакопмунд, кацнал до кея – работеше на Бъдни вечер, но дори с резервация не бе лесно да се докопаш до свободна маса. Там ни изненада отново германец и заедно седнахме на бара в очакване, залъгвайки глада с мохито. Дори слабият алкохол действа благотворно на закоравели пътешественици, отвикнали от чаша вино. Ефекта се появява с мощен блясък в очите, минава през весела бъбривост и най- вече ускорява времето, размивайки мислите и предизвикателствата ни. Вечерята беше много приятна с пресните риби и морски дарове, а южноафриканския совиньон внесе празнична нотка на последното място, на което съм си представял да изкарам Коледа. Тананикайки си Driving home for Christmas, се прибрахме в къщата, мислейки за близките си в снежна България.

Коледа, 25 декември

  На закуска имахме по коледен комплимент от къщата – без да сме ги сурвакали получихме пакет домашни курабийки и други лакомства. Кабелът, който купихме от Луксор за зарядното на фотоапарата, буквално се разтопи и остави сираче самото зарядно и нас. Беше ни писано пак да търсим кабел. От предния ден си резервирахме разходка с лодка – малък катамаран трябваше да ни покаже

залива на Walvis bay –

най- голямото пристанище на Намибия и едно от двете дълбоководни в южна Африка. Първо ни дистрибутираха до центъра им, където чинно платихме в очакване да ни откарат към пристанището. Бидохме забравени и самотно се забавлявахме с двата папагала, живеещи в сградата. Все пак дистрибуцията се коригира и се присъединихме към бусчето, препускащо към дивия морски свят на Намибия. Още с напускане на кея, големи тежки пеликани накацаха по перилата на лодката – постоянното даване на риба за радост на туриста ги бе превърнало в домашни птици без значение за месната промишленост. След порядъчни фотосесии и килограм замразени херинга, навлязохме във водите на тюлените. Този път посетителите бяха не от въздуха, а от морето – симпатични и лакоми, научили по някой дребен номер, за да получат лесна храна. В определен участък един тюлен слизаше и се качваше друг, демонстрираше добронамереност и миловидност и отнасяше риба или две. Бяхме катамарана на забавленията и пиршенствата. Само мъжките ни посещаваха, женските или гледат малкото си или зачеват ново – средно положение няма. Плавно навлязохме в море от ферми за стриди, а след това акостирахме до края на залива, за да се радваме на колонии фламинго и стотици тюлени – бебета, младежи и възрастни, излежаващи се, гмуркащи се, ухажващи или каращи се. Океанът тук трябва да е много щедър на рибни запаси, за да издържа на такова потребление. Следваше излизане в открити води за среща с местни семейства делфини. Докато се оглеждахме за тях, пеликани и тюлени акостираха на катамарана, вперили влажен поглед в нас и гладен към хладилната чанта. Конкуренти им бяха чайките, опитващи до докопат някоя рибна хапка. Една от тях остави много перушина и честта си, стрелкайки се за парче хвърлена във водата херинга. Лапнала рибата, на тюлена до нея не му остана друго, освен да лапне чайката и я потопи под водата. Без много размисъл, птицата пусна плячката, изплува на повърхността с оскубана трътка и спасен живот и отлетя да оправя нараненосамочувствие, а тюленът шмръкна спасената мръвка рибешко и се скри в дълбините. Делфините не закъсняха и за кратко плуваха и си играеха около катамарана. Следваше най- важната за мнозина част – приятно хапване включително на стриди, шампанско и ягоди – организаторите знаеха кое върти света и как да оставят доволни изнурените от толкова много див морски живот туристи. На връщане към Свакопмунд се убедихме защо е столицата на екстремните спортове в Намибия. Делтаплани, бъгите и ентусиасти пореха дюните и въздуха, радвайки се на морски бриз и пустинно слънце. Решихме вечерта да изкараме във

Виндхук –

колегата летеше следобеда на другия ден, трябваше ни кабел за зарядното, а на мен – съвети от местни как да вляза в Сесрием – врата към Сосевил – края на плоската Земя. Не можехме обаче да пропуснем

Брега на скелетите –

продължителна крайбрежна ивица на север от Свакопмунд, чието име мъглите, скалите и пустинята бяха предопределили. Безчет кораби и техните екипажа са останали завинаги в една от най- враждебните и безводни територии в света. Португалските изследователи са наричали тези брегове As Arreias do Inferno – пясъците на ада. 100-ината километра безкрайна пустиня и безкраен океан бяха осеяни с изоставени кораби и къмпингуващи, някой – риболуващи в бурните води на океана. Красиво и легендарно опасно е в този край на Африка.

Тъй като ми отказаха промяна в резервацията за парка Галагади в Южна Африка, се налагаше да променя целия маршрут надолу. Планирането е добър начин да уплътниш времето в колата, но липсата на интернет го прави неточно и непълно. Нямахме и потвърждение от спедиторската агенция, което правеше ненадежден целия график, с първия работен ден се надявахме всичко да се отпуши. Занапред щеше да е предизвикателство воденето на дневник на пътуването, тъй като сам щях да се справям по- трудно с шофиране, навигиране, писане, снимане и дивене на природните красоти и социализиране с местните. Първите 100км бяха чакъл и пясък през пустинята, на който поддържахме около 90км/ч, които вдигнахме с подобряване на настилката. 400-те км минаха като песен, влизахме в сърцето на намибийската цивилизация. Дни 39 - 41 (26-28 декември)

Хотелът бе неевтин, но страхотна алтернатива на безличните мастодонти с по 100 стаи, където личното отношение е непознато. След закуска и консултация относно маршрута ми, се озовахме в местния мол. Бяхме като вманиачени потребители, треперещи да влязат в меката на магазините във Виндхук. В столицата може би нямаше и 20сгради, по- високи от 3етажа, което беше по-скоро предимство. Дали заради Коледа или защото животът тук е такъв, нямаше хора по улиците, а колите бяха явление, когато минаваха по пустите улици.   В мола бяхме ние и охраната. Към 9:30магазините започнаха да отварят бавно врати и ние влетяхме в този за електроника. Кабел за зарядното нямаше. Пробвахме да купим нещо, което да има същия захранващ кабел. Бялото ради с розови кантове струваше 380 намибийски долара, доста скъпо като за един кабел. В другия магазин си спазарих Сони адаптер за 150 и с това се изчерпи нашето присъствие в този съвременен рай. Започнаха да се мяркат основно тъмни девойки и младежи, тръгнали на лов за стоки. Летището наВиндхук е на 45 км, така че имах време като навигатор да прави последни сметки в двете навигации и хартиената карта. В първите две Сосувлей не фигурираше, нито пътят до там. Летището беше границата, в която нашата задруга се раздели и поехме колегата на север и аз на юг. По пътя се срещаха често брадавични прасета – явно тук за Коледа не бяха в опасност.

Намибия носеше огромна част на нашия европейски свят,

така че трудната част от одисеята изглеждаше зад гърба ми. На картата пътищата изглеждаха добре – B – главни, C и D – второстепенни. Вторите всъщност си бяха черни пътища – някой равни, други почерпили вдъхновение от пътя до Марсабит. Обхвата малко след Уиндхук всеобхватно се загуби и останахме аз,Дефендърът и прахолякът. Навигацията даваше противоречиви и заобиколни пътища, а 300-те км макадам, нагънати пътища и пустиня искаха своя дан. Този ден спуках предното стъкло, а на фотоапарата му се развали автофокуса. След като стигнах до Сесрием – врата към парка, трябваше да нощувам в колата. За да видиш

дюните на пустинята Намиб,

трябва да си там по изгрев или залез. За да посрещнеш слънцето обаче, трябва да спиш в рамките на парка. А места нямаше освен за къмпингуващи.   В парка освен дюни, се въдят влечуги, птици, антилопи – поне това видях, докато карам към Сосувлей. След 60км пътят за леки коли свърши, следваха дълбоки пясъци до края на резервата. За тези с 4х4и поизпуснати гуми пътят е открит. За бързащи като мен става и без изпуснати гуми. Дефендърът се справи блестящо с коварния пясък.

Залезът посрещнах на дюна 45 – една от най- достъпните и висока „само“ 320метра. Представете си планини от пясък. До хоризонта. В чудни форми извивки. А сега като малко дете си поиграйте с цветовете. Залязващото слънце позлатяваше ослепително-оранжевия пясък от едната страна, а другата ставаше черно-кафява. В средата си извивката на ръба бе пастелно-прасковена, а в краищата пурпурно – черна. Трудно за опиване и заснемане. Но вълшебно – изглежда абсолютно нереално, от друг свят. Заслужава си всяка дупка, тоновете прах и трудната нощ в колата. Който не спазва вечерния час да е в лагера преди 20.30, получава мъмрене от управата и си ляга гладен. Ресторантът затварял в 21. Твърде изморен съм да си правя нудъли, затова след бърз душ задната седалка на колата е моя. Въпросът е къде да сложа краката, тъй като мястото е крайно ограничено. В крайна сметка умората надделява и през по-голяма част от нощта не усещам изтръпналите крайници или ръбовете на седалките. Така или иначе нощта ще е кратка.

27 декември  В 4.45 часовникът ме избави от мъките на задната седалка и бързо се изнесох в посока Сосувлей. Изгревът посрещнах на един хребет пясък, който водеше до

най- високата дюна в света – big Daddy (382метра)

и мястото, където казват, свършвал света – Dead Vlei. Никак не е лесно изкачването по планина от тонове ситен оранжев пясък. Но показването на диска на слънцето само те кара да ускориш крачки, за да бъдеш там, на върха. На хребета, не на върха на big Daddy. Това дали е най- високата е леко спорно, но че толкова малки песънчинки с помощта на вятъра могат да се превърнат в впечатляваща планина е неоспорим факт. Лека мъгла се стелеше около част от върховете на дюните. Трудно е да повярваш, че Набим е една от най-старите и сухи екосистеми в света. Поне за второто – но и то е научен факт.

    Точно зад гигантската дюна се намира една долчинка, скатала друга природна забележителност – Dead Vlei (мъртво тресавище). Преди стотици години било влажна зона, но с промените в климата сушата и дюните настъпили, а слънцето изсушило до черно мъртвите дървета, които са на възраст около 900 г. Сега калцираното бяло дъно зловещо допълва скелетите на дърветата. Ако Земята има ръб, след който следва хаос, то така би изглеждал неговият край. Красив, но и тежък спомен, който навява какво може да бъде бъдещето. В подобен апокалиптичен натюрморт се появиха два гарвана – неминуемо ти идва асоциация с Ботевото „Обесването на Васил Левски“. Малко, след като си тръгнах, гъста мъгла се спусна над целия район. По тази причина пропуснах разположената на юг Big Mama, съперничеща си с най- високата дюна.

Вече преваляваше 10, затова без закуска тръгнах към

Fish River canyon

600км офроуд изпълниха душата ми с мрачни мисли, а колата и всичко в нея – с бял фин прах, който полепна по всяка повърхност – открита или под културните натрупвания на дългото пътуване. Макадама се сменяше с едри парчета чакъл и скали, вълните от трапове, червения прах с бял, а белия с още по- бял. Един от най- предизвикателните пътища не бяха зад гърба ми, а пред Дефендъра. И до сега нямам обяснение как дълбоката пукнатина на челното стъкло след толкова много усукване и вибрации не се разшири. Но задна лява гума се. Спукването беше през едносантиметровия грайфер – ще да е бил дълъг и остър камък. Разбрах го, след като стигнах Хобос – врата за Fish River canyon. Изнервен, покрит с дебел слой бял прах, без да съм ял нищо вече 24 часа, не стоях дълго да се дивя на втория по големина каньон в света. Както много други неща, и тук класацията е относителна, приблизителна и условна. Каньона е дълбок и грандиозен, но по мое мнение не е като този в Аризона.

Чудех се дали след последните два дни тотално изтощение и битови неудобство, нямаше да има стаи в единствения хотел в околността, докато рецепционистката разсеяно зяпаше таблица на заетостта си. Не се наложи да издъхна в метър прах в колата и благополучно акостирах във възскъпичката, но златна за мен стая. След закуската на предния ден, сега слагах за първи път нещо в уста – беше кратка, но богата на калории и количество вечеря. T-bone ми се стори най- крехкото и вкусно месо, приготвяно от човешка ръка. След душа и вечерята ми просветна, за да се порадвам на интериора на хотела и ресторанта – стари коли от различни епохи и даже за тези ширини екзотични растения. А мушкатото – мушкатото беше като шипков храст! Не чаках дълго да се отправя в страната на Морфей, защото имаше опасност да вечерям втори път.

   

  28 декември Днес бе денят, в който казвах „Чао“ на черните прашни пътища, влизайки в

Южна Африка

Вкусът на прах ще е дълго време в устата ми – скърцащ и горчив – такъв беше вкусът на част от Намибия. За пръв път дълго ме разпитваха и проверяваха, преди да ме пуснат в Южна Африка. Или това, че съм сам и с кола, потънала в бял прах ги караше да се питат какъв ли е този прах.... Беше чудесен ден за минаване на близо 1000 км, от които само 100-ина по черно. Литър дизел в ЮАР е към 12 ранда, 1$ се обменя за около 8 ранда. В първия град –

Упингтън

спрях, за да обменя малко долари и останалите намибийски долари. Банката намерих бързо, но не толкова бързи бяха в обслужването. Чакането 20 минути не обещаваше бързо обмяна. Момата си даде зор, но с всичките тези формуляри, странни български имена и прочее. Първо писах молба, после тя – формуляр. След това втори. Подписвахме се. Тя изпрати по пневматична система един от формулярите, копира паспорта и всяка банкнота, провери ги по два пъти. Клиентката, която заварих при момата – едър представител на местното женско население тип мамутка – към 130 кг живо тегло, заспа. Буквално. С хъркане. На бюрото. След като свършихме с доларите, същото се повтори за намибийските пари. Мамутката се посъбуди, видя накъде върви работата и захърка още по- звучно. Май аз бях единственият, на който му бе смешно. Ще кажеш, банката е любимо място за сутрешна дрямка на местното народонаселение. Което не е чудно с тези процедури. Стъпвайки на пръсти, да не събудя звяра, се изнизах от банката. Чудех се какво ли ще намеря в офиса на мобилния оператор. Тук бяха сравнително бързи и се сдобих с предплатена SIM карта за мобилния рутер. Имах интернет, стига да имаше обхват – бавно се завръщах в познатия свет. Пътя беше толкова досаден – рядко лозови масиви, почти навсякъде – скромни храсти и малко добитък. И тук ограничението беше 120км – разумно спрямо липсата на много села или трафик.

В 19.00 бях влязъл в

Бюфорд уест

само да разбера, че стаята, която ми бяха запазили, била дадена на други изнурени туристи. Вехтото хотелче наблизо ме приюти. Вида му не даваше добри сигнали за кухнята на ресторанта му, затова вечерях в една от добрите къщи за гости в околността. Девойка на средна възраст от Англия бе тук на сватбено пътешествие, а младеж се местеше далеч от родителите си в Кейп Таун и правеше прощално пътешествие в страната си. Историята на разглезения лабрадор Марк не разбрах, но домакинята Сурета се беше справила блестящо с лазанята. Трябваше да измисля утре къде ще съм, затова вечерта беше кратка.     Очаквайте продължението  Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов  Снимки: авторите      Други разкази, свързани с Намибия – на картата:  КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРБОНОСТИ :)

Едно от най-досадните неща напоследък: пренареждането. Всяка година го правя, поне веднъж, и всяка година си задава един и същи въпрос – кога успях да натрупам толкова много неща?

Миналата година започнах да давам, раздавам, дарявам, подарявам и продавам. И все още има неща за даване – основно дрехи. Ако това положение ви е познато, вече има още едно решение: занесете ги в магазина на H&M в The Mall. Освен, че дрехите ще бъдат употребени по предназначение (рециклиране, препродаване, изгаряне и т.н.) ще получите и ваучер за отстъпка от 15% при следваща покупка.

Изненада-а-а! Мислехте, че поредицата за малката пътешественичка Божана свършва с втората книга, нали? Да, ама не! По книжарниците вече можете да откриете чисто новата трета книжка – “Малката Божана в подводния свят”. Да се гмуркаме ли в нея? Хайде!

Малката Божана се ядосва много. Стига с тези измишльотини – тя вече не е никак малка и може да прави толкова неща съвсем сама: да брои до двайсет и десет, да си прави сок, та дори и торта. А на хората казва, че е на цели осем години! В желанието си да порасне бързо, момичето дори предизвиква фантазията си да й помогне да надбяга времето… Само дето забравя да формулира правилно желанието си и вместо стара, става мнооого голяма: висока и красива, с дълга коса и блестящи очи. Но и това си има своя плюс – не само ще роши косите на баща си, а може и да се телепортира в океана.

Каквато е палава, Голямата Малка Божана прави точно това – изстрелва се като ракета на крилете на въображението и каца в Индийския океан. А там чудесата са толкова много! Първо се запознава с най-голямото животно на света – синия кит. Седнала на гърба на новата си приятелка Гренда, Божана плува с нея и малката й рожба Синди, къпе се под фонтана на китовете и лудува с тях. После се сблъсква и с най-страшния враг – косатката. А тя яде китове…

Пътешествията на Божана обаче не спират дотук. Гмуркайки се надолу към морското дъно, тя се запознава с коралите, вижда смешни риби и плува насам-натам с делфинчетата. Научава за рибата-луна, за тайната на морските звезди и за защитата на октоподите. А когато океанът пламва, Божана е готова да се притече на помощ.

Но най-странното и лошо нещо, на което се натъква момичето, е причинено от хората. От онези, които не използват кошчетата за боклук, а изхвърлят боклуците си в реки и морета. Те причиняват такива беди на морските обитатели, че… Добре, че Божана лудува наблизо!

Третата книга от поредицата отново разкрива изумителни факти на деца и възрастни, този път за обитателите на подводния свят. Техните невероятни умения са способни да впечатлят малките читатели и да събудят естественото им любопитство. Освен това, книгата е с еко-насоченост, обръщайки внимание на проблемите със замърсяването на околната среда и вредите от това. “Малката Божана в подводния свят” е книга, която с лекота ще накара децата да се замислят, преди да изхвърлят боклуците си на земята или в морето. Дали ще успее да превъзпита и възрастните?

Не пропускайте да се запознаете и с първите две книги от поредицата: “Малката Божана в нощта на чудесата” и “Малката Божана в деня на боклуците”. Прочетете за авторката Божана Апостолова и за илюстратора Костадин Костадинов и се включете в специалния ни “Месец на МАЛКАТА БОЖАНА”. Забавлението е гарантирано!

Дълги години историците в страните от Източния блок твърдяха, че първата в света въоръжена борба срещу фашизма е в България – Септемврийското въстание от 1923 г. Разбира се, по това време не е разрешено да се постави под съмнение твърдението, че управлението в България през 1923 г. е фашизъм.

Сборникът с документи “VII състав на Народния съд”извежда друго интересно твърдение на двамата съставители Върбан Тодорови Николай Поппетров, а именно, че в България е първият в света съдебен процес срещу антисемитизма. И докато първенството на страната в борбата против фашизма от днешна гледна точка далеч не отговаря на реалността, то тезата на Тодоров и Поппетров заслужава да й се обърне внимание.

Защо ли? Преди всичко заради очевидното старание на двамата съставители да се придържат към строго научната гледна точка към събитията и процесите от онова време. До такава степен, че поместват в обемистото томче над 360 машинописни страници от съдебното дело – обвинителния акт, обвинителните речи, присъдите и мотивите към тях, почти без никаква редакторска намеса. Казвам почти, защото подобен труд не може и не трябва да бъде публикуван без малко обяснителни бележки. В случая тази роля играе предговорът от около 30 страници, в който може да се проследи позицията на двамата съставители. И наистина тя е доста научна – лишена от емоции, базирана почти изцяло на документалния прочит на историята.

Съставителите разглеждат антисемитските проявления в България до 1944 г., ролите на редица личности за спасяването на българските евреи и за депортирането на евреите от Гърция и Югославия, както и механиката на действие на VII състав на Народния съд, който се занимава с тази специфична задача. Проследени са разликите в тълкуването на историята през годините – от комунистическата притча за ключовата роля на антифашисткото движение, през ранно демократичното застъпничество за Цар Борис Трети като спасител на евреите, та до днешни дни, когато е модерно да се говори предимно за неспасяването на 11-те хиляди, отколкото за спасяването на 50-те хиляди. Както самите те казват: “Исторически неоправдано е повече от половин век след събитията, свързани с Народния съд, в писанията и изследванията за тях да продължава да преобладава емоционалния, вместо строго научният подход”.

С подобно намерение съставителите предоставят на читателя внушително количество документална информация, която се публикува за пръв път в своята пълнота и която дава представа за различните аспекти на проблема , за събития, които няма как да отречем – да, наистина е имало антисемитски прояви; да, превеждани са антисемитски брошури; да, имало е антисемитско законодателство; да, изземвани са имоти на евреи… Още много “Да”, но и едно голямо “Не” – не, нито един евреин не е напуснал границите на България на път към лагерите на смъртта.

Сдържаният на пръв поглед преговор на съставителите има и един голям минус, който не мога да не отбележа – опитът на Тодоров и Поппетров да представят Народния съд като легитимна институция. Абстрахирайки се от това, любознателният читател може да открие доста интересна информация от историческите източници в книгата и да си направи сам своите изводи.

Георги Грънчаров

* Книгата бе любезно предоставена на “Библиотеката” от изд. “Изток-Запад”

Filed under: Други, Исторически, Политическа

Софийска вода е в състояние да превърне всяка улица в произведение на изкувството. Използваните техники са кал, ръжда и чакъл. Инсталацията е безсрочна, за да имат шанс всички софиянци да й се насладят.

Напоследък положителните примери за хора, които решават да вземат нещата в свои ръце, зачестяват. С удоволствие представяме поредният такъв случай – град Седжуик в щата Мейн. Целокупното народонаселение, възлизащо на 1196 души (от 2010 г.) наскоро взима благородното решение да бие шута на щатските регулации и да въведе собствени разпоредби относно “произвеждането, обработването, купуването, продаването и консумирането на местна храна”. И по-точно – всеки може да се занимава с изброените действия по какъвто желае начин. Или – ако аз мога да правя перфектното кисело мляко, а ти гледаш кози, аз ще взема твоето козе мляко, ще направя кисело мляко и ще го продам на съседа отсреща. Или пък ще го разменя за едно от неговите пилета, чушки, картофи. That’s all, Folks!

Разбира се това всъщност не е всичко, тъй като тепърва предстои да се установи доколко чичковците и лелките на щатско ниво са склонни да си затворят очите за подобни непослушни граждани. Но, както коментира Едуин Шанк, основен философ на семейната ферма Your Family Farmer:

“ако не друго, това поне ще привлече вниманието на част от американците върху смехотворната ситуация, в която сме попаднали”.

Алелуя! (или може би – венсеремос?)
—
За повече информация и коментари по темата: FOOD RENEGADE

Страстта по Бетовен събира повече от двайсет години четирима фанатични музиканти, направили не една и две жертви в името на музиката. Животът вечно на турне, в лоното на великата фуга си има цена. В един момент челистът в квартета разбира, че болестта на Паркинсон го е поразила. За да запази целостта си, екипът трябва да му намери спешно заместник. В образувалия се вакум изникват дълго таени личности проблеми и накърненото его. A Late Quartet е за страстта, която сплотявя таланти, но разделя човеци. Чудесно е когато не някой друг, а Кристофър Уолкън ти говори за трудната биография на великите музиканти. В отредената си за втора цигулка роля, Филип Сиимор Хофман прави експлозивна роля,  а Imogen Poots е доста приятно откритие.

да запазим достойнство и мълчание до изборите, с поглед обърнат навътре. отделен въпрос е, че и след изборите ще е най-добре погледът да е обърнат навътре, освен ако не е обърнат много навън, извън пределите на тази китна идиокрация. много е важно да се държим за ръце и да дишаме дълбоко, защото със сигурност, които и да е избрал президентът, това ще са реакциите. познавам вас дори по-добре от себе си:)))))))))

аз ви държа и не ви пускам:)))

Трима студенти в Miami Ad School – Макс Пилват, Кери Тан и Ферди Родригес - представиха една проста, но находчива идея за библиотеки в метрото, с които да насочат хората към традиционните библиотеки, съобщава сайтът AdRANTs.

С помощта на NFC технологията (near field communications) пътниците в метрото ще могат да изберат желаната книга от списък с популярни заглавия и да прочетат първите 10 страници от нея на мобилните си устройства. След това ще могат да получат информация за най-близката библиотека, в случай че пожелаят да си дочетат книгата.

Разбира се няма гаранция, че заинтересованите няма да предпочетат да си свалят книгата в ел. вариант, но пък важното е да се подтикнат хората да четат книги независимо дали от библиотеката или на електронна джаджа, нали?

The Underground Library from Keri Tan on Vimeo.

Две исторически аналогии по повод назначаването на днешното служебно правителство:

1.По план, мандата на служебното правителство може да е за два месеца, но ако не може да се сформира кабинет, то може да остане на власт доста по-дълго. Спомнете си колко се задържа Любен Беров. Неговият „експертен“ ничий кабинет бе тихо подкрепян от БСП и ДПС и остана на власт почти две години. Ситуацията може да е подобна. При сегашната конфигурация на силите, не е ясно дали ще може да се излъчи устойчиво правителство, а и не е ясно дали някой наистина иска да поеме риска да управлява. По-скорошен подобен пример е назначеното правителство на Монти в Италия, където не се проведоха редовни избори над година и половина. Последвалите избори в Италия също не доведоха до устойчивост. Такъв „италиански“ сценарий е все по-вероятен и за България.

2.Следете престъпната активност. След като днес Бойко и Цветанов и формално хвърлят оставката, няма да се учудя, ако някой пусне депеша до контингента, че сега им е време да си отживеят. Борбата с престъпността бе основно послание на ГЕРБ и няма да се учудя, ако „се случи“ така че след като ГЕРБ не са на власт, започне демонстративно активизиране на видимата престъпност. Мутрите се появиха, защото бяха толерирани от временната власт на служебния кабинет и началото на края им бе с първото редовно избрано правителство.

Преди месец помогнахме на Сънчо да ви напише едно писъмце – с молба да пратите малко помощ за купуването на Ивермектин– жизненоважен не само за лечението на кожно-болните ни герои, но и за всички кучета в приюта, които го получават като обезпаразитяващо средство всеки месец – препаратът ги предпазва от заразяване с дирофилария.

Страхил и Сънчо

Днес, месец по-късно, Сънчо отново има нещо за казване:

Значи, ние със Страхил не можахме да повярваме, ама се оказа, че не сме били най-грозните и най-мразените, понеже нали като ви писах предния път и много хора пратиха помощ. Аз даже малко не вярвах в началото, обаче като донесоха новия Ивермектин и повярвах.

Сега, аз не очаквах, че тези от приюта като се видят малко с Ивермектин баш така ще постъпят, обаче мисля, че са прави. Ние си бяхме тука със Страхил, после те си имат и други със сърбящата болест – не е като да си нямат. Обаче те какво направиха като им дойде Ивермектина – направо ще се учудите и вие!

Ами, като им дойде на добрите от приюта новия Ивермектин и го сметнаха, че ще има и за другите, дето ги пази от червей (нали ви разправях, че на всичките кучета го дават, за да нямат червей в сърцето), та решиха, че ще стигне и за още кучета като нас със Страхил.

И сега какво!? Ами, значи, имаме си нови приятели, така се получи. И всичките са като нас със Страхил – със сърбящата болест, дето ставаш гол и кървав от нея и после много те бият, обаче не и тук.

Много се кефя, че си имам приятели пак! Казват се Буян, Искър, Дякона и Христина, обаче ние със Страхил имаме най-яките имена. И те са като нас голи и малко си смърдят – болни са от сърбящата болест. Аз малко се обърках вече, ама бях тръгнал да казвам, че вие сте най-страхотните!

Защото понеже вие нали пратихте пари за Ивермектин и сега ние тука със Страхил и другите ще се лекуваме на топло, а освен това тука ядем всеки ден, не знам дали ви казах, че и по два пъти. Буян и Хриси още не вярват, та се тъпчат всеки път като за последно, обаче ние със Страхил им обяснихме, че тука не е като другаде – тука такива като нас не ни мразят, а май даже им харесваме. То и ние със Страхил много ги харесахме. Добре се получиха нещата, това исках да кажа.

Ваш, Сънчо

Благодарим ви, мили приятели, че изпратихте средства за нашите герои! Сърдечни поздрави от Сънчо и Страхил!

А ето на кого още успяхте да помогнете:

Буян

(прочетете повече за него тук)

 

Кимбо

(може би го помните от тук)

Искър

Измъчен кротушко от Враждебна, очевиден домашен пес, гледан кой-знае как и изхвърлен в чудовищно състояние. Абсолютен добряк, не може да си отспи още. Целият е на струпеи, които и при най-малко докосване кървят. Сега освен медикаментозната терапия е и на по-силна храна и на лечебни бани със специален шампоан. Ще стане разкошен като оздравее.

 

Дякона

Той е един 12-годишен старец от Манастирски Ливади, много наплашен и тормозен от хора, тепърва има да разбира, че не всички са толкова лоши. Иначе и той е кротушко, не посяга да хапе, просто изпитва неистов ужас от нас – явно много са го гонили и били.

Кристина

Тя е кротка кучица, живяла около училище в Христо Ботев, където най-редовно насъсквали домашни кучета срещу нея (раната на крака е от ухапване). Тя е с напреднала демодекоза и е само въпрос на време да решат да я ликвидират.

Благодарим ви

Тези кучета са живи, обичани и се лекуват благодарение на вашата щедрост!

Ако ви се ще да направите живота им по-лек, а лечението им по-бързо – елате, вижте ги, подарете им нещо за хапване - имат нужда от силна храна, хранителни добавки за козина, витамини и медицински шампоани.

Един от любимите ни кметове (е защо пък да нямаме любими кметове?!), Борис Джонсън обяви в края на миналата седмица могъщ план за превръщането на Лондон в рай за велосипедиста. Сега, ясно е, че много градове вече могат да претендират за тази титла (виж Копенхаген, Стокхолм, изобщо – почти цяла скандинавия, както и почти цяла Холандия), но ако замисълът успее, това ще бъде най-големият град в Европа с подобна инфраструктура.

А вероятността планът да успее се повишава, когато надникнем в папката с най-важното – бюджета. Той, в този случай възлиза на повече от 1,5 милиарда щатски долара. С помощта на тази крупна сума градската управа ще се заеме с изграждане от една страна на почти независими велоалеи в централните части на града, както и с изграждане на истинска самостоятелна веломагистрала, свързваща Източен и Западен Лондон.

повече на INHABITAT