Книгата на проф. Жил Липовецки ме грабна още със заглавието и впоследствие с анотацията, която прочетох. В момента е в ръцете ми и предстои да бъде прочетена, но желанието да споделя за нея още преди да съм напълно убеден, че има някаква (висока) стойност, надделя. Правя го и понеже усещам, че няма как да ме разочарова. Рядко някоя книга може да вдъхне такова доверие само от няколко реда и едно заглавие. Затова ще кажа само няколко думи и ще цитирам част от прочетеното в бързината.

"Цивилизацията на желанието", така нарича Липовецки модерната епоха, изграждаща се от втората половина на ХХ век, а модерния човек - Homo consumericus. Това се вижда ясно във все по-неистовия стремеж към по-добри условия на съществуване, към по-високо качество на живота, към повече и по-силни емоционални преживявания. В същото време все по-непредвидим е човекът в своите желания, вкусове, покупки. Консуматорският дух се просмуква в отношението към семейството и религията, към политиката и културата, към свободното време. Сякаш консумирането се превръща в самостоятелна империя, чиито предели са безкрайни.

Но щастлив ли е Homo consumericus?

Мисля, че знам отговора на този въпрос, но ми се иска да разбера още нещо за това щастие. Препоръчвам книжлето! :)

Текстът е част от архива на "Аз чета", първото му публикуване е на 15.08.2008 г.

Денят е 12 март, 2013 г. Малко над две седмици, откак бившият премиер Борисов изпадна в поредната си инфантилна криза, вследствие на което страната пък изпадна в политическа криза. Най-сетне е обявен служебен кабинет. От сериозното публицистично предаване “Лице в лице” на ьтв реагират подобаващо. Не е изненадващо, защото за никого не е тайна, че тази телевизия редовно си говори със звездите, при това в буквалния смисъл. След разговора в студиото с двама финансови министри в служебни правителства, обстановката е разведрена с астрологична прогноза за съдбата на новия кабинет. Причината за това нетрадиционно решение вероятно се крие в леката настинка на Унилсън, заради която извънземното на врачката на Берлускони тези дни не се показва на екран.

© Надежда Чипева @ Capital.bg

Доста потенциал виждам в служебния кабинет. От биографиите си личи професионализъм и опит. Повечето не са свързани с партии и не ги познаваме. Затова вероятно доста посочват липса на политически опит на отделни министри. Все пак този път търсим експерти, а не политически фигури, нали? Надявам за 3 месеца да покажат добри решения и държавничество. Резултати за това време трудно можем да видим, истински реформи – още по-малко.

Нещо ми направи впечатление в речите – на няколко пъти повториха думата “прозрачност”. Това е дъвка, която се използва при всяка политическа кампания и всеки доклад. Управлението ни не е прозрачно. Нито това, нито предишните. Борисов на няколко пъти го посочи като приоритет и изпълнена цел. Днес МВР дори му отдели няколко скайда в презентацияза работата си. Истината е, че имаме матовоуправление – избирателно пускане на разхвърлена информация без стандарт за формат и качество на документите. Публична, но неизползваема.

Не ме разбирайте погрешно – последния кабинет направи доста за подобряване на ситуацията. В някои отношения бих казал дори, че сме по-напред от други европейски държави. Факт обаче е, че цялата тази прозрачност не върши никаква работа на обществото. Трябва да си плащаме, за да използваме нормално търговския регистър; документи от еврофондовете могат да се разберат само от специалисти; дори да се доберете до данните за обществените поръчки, трябват ви много нерви и време докато извадите някаква полезна информация; ежедневните харчения от бюджета са публични, но ви трябва малка армия от практиканти, за да разберете какво става; законопроектите, стенограмите и гласуването в парламента са публични, ама не винаги и не съвсем.

Накратко – публично е, ама не съвсем. Служебният премиер говореше за прозрачност. Не може да има такава, когато избирателно се пуска информация и никой няма инициатива и възможност да я използва. Ако на пресконференция журналистите задават всеки въпрос под формата на книга от 300 страници, няма да има голям ефект, нали? Същото се получава и с публичните данни. За мен това трябва да е една от големите цели на служебния кабинет – да покажат, че може да се работи прозрачно. Така ще можем да видим както недостатъците, така и успехите на системата. Голяма част от задачите ще са в ресора на министъра на електронното управление Роман Василев. Петя Първанова и Драгомир Йорданов също има какво да направят за МВР и правосъдната система, които са сред най-непрозрачните у нас. Впрочем имам добри впечатления от Юлиян Попов и се радвам, че ще отговаря за екологията.

Наистина този екип има само 3 месеца в условията на политическа криза, неработещ парламент и предизборна война. Имат шанс обаче да вдигнат летвата и очакванията ни към следващия кабинет. Трудно, но не неизпълнимо.

Отдавна планирахме да възобновим еднодневните влакови пътешествия, а каква по-подходяща дестинация от железничарския център Мездра? Тръгване към обяд и прибиране привечер, по много живописния път през дефилето и с достатъчно време за разглеждане на малко градче плюс похапване в местна кръчма. Изчакахме първата суха слънчева събота и потеглихме.

Пътуването с влак точно по този маршрут би трябвало да е доста приятно преживяване, но по всеизвестни причини не ни се получи. Прозорците на влака не бяха мити от поне петилетка и почти нищо от разкошните гледки не видяхме, в замяна на това в толкова топъл ден имаше парно.

Гарата в Мездра, също както и в Своге, си е баш в центъра. Слизаш от влака и вече си на “стъргалото”, което си е известно удобство, ако не живееш точно там.

Прави впечатление, че достолепната архитектура е от 30-те години на XX век. С дарения са построени църквата „Св. вмчк Георги Победоносец“ и училище “Хр. Ботев” в центъра. Някои от по-интересните и запазени стари къщи също са с дата 1932г. Централните части на града са добре озеленени и с удобни пешеходни зони.

Всъщност Мездра е идеален град за велосипеден транспорт – равен и неголям като площ, скромно улично движение и без така дразнещите паркирани по тротоари или на платното автомобили. В центъра на града има табло с вело маршрутите и в околността.

Иначе из Мездра витае някакъв деветдесетарски дух. За кратко пътуване назад във времето е приятно и забавно.

Мездренци изглежда са големи фенове на гроздето, защото пред доста жилищни блокове видяхме асми. Интересно е дали съседите съвместно правят и виното си и има ли дегустация по входове? С Прасунсен още не сме успели да си засадим лозе в двора и почти им завидяхме.
И точно на входа на панелен блок успяхме да мернем един типичен грузински графит– с вино, грозде, достолепни мъже с бради и манастир в далечината .

Естествено, градското пешеходно обикаляне винаги ни докарва неистов глад с жажда и една огромна част от методичното обхождане на улиците е в търсене на подходяща кръчма за чревоугодници, които не ядат месо. И тук вече ударихме на камък – събота, тук затворена пицария, там е просто кафе-бар и не сервират храна… Погледнахме на няколко пъти белите покривки на хотелския ресторант, но доста силно ни лъхаше на Балкантурист и не се престрашихме. Накрая попитахме и ни показаха някаква дървена постройка, срамежливо скрита встрани от хотела. Също здрав деветдесетарски дух, даже музиката и менюто не бяха променяни оттогава . Но ни нахраниха обилно за скромни пари. И пак, по традиция, впечатлението ни от заведението се развали, когато се наложи да разтоварим бирата в тоалетната му.

Хареса ни и е вероятно да повторим Мездра, ако киното в града все още работи.

Екипът на „Жанет 45” е намерил нов и интересен начин да предизвика интереса на читателите си. От издателството организират конкурс, с който целят да накарат феновете на Етгар Керет да покажат коя част от творчеството му ценят най-много.

Да се участва в конкурса „Прочети ни един Етгар Керет” няма нищо сложно - единственото условие е да се изпрати клип, на който участникът чете любимият си разказ от автора. От издателството желаят само клипът и подбраният разказ да са на български език и не по-дълги от 6 мин. Всеки участник може да участва само с по един клип, а мястото, условията и средстава, с които е направено видеото, не са от никакво значение.

Журито ще бъде в лицето на издателя Манол Пейков и преводача Нева Мичева, заедно със самия Керет, разбира се. Наградите са изключително интересни и са разделени на няколко нива, кое от кое по-примамливи:

- Осемте най-добри видеа ще бъдат определени чрез гласуване посредством платформата на сайта Ulympix

- Петтте най-добри от тях ще бъдат излъчени от журито и авторите им ще получат пълен комплект от издадените до момента книги в поредица "Кратки разкази завинаги"

- Авторите на двата най-добри клипа ще бъдат поканени и на вечеря с Етгар Керет по време на следващото му посещение в България (есента на 2013-а).

- Авторът на най-добрия клип, освен двете по-горни награди, ще бъде удостоен със една необикновена чест: на негово име ще бъде кръстен герой в бъдещ разказ на Етгар Керет.

Пълните условия на конкурса „Прочети ни един Етгар Керет” можете да видите тук.

Глутаматът е сборно име на солите и карбоксилните йони на една от 20-те най-често срещани аминокиселини в белтъчната молекула - глутаминова киселина. Глутаматът е изключително важен компонент, влизащ в състава и на телесните белтъци. Освен важните си роли в тялото обаче, глутаматът има чисто кулинарно приложение. Храните, овкусени с производни на глутамат вещества добиват по-добър вкус. Звучи чудесно, но приемът на глутамат не е свързан само с положителни страни.

С вкус на глутамат

За да разберем каква е ролята на глутамата в тялото и в храната, ще започнем от самото начало.

Както вече споменахме, глутаматът е изключително важен компонент, влизащ в състава и на телесните белтъци под формата на глутаминова киселина. Забележете, не става дума за глутамин (L-glutamine), а за L-glutamic acid - това е неесенциална аминокиселина. 

Все пак важно ли е това?

Определено! Без да задълбаваме за ролите на глутаминовата киселина, ще обобщим: съществува и т.нар. разграждане-ресинтезиране на телесни белтъци, което се случва в телата ни с обем от около 300-400 г за средностатистическия човек. При тежко- и лекоатлетите нещата са малко по-различни като стойност - с леки изменения до 600-800 г дневно.

В човешкия организъм съществува малък динамичен аминокиселинен резервоар, който се попълва от разграждане на белтъците в храната, което за стандартния европеец е около 100 г дневно, с леки изменения в различните страни и култури, достигайки до 300-400 г на човек в САЩ.

Сравнително по-малки количества, около 30 г на ден от аминокиселините са необходими за синтеза на важни азотосъдържащи вещества като: пурини и пиримидини, порфирини, креатинфосфат, невромедиатори и др. Тук вече може да придобием частична представа за това колко важни за нас са протеините, респективно - аминокиселините.

Съществуват обаче някои комбинации между аминокиселини и тежки и полутежки метали, които се използват в хранително-вкусовата индустрия по Е-наименованиятаи представляват мощни убийци на невроните, също така водят до пристрастяване и ред нежелани странични ефекти като надебеляване, хипер- и хипотония, зачервявания на кожата, разконцентрираност и отпадналост, световъртеж, гадене и др.  

Глутаматът също така има и няколко различни вариации с участието на определени групи, закачени за него. Така например една от тях е гама-карбоксиглутаматът, нестандартна аминокиселина, участваща в състава на кръвосъсирващия белтък - протромбин, както и няколко други белтъци, използващи калциеви йони като част от тяхната биологична функция.

Както виждаме, без глутамат не може...

Глутаматът като аминокиселина, както и неговите соли

В храната можете да разпознаете източниците на глутамат по Е-номерата от Европейските стандарти за етикетиране под наименованията:

• Е620 Glutamic acid - аминокиселина, използва се в подправки, заместители на сол, усилва аромата, използва се в организма при изграждането на протеините, произвежда се от простатата жлеза; неподходяща за деца;
• Е621 Monosodium glutamate (MSG) - мононатриев глутамат, използва се в консервирани зеленчуци, дресинги, много замразени храни;
• Е622 Monopotassium glutamate - монокалиев глутамат; използва се в сол заместители с ниско натриево съдържание, може да причини стомашни разстройства;
• Е623 Calcium diglutamate в заместители за сол, не са наблюдавани странични ефекти;
• Е624 Monoammonium glutamate в заместители за сол, не са наблюдавани странични ефекти;
• Е625 Magnesium diglutamate в заместители за сол, не са наблюдавани странични ефекти.

Глутаматът, също както и аспартамът, може да допринесе за отключването и развитието на болест на Алцхаймер, болест на Паркинсон, амиопатична латерална склероза (АЛС), множествена склероза (МС) и други нервно-дегенеративни заболявания. Това важи особено при хора, при които има фамилна предразположеност, която би могла и да не се изяви иначе.

Няколко проучвания показват, че при хора с АЛС има значителни натрупвания на продукти от липидна пероксидация в гръбначния стълб в резултат на взаимодействията със свободни радикали, както и на желязо. Това е така, защото аспаргиновата киселина (аспартат) и глутаминовата киселина (глутамат) са едни от невромедиаторите в мозъка, улесняващи провеждането на информацията между невроните. Когато количеството им нарасне поради прекомерна употреба на храни, които ги съдържат в големи дози, може да се стигне до смърт на невроните поради навлизане на голямо количество калций в тях. Наричат двете вещества екситоксини -  те свръхстимулират невроните, което води до смърт на въпросните нервни клетки.

Звучи по-плашещо, но в действителност алкохолът, тютюнопушението, вредните емисии във въздуха, който дишаме, отровните газове на някои от работните места на много хора и ред други фактори допринасят за ежедневната смърт на десетки хиляди неврони. Дори и нищо застрашаващо ги да не правим цял ден, дори и само да седим и да си почиваме, ежедневно губим десетки, дори стотици хиляди неврони, и това е и причината да започваме живота си с такова огромно количество.

Как обаче можем да избегнем този допълнителен катастрофален ефект?

Като за начало можем да ограничим до минимум консумацията на продукти, съдържащи каквито и да е "Е-та"в описанието на хранителните характеристики на гърба на опаковката.

Можем да започнем да избягваме и отлагаме излизанията по заведения и храненето на публични места като цяло, понеже на всекиго е ясно, че освен мариновката, именно с горепосочените и много други вкусови подобрители, самата суровина, използвана за приготвянето на нашата вечеря е с изтичащ или вече изтекъл срок на годност, което може да ни доведе излишни главоболия.

А така също и ще спестим пари, като не плащаме 200-те % надценка на крилцата, които е трябвало да бъдат изядени преди дни, а сервитьорът така сладко ви придумва да си поръчате на промоция.

Приятели, продължаваме (:

Последната книга в поредица „Човешката библиотека“ е романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да си поръчате електронното издание. Вижте повече тук.

Приятно четене.
откъс първи
откъс втори 
откъс трети
откъс четвърти
откъс първи

~ ~ ~

„Значи, подлежа на преработка!“
– Не бъди подозрителен. Искам да постигнеш сам себе си. Освен това не си въобразявай, че мога да превръщам хората в когото си поискам и от някой едър месар мога да направя Езоп. Трябва да се потърсят близки по костен строеж типове…
– И тогава?
– Ха-ха-ха! Ти си представяш някаква кухня, в която нещастниците се преваряват всред страшни мъки. Няма що, фантазията ти е старомодна. А нещата са далеч по-прости – няколко дни приятен сън всред моите хубави „парфюми“… Засега опитите ми са единични. Но са достатъчни само слуховете за тях, за да ме преследват. Много държави искат да ме спечелят… И мен не ме тревожат нападките на моите колеги (те вдигат глас в защита на хуманизма, защото подозират как могат да бъдат използвани моите открития от недобросъвестни хора), а именно тези – на недобросъвестните, които си въобразяват, че трябва да господарстват над планетата. Аз съм по-силна от тях, макар че действията им сериозно ме заплашват. Но, струва ми се, можем да поживеем спокойно още десетина дни в тая вила.
И тя ме въведе в градината през някаква врата, която съвсем не се забелязваше.
Отнякъде се носеше музика. Първата балада на Шопен. Спрях и се заслушах. Изпълнението беше съвършено. Такова, каквото съществуваше само в представите ми.
– Кой свири? – се сепнах, след като звуците затихнаха.
Тя се засмя:
– Мислиш ли, че би се намерил пианист, който да изпълни по тоя начин Шопен?
– Електронна уредба?
– Не, това е твоята собствена представа. Материализирана. Ти не си пианист и винаги се дразнеше от това, че пианистите свирят Шопен твърде недодялано. Ти знаеш как трябва да звучат творбите му, но не владееш пианото. Моите апарати записаха твоите представи и ето ги – достойни за възхищение.
А това, което чух отпосле, ме разплака. Това бяха моите мечти, моите сънища, заговорили с гласовете на непознати инструменти.
Когато божественото видение от звуци изчезна, тя каза:
– Ето музиката, която бе изтръгната от твоя събуден от летаргията мозък. От твоя затлачен от тежкия товар на чуждата музика мозък. От днес ти си творец! Нека отпразнуваме твоето раждане!
И тоя път се разместиха някакви стени и откриха зала, прилична на пещера, издълбана в ледена планина. Всичко блестеше – от ледените висулки по тавана, до пода, застлан с искрящ сняг. Прозрачни статуи, поставени на най-неочаквани места, издаваха тих звън, който се сливаше в някаква небесно чиста хармония. Всред залата бяха наредени, или по-скоро пръснати в безредие, ниски маси, а край тях, излегнали се на лежанки като древни римляни, пируваха двайсетина мъже и четири жени. Всички облечени в бяло. Две от жените – Лусинда и Цецилия – познавах, останалите две не бяха тъй красиви, но въпреки това мъжете им оказваха далеч по-голямо внимание. Мъжете бяха на най-различна възраст, с най-разностилни облекла. Струваше ми се, че някои от тези лица бях виждал някъде, но къде и кога, не помнех.
– Само на портрет! – усмихна се на мислите ми госпожица Вещицата (междувременно бе успяла да надене някаква сребристобяла мантия) и се обърна към присъстващите: – Дами и господа, представям ви – и тя спомена името ми. – Тази вечер ще празнуваме неговото раждане като творец.
Господата ме поздравиха шумно, а дамите ми кимнаха приветливо.
После всичко беше като във вълшебен сън: красивите и умни думи, които тези хора си разменяха, ястията и питиетата – всички в бял цвят, независимо от вкуса, снежинките, които прехвърчаха, без да се топят, танците, в които и аз взех участие… Такава чудна белота навярно има само в душите на новородените. А над всичко звънеше кристална музика като капки вода над тънък лед.
Когато всички захванаха да се разотиват, госпожица Вещицата се приближи до мен:
– Е, как ти харесаха моите реставрирани гении?
Тръснах главата си, за да пропъдя зашеметяващата мисъл. През цялото време не ми беше дошло наум, че може да вечерям с Рьонтген или мадам Кюри, макар и реставрирани. Всъщност, признайте си честно – ако ви дадат истинска всепризната картина и копието ù, ще ги различите ли? Даже ако сте специалист, няма да минете без химична и кой знае още какви експертизи. Изведнъж ме завладя страх. Дали и аз не приличах вече на някой мъртъв гений?
– Ето ти огледалото – ми отговори Вещицата. – Надявам се, че все още помниш лицето си.
Лицето в огледалото беше моето, но аз вече се съмнявах във всичко из тоя дом.
„Огледалото може да не отразява истинския ми образ.“
– Огледай се в басейна или в езерото в градината.
Езерото в градината люлееше отразената луна, а някъде около него въздишаха еолови арфи. Огледах се. Бях аз, сякаш малко променен, но на лунна светлина всеки би изглеждал по-различен. Докато гледах лицето си в рамката от лунни лъчи, нещо бе станало с еоловите арфи. Те свиреха втората част от квартета на Шуберт „Смъртта и момичето“! Не знам дали имате понятие от еолови арфи – това са обтегнати струни, които потрепват и звънят от вятъра. Те не биха могли да свирят „Смъртта и момичето“ и все пак това, което чувах, бе Шуберт, втора част, анданте кон мото! Потърсих с поглед Вещицата, за да ми обясни. Тя се беше излегнала на мраморната ограда край езерото, косите ù се пилееха и водата мокреше краищата им. Изглеждаше мъртва. Изтичах към нея, докоснах ръката ù. Студена. Закрещях, сграбчих я. Тогава усетих топлината ù. Ръцете ù бавно се вдигнаха, за да ме прегърнат.
От тоя миг сякаш потънах в забрава, която трая може би една нощ, може би десет. Не помня. Помня, че проклинах светлината и чаках здрача, за да се втурна към градината и да я търся. Намирах я на най-неочаквани места – под бурените до оградата, на гърба на лебеда-лодка всред езерото, а понякога я свалях от клоните на някое от тези чудовищни дървета. Бях замаян. Но въпреки това отрезнях за секунда, когато веднъж видях, че златистото украшение-гущерче, закрепено над челото ù, оживя и се скри в тревата.
Тя се усмихна:
– Толкова ли е странно, че една вещица се кичи с гущери?
– Но това е отвратително!
– Гущерчето е част от природата, както и аз. Може и аз да му се струвам отвратителна. Ние, хората, не сме свикнали да се съобразяваме с мнението на животните и всичко друго, което ни окръжава. Аз съм частица от космоса и нищо от целия безкраен космос не ми е чуждо – нито гущерите, нито съзвездията, нито глоговете по синорите, нито най-долния изверг от човешки произход.
– Тогава защо искаш да ги промениш тези изверги?
– Винаги по-силните, по-висшите, по-добре устроените видове спомагат за еволюцията на по-низшите. Ако не го преследваха, заекът нямаше да бяга тъй бързо, ако антилопите бяха бавни и глупави, лъвът нямаше да се научи да им прави засади. Всъщност видовете взаимно се усъвършенстват. Само че едни видове са еволюирали по-бързо. Те спомагат за развитието на следващите и изчезват. Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.
– Защо тогава, повтарям, с всички сили се стремиш да направиш хората по-умни и добри?
– Спомагам за усъвършенстването на видовете.
– И аз влизам в тези „видове“! И сигурно ще възпроизведеш от мен някой мъртъв гений.
– Не ставай глупав. Нима мислиш, че бих развалила Коперник, за да направя от него Юго? Казах ти, гении правя от отпадъчни материали, а не от други гении.
– Но аз не съм уверен, че съм аз. Може да си отнела паметта ми, може да си ми насадила чужди мисли, може… всичко може. От теб всичко бих очаквал.
– За да се убедиш в моята добросъвестност, ще ти предложа нещо твърде рисковано за мен. Ще отидем в града, където най-много те познават. Там, в банката, имаш касета. Тя се отваря само ако бъде докосната от твоите пръсти. Отпечатъците на пръстите все още никой не е успял да промени. Ще се увериш, че си ти, ще представиш творбите си, за да получиш признание и като композитор, а аз междувременно може би ще успея да свърша малко работа.
И ние потеглихме. Тръгнахме пеша. Край някакво поточе спряхме да починем. Аз сложих глава на коленете ù… и съм заспал. Когато се събудих, главата ми все още беше на коленете ù, но се намирах в луксозна стая със спуснати завеси.
– Е, хайде! – каза тя. – Вече е единадесет, а твоят професор има часове в консерваторията до дванадесет. Не е зле да му се обадиш.
Професорът ме посрещна с прегръдки и нескрита радост:
– Къде потъна, по дяволите! Бива ексцентричност, но всичко има граници! Полицията те търси.
Засмях се. Усетих, че съм станал хитър и съобразителен, иначе не бих отговорил:
– Една очарователна дама. Най-после истинската любов. А имах нужда и от пълна почивка.
– Слава богу! – възкликна професорът. – Най-после си се отървал от тая пиявица, дето те използваше. Знаеш ли, че тя води дело за твоето наследство?
– Ще припадне, като чуе, че съм жив. Да вървим в полицията.
Там се отнесоха с мен като с любимо дете, което прави пакости. Помолиха ме друг път да им се обаждам, когато реша да изчезна. Те щели да пазят в пълна тайна къде съм.
Професорът ме покани на обяд. У тях забелязах, че през цялото време съм носил някаква чанта, без да знам какво има в нея. Отворих я. Партитури на две симфонии, четири соло цигулкови сонати, един квартет и някакво голямо произведение за мъжки и детски хор, оркестър, попълнен с особени инструменти и алт.
Показах ги на професора. Той започна да вика, да ругае, нарече ме идиот и говедо, задето досега съм пазил всичко това, зазвъня по телефона и събра елита на музикалния свят. Веднага най-известните диригенти се скараха кой да вземе партитурите; цигулковите сонати бяха поделени между най-именитите ми колеги, единствен квартетът получи по-малко внимание, но най-сетне и Чайковски не всеки ден е писал шедьоври.
Междувременно бях нападнат от журналистите и вечерните вестници излязоха със сензационни заглавия. „Изчезналият виртуоз се връща като композитор“ и тям подобни.
Следобед отидох в банката. Изтеглих голяма сума, извадих от моята касетка стар индийски пръстен, баснословно скъп, и тръгнах да се прибирам. Но къде? В залисията не бях запомнил къде живея. Или това беше трик на госпожица Вещицата? Направи от мен това, което искаше, и ме пусна да се саморазвивам! Тая мисъл ме влуди. Значи няма да я видя повече!
– Добър вечер, Неверни Тома!
Едно такси спря до мен. Тя беше в него. Прегърнах я, като че ли не съм я виждал от години, и поставих индийския пръстен на ръката ù. Отправихме се към нашата квартира. Една къща с висока ограда на края на града. Вещицата беше в траур, забулена с дълъг воал. Като останахме сами, тя хвърли воала.
– Кого жалиш?
– Пропуснах да ти дам наставления – отвърна тя. – Аз съм твоя годеница. Жаля сестра си, чието тяло чакам да пристигне от Южна Америка, за да го погреба на родна земя. Ще се появявам винаги в траур. За мен е опасно да показвам лицето си.
– Защо не го промениш?
– Нали ще променя и мислите си.
– Една пластична операция не променя мисли.
– Месарските работи, тоест операциите, ме отвращават. И освен това, не намирам, че видът ми е лош. А ти огледа ли се в огледало, което не буди съмнения?
– Да. И да ти призная, струва ми се, че съм станал красив! Уж съм същият, а съм красив. Всички го забелязаха.
– И жените? Внимавай, красавецо, ревнива съм.
– Не се шегувай! Знаеш, че за мен ти си най-важното нещо в живота. Ти си… Ти си самият ми живот. Кажи, нали няма да изчезнеш и да ме оставиш да полудея?
– Даже ако се наложи да изчезна, помни, че си мой и че когато дойде времето, ще те повикам при мен. И не допускай и сянка от отчаяние, а чакай. Аз ще те повикам, ако ще между нас да стоят огромни разстояния, хорската ненавист, даже и смъртта.
Бях пиян от щастие. Какво разбирах аз дотогава от слава, любов и признание? Сега Фортуна ме засипваше с благосклонността си. Навсякъде срещах очаровани погледи, може би ми завиждаха, но не го забелязвах. Твърде много искаха да знаят коя жена ме е преобразила до такава степен. Узнах, че преди това съм бил стеснителен, нацупен, занесен, нервен и неприятен. Изведнъж намерих приятели – умни, сърдечни и искрени. Канеха ме непрестанно, но аз гледах час по-скоро да се измъкна, за да бъда сам с моята вещица. Тя не се показваше в обществото и това караше по-любопитните да не спят от мъка.
А аз спях ли? Струва ми се – не. Имах чувството, че ако заспя, тя ще се изтаи като съновидение.
Тя също не спеше. Може би защото знаеше какво ще се случи, и чакаше.
Питах я:
– От какво се пазиш? Ти си почти всемогъща. Кой може да те застрашава? Ще ти взема охрана.
– Излишно. Никоя полиция не би ме опазила от тези, които ламтят за световно господство чрез моите постижения.
– Кои са? Гангстери, шпиони?…
– И гангстери, и агенти на много държави. Твърде са силни и твърде са много. Трябва да заминем. Тялото, което чакам, пристигна от Южна Америка.
– Само още една седмица! В сряда ще чуя изпълнението на първата си симфония, а в четвъртък ще отпътуваме.
– Късно е – отговори тя. – Слушай!
Долу, в хола, се прокрадваха стъпки.
– Те са – каза тя. – Не се плаши. Завий се и се преструвай, че спиш. И помни, че ще те повикам. Каквото и да се случи, чакай! Не вярвай на очите си и чакай!
Целуна ме и притвори вратата.
След няколко минути откъм хола се чуха изстрели. С трепереща ръка завъртях телефона на полицията. За мое учудване отговориха. Мислех, че кабелите са прерязали. Полицаите пристигнаха веднага. Намериха я простреляна на осем места. Откриха и следи от присъствието на четирима души. Започнаха безкрайни полицейски разпити. Аз не умея да лъжа. Казах всичката истина и затова попаднах при вас, господа психиатри.
Да, моля, изследвайте психичното ми състояние! Не се обиждам. Аз самият на ваше място бих обявил за луд всеки, който твърди, че тая фантастична история е чиста истина! Но, надявам се, скоро ще се уверите в моя непокътнат разум! Даже прекалено скоро. Не чувате ли тая странна погребална музика – откъс от „Смъртта и девойката“, примесена с откъс от Прокофиевия концерт за виолончело – и всичко това във вид на траурен марш, изпълнен от духова музика! И как подигравателно звучи! Тя се надсмива над смъртта. Ето и погребението. Тя го прекарва нарочно под прозорците на клиниката ви. Гледайте, уважаеми професори и доктори, как ви се вижда изражението на мъртвата? А как ви изглежда стройната дама накрая на процесията? А пръстенът, който блести и под траурния воал? Това е тя! Госпожица Вещицата отново върви след собственото си погребение. И ако пак я убият, тя ще върви и след следващото си погребение. Тя с безсмъртна, Ескулапови жреци, защото е частица от космоса и защото е вещица, а думата „вещица“ произлиза от вещина, знание, умение да вижда по-далеч от вас, верните слуги на науката. Въобще, господа, това не е толкова необичайна история – някой да върви след погребението си. Херцог Алба удави в кръв Нидерландската революция, но тя тръгна след собственото си погребение. Сервет и Ян Хус, Бруно и Везалий също вървяха след ковчезите си. Не е възможно търсещият човешки дух да бъде напълно погребан. Не е възможно да бъдат изгорени вещиците. Но къде хукнахте, уважаеми професори? Да гоните госпожица Вещицата? Да, тя е ваш стар конкурент! Не се трепете напразно, господа. Няма да я настигнете, колкото и да тичате, тъй като никога простосмъртният няма да стигне гения, макар и той да крачи бавно. Важни са крачките, господа професори, а не бързината. А сега мога да си ида, нали?
Моите почитания, господа професори, моите уважения, господа доктори! Желая ви големи успехи, повече старание и по-малко завист, господа, по-малко завист!“
Марта затвори книгата и си каза:
„Тя вече би трябвало да е усетила, че мисля за нея и я викам, а също и това, че днес мозъкът ми не е настроен да приема по телепатичен път далечни съобщения. Ако иска да ме успокои, тя ще ми се обади по телефона.“
И зачака.

В последния си докладПрограма Достъп до Информация посочва, че почти 70% от заявленията за данни са удовлетворени от институциите. Това не е чак толкова ниско, но аз съм на мнение, че този механизъм на публичност се използва твърде малко. Причините са две. Първо, хората си мислят, че няма смисъл да питат и за жалост твърде често са прави. И в местната, и в държавната администрация винаги е имало хора, които не искат да излязат на светло. Второ, за да получим какъвто и да е отговор, трябва да задаваме тясно специализирани въпроси. Така много ценна информация остава скрита.

От утре друг е на кормилото. Както писах в последната си статия, прозрачността беше посочена като основна целна служебния кабинет и има индикации, че наистина ще се постараят. Чиновниците надолу по веригата са си същите, но министрите отгоре може да натискат да се отговаря на заявления. Надеждите на всички са, че служебните министри са независими от партии и политика. Може да го проверим.

Нека обаче не задаваме конкретни и тясно специализирани въпроси. Да не питаме и глупости като “Кои са престъпниците в България?”. Никой не може да отговори на това. Не трябва да забравяме и че има доста информация, която представлява лични данни или оперативни документи. Нека не искаме прости отговори, а цели бази данни или подробни справки. При това в лесен за обработка и достъпен вид. Така ще можем сами да ги анализираме. Има куп публични регистри, които са почти неизвестни, защото сайтовете им са неизползваеми.

Затова ви питам:

Какво искате да знаете?
Какви графики и карти искате да видите?
Как да комбинираме регистрите на министерства?

Информацията сама по себе си е трудна за преглеждане, ако не я визуализираме. Затова можем да направим интерактивни инструменти като тези, за които писах тук и в twitter:

Ако имате такава идея за нещо интересно и полезно, моля пишете в коментарите. Ще ги обсъдим, ще изпратим заявления, а получените данни ще бъдат отворени. Знам, че всичко това може да ви се струва твърде оптимистично, ако нищо не пречи да опитаме и сега точно е моментът.

Исландия

Непреодолимата

Неочаквано облаците просто ни изплюха на прага на дългото езеро

Lagarfljot или Lögurinn

Hegnifoss,

Desjara Dam, язовирът

Vopnafjordur,

Уверявам ви, че много хора са изправени пред този немаловажен езиково-битов въпрос. Получих няколко имейла от независими един от друг питащи с кажи-речи идентично съдържание: как е правилно да се каже/напише – простирили простор, когато означаваме въжето/телта/съоръжението за простиране?

Официално нещата стоят така: в новия правописен речник липсва думата простир, а са включени простор (1)и простор (2), като едното, явно, означава ’обширно пространство’, а другото – ’приспособление за простиране’ (значенията, не са дадени, разбира се – граматичните показатели подсказват какво се крие зад думите).

Думата простире по-нова – затова липсва в речниците все още. Използва се, защото връзката с простираме много по-ясна. Освен това простирозначава само ’приспособление за простиране’, а простор– и ’обширно, свободно пространство’, което е основното значение на думата. Естествено е да се бяга от омонимията, затова и простирсе радва на сравнително широка употреба напоследък. Аз не виждам нищо лошо да се използва в разговорната реч, но бих се въздържала да я употребявам в книжовната реч, поне засега.

“Калокаин”на Карин Бойее доста мрачно четиво. Антиутопия, напомняща на “Ние”и “Прекрасният нов свят”. В едно необозримо бъдеще върху руините на сегашната цивилизация се е издигнала Световната държава – общество, подчинено на тоталното обезличаване и размиване на личността в служба на мъгляви идеи за равенство и прогрес. Личността е нищо, животът е труд, семейството е просто инструмент за създаване на нови другари-войници, които да се влеят в потока от други другари-войници, еднотипни, безлични и безгласни.

В Химически град номер 4един учен работи върху ново изобретение, което може да се окаже революционно. Вещество, каращо човек да разкрие всички свои тайни, освободен от задръжките и страха. Тестовете на новото откритие – т. нар. калокаин, се извършват върху доброволци от специалната Доброволческа жертвена служба. Това са хора на различна възраст, доброволно приели да участват във всякакви ужасяващи експерименти, съсипващи здравето им и обричащи ги на преждевременна смърт или тотална инвалидност.

Тестовете не само доказват успеха на калокаина за разкриването и на най-съкровените тайни, но и водят до изненадващо откритие – в тотално контролиран свят, подчинен на идеологията, съществуват хора, които се опитват да мислят различно. Не нещо революционно, не подривна дейност, не някаква тайна организация – просто хора, поставящи под съмнение основния принцип – на недоверието между хората. Недоверието е в основата на цялата идеология – всеки трябва да се съмнява в другия, децата трябва да докладват родителите си, човек за човека е вълк. И когато някой постави този принцип под съмнение, той поставя под въпрос цялата Световна държава…

Книгата е доста добра и със сигурност ще се хареса на почитателите на антиутопиите. Мрачните картини, които рисува Бойе, могат да ни накарат да си зададем разни въпроси. За самите себе си. И добре, че все още не е измислен някой истински калокаин – не се знае дали ще харесаме собствените си отговори.

Георги Грънчаров

Поздравления на “Ентусиаст” за изданието и оформлението! Кориците, освен красиви и загадъчни, за с някакво интересно гумирано покритие (книгоиздатели, пребийте ме, не знам как се казва!), което прави досега в “Калокаин” още по-жив.

Впечатления от книгата вижте и при Жюстин…

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Евгений Замятин – “Ние”

Доста време мина. Не, не мислете, че и аз ще тръгна да говоря за безкрайното чакане между четвърти и пети том. Моята история си следва своя хронология, която върви малко по-назад, но си се развива съвсем пълноценно, уверявам ви. В рамките на година и половина успях да започна поредица, към която не съм вярвал, че някога ще проявя интерес, да хлътна до ушите от самото начало и да погълна четирите тома със скорост, която на мен си ми харесва.

И стигнах до един своеобразен кръстопът. Какво се случи до сега?

Всичко започна със своеобразна игра на зарове. В "Игра на тронове"се потопих в един безкрайно примамлив, колоритен и детайлно описан свят. Симпатиите ми веднага бяха спечелени от многолюдния род Старк (който с течение на времето ставаше все по-немноголюден...), запознах се и с куп други герои - злобни, лицемерни, храбри, безразсъдни, смъртни... Смъртни. Още тук разбрах, че Дж. Р.Р. Мартин изобщо не си поплюва и че трябва постоянно да си нащрек и да трепериш за любимците си. Защото всяка глава, която четеш за тях, може да им е последна. Както се казва, в последната глава може тяхната да се търкулне в прахта и враните с благодарност да запируват с нея.

След този уж уводен том, директно се спуснахме в "Сблъсък на крале". Засвистяха мечове, отрови взеха да се леят, предателства наситиха действието. Короната и тронът са апетитни, спор няма, и много свидни жертви ще бъдат дадени. Но да не звучим излишно възрожденски, а да си припомним и помитащия трети том.

Любимият ми до момента! "Вихър от мечове"ме зариби за винаги. Велика книга с още по-шокиращи развръзки, пролени сълзи и в края едно усещане, че май не всички са толкова смъртни, колкото изглеждат... След този том си дадох почти една година почивка, за да мога вътрешно да се насладя на всичко, което прочетох в тези хиляда страници.

Но беше ясно, че рано или късно искрата пак ще пламне и поредицата ще ме обсеби с още по-голяма сила. И това се случи.

В "Пир за врани"основният звук, който се чува, е плясъкът на крила. Но не огромни като корабни платна и носещи огън и разруха след себе си, а черни, хищни и грозно грачещи. Пътищата са осеяни с гниещи кости, в реките плуват подути трупове, а по дърветата тела се люшкат като узрели плодове. Само дето не тупват на земята, а неспирно танцуват, водени от настроението на вятъра. Истински рай за тези птици. И изглежда, че пирът им няма да приключи скоро.

Мрачна книга. И като време (почти постоянни мъгли, дъждове, смразяващ костите вятър и много кал), и като настроение (погребения, плач и страх е сковал всички кралства). Грозните стават все по-грозни, живите- все по-слепи, а мъртвите - все по-живи. Не всички, разбира се, но някои от развръзките в този том наистина сериозно ме накараха да настръхна. Предстои да опознаете пясъчните змии от Дорн, както и да проследите съдбоносните събития, които ще се разиграят на Железните острови. И всичко съвсем скоро ще избухне отново с пълна и изпепеляваща мощ. Но не и в този том....

По-голямата част от романа ми се стори скучновата, а всичко свърши наникъде... За първи път Мартин оставя толкова много неизвестни в края на дадена книга. Ако целта му е била читателят веднага да се хвърли върху том пети, с мен май успя... Във всяка една история остана нещо неизказано, което не може да спре да те човърка: "Истина ли е това? Свърши ли всичко? Нима за последен път я видяхме? А него? А този нали уж беше..."И още въпроси, въпроси, въпроси... Наистина не ми се мисли какво им е било на феновете - десетина години очакване...

Така. Написах си домашното. Сега спокойно мога да се отдам на забава и танци. Чудесна идея! Може би... "Танц с дракони"?