Хуан Пабло Вилялобос пристигна в България, за да представи първия си роман издаден у нас - "Пир в бърлогата". Изумителната история на малкото момче, син на наркотрафикант, чийто списък с познати хора непрекъснато се променя, заради превръщането на живите в трупове, вече е номиниранa за престижната Guardian First Book Award, както и за Newton First Book Award на Панаира на книгата в Единбург. "Малкият принц на съвремието"спечели и специалната награда на група ученици във Франция, дни преди Хуан Пабло за пръв път да слезе от самолета на летище София. Самият автор споделя, че тази книга е посветена на първородния му син Матео, а вторият му роман "Ако живеехме на нормално място" , непреведен за момента у нас, е специален подарък за дъщеря му.

И въпреки че историята за момчето, което живее затворено в палат и мечтае да има двойка либерийски хипопотами джуджета е безкрайно различна и вълнуваща, реших да посветя срещата ни с Хуан Пабло на четенето. Винаги ми е било интересно какво мисли един писател за читателите си и въобще за четящата част от населението, а неочаквано научих доста странни подробности за родината на Хуан Пабло - Мексико, вижте ги и вие:

Иска ми се да поговорим за четенето. Чух едно Ваше изказване, че правителството не се интересува от проблема с нечетящите в страната (бел. ред. – цитатът е от интервю за „Атрефир” по БНР, в което Хуан Пабло казва „Ние като общество и хората, които управляват това общество трябва да правят целенасочено усилие, за да промотират четенето. Изглежда ми, че правителствата не се интересуват от четенето, защото едно четящо общество става по-критично”). 

Трябва ли правителството да се ангажира с програми, които да насърчават четенето в една страна?

В конкретната ситуация визирах Мексико и проблемът свързан с културата на нечетенето там. Голяма част от мексиканците нямат достъп до образование, култура, изкуства, здравеопазване и добра работа – до нищо. Така че четенето автоматично става достъпно само за средната и елитната класа, но последните не се интересуват от книгите. За тях са важни колите, пътуванията, шампанското и други „важни” неща. Малка част от тях са аристократи, но повечето са мексиканци новобогаташи, които не четат. Основните читатели в Мексико идват от средната класа.

Колко процента е средната класа?

Не съм убеден какво показват последните данни, но беше около 20-30%. Това прави около 30 милиона читатели и въпреки това някои книги се издават в тираж от няколко хиляди, просто защото хората не ги купуват.

Каква е причината – нямат достъп до книгите или цените им са твърде високи?

От една страна, те предпочитат да ходят на кино или да гледат телевизия у дома, да играят на видео игри и да висят във Facebook.От друга – в Мексико имаме проблем и с книжарниците. Книжарниците са много малко на брой, защото това не е добър бизнес. Има трудности и с разпространението на книгите, въпреки че говорим за държави, които са испаноговорящи. Има редица пречки, които стоят пред издателите, когато говорим за разпространението на книгите. И в един момент вместо книгата да струва по-евтино, заради високия тираж, обратно, струва много, много скъпо.

Колко скъпо?

Има издания, които достигат 30-40 евро. Това е много, много висока цена за икономиката на Мексико и е много скъпо за преподавателите в университетите, които работят с тези книги, да не говорим за студентите. Това е невъзможна цена за тях.

А какво се случва с библиотеките? В крайна сметка можеш да си набавиш книгите и оттам.

Да, но библиотечната система в Мексико е много лоша. Няма много библиотеки, въпреки че зависи и от града и щата, в който живееш, но като цяло не са добри. В Испания всичко е супер! Веригата национални библиотеки е страхотна, но в Мексико не е така.

Същото ли е положението в Бразилия?

Да, там само университетските библиотеки са в добро състояние. Но въпреки тези пречки, мисля, че четенето не е въпрос на възможност, а на навик. Ако нямаш общество, което чете, е напълно невъзможно да имаш ново поколение страстни читатели. За мен като баща, най-важното нещо е синът и дъщеря ми да бъдат заобиколени от книгите и да възприемат книгата като нормален предмет. И ако не виждат баща си и майка си да четат всеки ден, винаги заобиколени от книгите, ще бъде невъзможно да станат истински читатели.  Процесът трябва да става естествено.

Ако синът ми Матео направи нещо лошо, аз му казвам „Довечера няма да четеш”. Той трябва да оценява книгата. Затова като му кажа „Няма да четеш довечера”, той се хваща за главата с „О, ужас!” И това е страхотно, защото книгата и четенето се превръщат в нещо специално и скъпо за него.

Как ти се научи да четеш?

У дома имахме много книги. Майка ми четеше и все още продължава да чете много. Тя е недискриминиращ читател, който чете абсолютно всичко. Понякога просто ме влудява! Един ден я видях как мина от Томас Ман към Паулу Коелю. Дочете „Вълшебната планина” и започна някаква книга на Коелю и от това тя се чувства добре. Най-важното за нея е, че ЧЕТЕ. Постепенно и аз започнах да посягам към книгите и да чета.

Мислиш ли, че трябва да слагаме клишета на определени писателите и да отхвърляме автори като Паулу Коелю или Хорхе Букай?

Мисля, че това просто не е литература. Не казвам, че това е лоша книга просто трябва да я разграничаваме от художествената литература. Но със сигурност не вярвам, че читател на Паулу Коелю някой ден ще стане читател на Толстой. Мисля, че консуматорът на такъв тип литература свиква с нейната лекота и после не може да мине на следващата степен към книги, които са по-тежки и сложни.

Няма ли израстване при читателите?

Не вярвам в този процес.

Мисля, че трябва да създаваме навика "четене на стойностна литература"още в детска възраст, а огромна роля и отговорност за това имат училищата. Какво се случва там? В училище децата трябва да бъдат обградени от книгите, но нямам предвид учебници, а художествена литература навсякъде около тях. Това най-много харесвам в училището на моите деца, имат книги навсякъде, но те учат в частно училище, в което има специално отношение към тях. Книгите обаче задължително трябва да ги заобикалят и в училището, и у дома. Трябва да има стратегия на правителството, издателствата, библиотеките и книжарниците, която да засипва децата с огромно количество литература и да прави книгите достъпни навсякъде.

Ако искаме да имаме общество на читатели, трябва да нормализираме взаимоотношенията си книгата. В момента скачаме в двете крайности – или книгите нямат място в живота ми и аз нямам нищо общо с тях или аз обожавам книгите, не мога да живея без тях и задължително искам да напиша книга. Нямаме средно положение. Мисля, че в Мексико има повече писатели, отколкото читатели. Шега е, но подозирам, че не е далеч от истината. Сериозно! Всеки читател иска да бъде писател, защото се заразява от страстта четене дотолкова, че иска да пише. А ние имаме нужда от „нормални читатели”, за да се случи това обаче хората трябва да комуникират с книгите всеки ден.

Чух история за младеж, който записал да учи архитектура, но по време на криза няма толкова проекти, по които да работи и прекъснал, за да запише българска филология. Мислите ли, че икономическата криза ни насочва към четенето?

В момент на криза настъпват добрите времена за всички изкуства – литература, изобразително изкуство, театър и кино, защото обществото също изпада в криза и започва да търси отговори. Хората имат нужда да дискутират причините и е съвсем естествено да отидат в културните центрове, където могат да се опитат да открият какво се случва и как можем да се измъкнем от тази ситуация.

Мисля, че в момента живеем в много интересни времена – всичко е в криза, не само икономиката. Наистина вярвам, че животът ни ще се промени значително в следващите 20 години.

Как ще изглежда книгата след 10-20 години?

Не знам. Тя оставя следи във всеки един исторически момент и е абсолютно невъзможно книгата и литературата просто да изчезнат. Тя ще се променя, но винаги ще остава част от света ни.

Защо има хора, които продължават да не четат?

Защото книгата просто не присъства в техния свят. Тези хора смятат, че книгите принадлежат към друга реалност, вярват, че книгите заобиклят студентите и преподавателите им, критиците и писателите и нямат нищо общо с тях. И аз настоявам, че трябва да подобрим взаимоотношенията на хората с книгите и да премахнем тези бариери. Трябва да разберем, че не всяка книга е подходяща за всеки и трябва да положим усилие да открием точната книга, но ако се опита всеки може да намери СВОЯТА книга.

Не пропускайте да прочетете ревюто на "Пир в бърлогата"от Габи Кожухарова, както и да видитевидео-ревюто на Мила Ташеваза книгата, което заснехме по време на Панаира на книгата през декември. 

Вижте още и отзивите за книгата на Хуан Пабло Вилялобос на Христо Блажев в "Книголандия", Георги в "Книжен Жор'" и  Зори в "Зорините озарения".

Снимките са от представянето на книгата в София на 12 март 2013, фотограф - Павлина Радославова

Вероятно е голямо предизвикателство за коя да е актриса да играе Мария Каласв биографична пиеса за великолепното сопрано. Вероятно е още по-голямо предизвикателство текстът да се окаже не съвсем биографичен и да разглежда Калас от гледна точка на нейната [измислена] дубльорка Виктория Глас. Мисля си, че е значително по-сложно да влезеш в кожата и изиграеш образ, който е винаги в сянка, получава аплодисментите, които са за него, но са адресирани за друг човек. В текст, който изследва превръщането на обикновените хора в звезди…

Това се случва в момента в пловдивския театър, на камерна сцена. Млад и надъхан екип започна днес репетиции на сцена на заглавие, което звучи доста предизвикателно като начинание. Сценичният екип строи отчасти готовия декор, затова набързо спирам до всеки от постановъчния екип, за да разменим по няколко думи.

Пиесата се казва „Глас“, това ще е името и на постановката. Автор е Елена Алексиева, която изглеждаше възхитена, че е част от постановъчния процес, а не изолирана от него. Подобна радост, че тя е наоколо долових и у останалите, което предрича, че приказката „Пази, Боже, да ти се случи да работиш с жив автор!“в случая не важи.

Премиерата ще бъде на 16 април (с предпремиерно представление точно след месец, на 15 април).

Всъщност „Глас“ не е непознат текст – той е бил представян в Пловдив и София от актрисата Ивана Папазова като част от инициатива, наречена „театър на маса“.

(снимката е от страницата на Галерия Снежанавъв Facebook)

Именно Ивана ме покани да се срещна и запозная с хората, с които работи по спектакъла. Подходих неуверено, почти бях на ръба да се откажа и да не отида, защото не познавах нито текста, нито авторката му, а за режисьора Калин Ангелов само бях чувал (макар и все добри неща), но не познавах и не бях гледал негови работи. Въпреки че много ми се искаше да гледам „Васа Железнова“, която той постави в Търново преди време. Дългия разговор с него оставих за по-късен етап, когато все пак успея да прочета „Глас“, не ми беше интересно да си говорим общи неща, а без да съм си свършил домашното, няма как да се случи интересен диалог. Да, той вероятно и сега можеше и би ми разказл подробности и детайли, но за мен по-интересно на този етап беше общото усещане, нагласата, тръпката от началото…

Заприказвах се с Елена Алексиева, непринудено, без да ѝ тикам диктофон в лицето. По-интересно ми беше в неофициален разговор да науча повече за нея и текста ѝ. „Официалния“ разговор и допълнителни въпроси оставих за пресконференцията или ако се засечем преди това. По-късно разбрах защо ми е било любопитно и приятно да си говорим с нея – оказа се, че е доктор по семиотика, което аз като фен на Еко, надуших някак в начина ѝ на мислене и изразяване.

Всъщност пиесата „Глас“ има интересна история – текстът е създаден за ученичка на Снежина Петрова, която пожелала да изиграе Калас. Оказало се, обаче, че създаденият текст не срещнал приемане и се очаквало да бъде радикално променен, за да напасне на очакванията и представите – нещо, което не е по вкуса на никой [жив] автор, оттам и приказката от по-горе.

Така пиесата остава в оригиналния си вид и в изчакване на своя момент.

Не разбрах точно как е достигнал до Ивана, но следва сцепление между текст и актьор и това е нещото, което впечатлява Калин Ангелов, който предлага да го реализират на сцена. В този екип вече авторът е ОК да прави промени на драматургичната основа, където и ако се налага по искане на режисьора или заради специфики на актьорската игра.

Оттам насетне процедурата е ясна – обсъждания, изследване на образа на Мария Калас, нейните жестове, гледане на нейни изпълнения и анализирането им, следват уроци по пеене, репетиции на маса, за да се стигне до днес, когато е време да се започнат репетиции и на сцена.

Ивана изглеждаше напрегната, но и силно фокусирана върху начинанието си, недотам разговорлива, но весела – как и защо текстът я вълнува, ще ми е любопитно да науча от нея по-нататък, когато спектакълът вече започне да придобива форма, а напрежението започне да отшумява. Със сигурност ще се срещнем отново, за да ми разкаже как вървят репетициите преди напрежението да се върне, засилвано от предстоящата премиера. Нямам абсолютно никакви съмнения в отдадеността ѝ към ролята си – познаваме се, гледал съм я в много и все различни роли, знам как отговорно подхожда към ангажиментите си. Знам че и тук ще успее да ме изненада и да ми предложи истински театър. Нямам търпение за следващата ни среща, вероятно по-дълга и нарочна, за да си говорим повече затова коя е Виктория Глас и за сложността от изиграването на герой, който е сякаш противоположност на суетната актьорска същност.

Оставих ги да репетират на спокойствие, но „Глас“ е начинание, което разбуди любопитството ми, ще следя развитието му и как еволюира от фрагменти текст до изпълнение на сцена. И ще ви държа в течение. Видите ли програмата за април на театъра, бързайте към касата за билети! Ще си струва!

Момичето и смърттае новият филм на Йос Стелинг, който получи наградата на София на 17тия София филм фест. дотук с обективността.

преди прожекцията самият Йос ни каза да отворим ръцете и сърцето си и да гледаме филма със сърце. и че няма да ни е необходим мозък. и кой да знае по-добре от него.

получило се е нещо изключително красиво визуално, нещо, което е много ценно, без да има навъртяна сложна история с 350 прескачащи се герои и бързо развиващо се темпо (нищо против, и аз съм фен), спиращи дъха сюжетни обрати или лутане на съзнанието тип “защо така стана сега”. наистина, по време на филма се улавях, че съзнанието ми започва да мисли някакви сюжетни врътки…и това не правеше преживяването ми по-приятно, затова просто се отказах. щом са ми казали да не мисля, ще слушам.

състоянието ми след филма ми напомняше състоянието ми едва след два филма – Кожата, в която живея и Меланхолия. не, не искам да отида на парти, не искам да съм сред хора, дори не искам да обсъдя филма. да, много ще ми е приятно да продължа вечерта си в приятна компания и да не мисля за току-що гледаното (дано/дали и преживяно), както се и получи в крайна сметка, но имам желание и нужда да остана сама с мислите и чувствата си. да обсъдим със съзнанието ми заедно какво му стана сега. да почувстваме заедно със сърцето ми, да решим дали всъщност няма някаква надежда, че може да съществува тая действителност с щипка руски привкус изобщо или отново (не, но хайде помечтай си); едната безценна рокля от Париж вместо двайсетте от разпродажби (сигурно, но кому е нужно); вечна любов, да, по-скоро не, събудих се пет години след като сме се разделили, казват, пял съм тъжни песни, всичките за тебе били…

имах удоволствието да присъствам и на кратката дискусия с режисьора след филма, онзи прекрасен момент, в който всички се правите, че ви е ежедневно и с удоволствие обсъждате бюджети, бъдещи творчески планове на екипа, къде ще пием сега, с кастинг ли бяха избрани актьорите и защо толкова често ползвате тая песен, ебаси, та по въпроса със смъртта Йос каза, че красивите момичета трябва да умрат по някое време, защото я си представи Мерилин Монро на 90. и другият интересен insight, каквито рядко получавам напоследък (не че съм премислила всичко на света, надявам се, и не че се изолирам от нови перспективи, напротив даже, но все така се получава) – изкуството се случва между престъплението и наказанието, войната и мира, момичето и смъртта. самият живот се случва между червеното и черното, старецът и морето, страданието и възторга, врявата и безумството, спирам. а между тях се случват да речем алкохол, лудост и разкази под екстази, но тази концепция е толкова elusive, колкото и самият живот/изкуство, та няма да дълбая повече.

ако не гледаш филма, ще ми е тъжно, но ще те разбера. ако гледаш филма и не го усетиш, ще се зарадвам еготрипно лекичко, че си послушал препоръката ми, но ще ми е тъжно, че никой няма да го усети по същия начин. ако го гледаш и го усетиш, ще ни е тъжно и на двамата.

като на шега и хоп – тези дни отбелязваме 15 години от започването на нашата дейност – създаване на сайтове и онлайн маркетинг. беше ранната пролет на 1998-ма и вероятно не е за вярване, но сред първите, на които правихме сайтове бяха Институт по Метрология към БАН. помня как с Венци вървяхме в калта пред сградата на Института на 4-ти Километър и прелитаха малки снежинки в мартенския ден. все едно беше вчера.

15 години в бизнеса не е малко. и в живота не е малко.

ще отбелязваме с различни случки тази годишнина. ще споделям по малко и тук. подробности в блога нии във фб на abc

Всеки от нас знае къде започват човешките му граници – от мен, от Аз, от съм –  и то го знаем още преди да сме можели да си отговорим на въпроса „Кой съм Аз?”.

Очертаването на границите ни започва от момента, в който сме започнали да се заявяваме като човешки същества, още преди да сме се били осъзнали като хора – с бебешкия си плач, с детското дърдорене, с тийнейджърското “блъскане на врати”… и т.н.

Ясно е и какво очертаваме с това заявяване – границите на собствената си личност – мястото, на което се чувстваме „в безопасност” – защитени и обичани.

Къде обаче свършват тези граници? Колко далеч от центъра, в който ние седим, се простират те? Знам, че на тези въпроси повече от нас имат отговор, но замисляли ли сте се как точно сте достигнали до този отговор? Как сте разбрали, че точно до там се простира точно тази граница?

За да научите нещо подобно, е твърде вероятно да са се случили две неща – или някой е нарушил вашите граници или вие сте нарушили неговите, или е било взаимно.

В нарушаването на нечии граници, само по себе си, няма нищо лошо, защото това е единственият начин да разбереш докъде стигат те. Нарушавайки чуждите граници (на търпимост, на толерантност, на обич, на уважение, на изява, на каквото-ви-хрумне), вие научавате докъде се простират те. Научавате също и до къде се простират собствените ви граници…

В нарушаването, както казах, няма нищо лошо – по-важното е как реагираме когато това се случи – как заявяваме „Това е моята граница, не я нарушавай!” и дали се вслушваме в същото послание, идващо от отсрещната страна.

Съвместното съжителство с други човешки същества е едно от най-сложните неща на света. Единственото по-сложно нещо, е това да заявиш и да отстояваш себе си. А единственото по-сложно от това, е да го направиш така, че другия да те разбере

Много станаха сложностите, но ако се огледате, ще видите, че примерите са навсякъде около нас и въпреки, че не обичам да генерализирам, трябва да призная, че на жените им е по-трудно да кажат какво искат, отколкото на мъжете, и от това сем. Пийз вероятно са направили добри пари

Сложно е, при все че става дума за хора на подобна възраст, с подобни интереси, които доброволно са се събрали заедно. Визирам най-вече семейните отношения, макар че същите разсъждения могат да се пренесат и в офиса, в спорта, навсякъде…

И тук идва най-важният въпрос: Питали ли сте се колко е трудно за едно дете на 3-4-5 години да заяви себе си пред вас? Да научи къде се простират вашите граници и докъде стигат неговите собствени? Да се научи как да отстоява своите граници, ненарушавайки вашите? Да се научи как да уважава вашите граници, ненарушавайки своите? И да го направи така, че вие да го разберете?

А сигурни ли сте, че детето ви ви разбира, когато си мислите, че заявявате собствените си граници пред него? А ако се окаже, че не заявявате собствени граници, а само нарушавате чужди?

От това как едно дете опознава човешките граници (свои и чужди), много зависи какъв възрастен ще стане. Ако като дете, границите му са били нарушавани безцеремонно и системно, то той ще стане нещастен младеж с ниско самочувствие, който ще се превърне в нервен, агресивен, вечно недоволен и вечно мрънкащ възрастен, на който все някой друг му е виновен, че нещо не му е наред.

Ако като дете е имал щастието и късметът да расте с родители, които са разбирали неговия език и са го уважавали като личност, то той ще стане точно обратното – усмихнат и лъчезарен младеж с реалистично самочувствие, който ще се превърне в  спокоен и уверен възрастен, който ще оставя у околния свят усещането, че „нещата му се получават от само себе си”.

За жалост, такова нещо като „от само себе си” не съществува – то зависи от нас, родителите.

Ако тази тема ви вълнува, то книгата на Йеспер Юл „Това съм Аз! А ти кой си?” е точно за вас.

Тя е естествено продължение на“Твоето компетентно дете”, но може да се чете и самостоятелно. Полезна е за всички хора, на всякакви възрасти. А за бъдещи родители и за родители с около 2-годишни деца е безценна!  … за децата

Снощи започнах да чета Lean In на Шерил Сендбъргна Kindle и забелязах, че въпреки че книгата бе публикувана едва преди три дена, вече има цели параграфи, които са highlight-нати повече от 300 пъти. Ясно е, че книгата е промотирана с голямата ПР машина, но според мен не това е причината толкова много хора да са се разприказвали за нея. Няколко приятелки ми се обадиха специално да ме питат дали чета и следя интервютата (следя). А шефката ми, която е VP-Marketing & Communications бе толкова впечатлена от прочетеното… и понеже знае какви са моите убеждения (феминистки)… обсъждахме доста обстойно и в детайли. Толкова дейтайлно, всъщност, че чак се наложи да затворим вратата… Положението е малко… забранено за момчета.

В резюме, за онези от вас, които нямат представа за какво говоря: Шерил Сендбърг е COO на Facebook. Преди няколко години тя изнесе лекция TED Women: Why We have Too Few Women Leaders. Новопубликуваната й книга е разгърнат прочит на същата тема: къде са жените лидери? защо никой не харесва успешните жени? как да постигнем баланс между професионалните успехи и личното удовлетворение? Ако не сте слушали лекцията на TED Women, непременно погледнете. Също така горещо препоръчвам интервюто със Сендбърг (и съпруга й) по 60 Minutesот тази седмица.

На мен лично книгата (или по-точно това, което съм прочела до момента) много ми харесва. Най-вече ми харесва това, че дава доста оптимистични и практични препоръки, които всеки един човек може да приложи на работното си място без значение дали работи в корпоративна или някаква друга среда. Аз лично нямам професионалните амбиции на авторката, но виждам себе си в много от ситуациите, които описва. Една от зачекнатите теми, които към момента ми прави най-силно впечатление е за начините, по които описваме и оценяваме едно и също поведение в зависимост дали говорим за мъж или жена на работното място. Конкретният пример, който дава Сендбърг е за това как много малки момиченца (и по-късно жени) биват обявавани за командвачки. Това носи доста негативи за жените, а когато момчета (и мъже) се държат по аналогичен начин, това поведение са аплодира. Аз лично определено съм страдала от тази си черта и едва след толкова години ми стигнаха силите да си простя и да осъзная, че това да имаш мнение и глас не е повод за срам… Не знам дали ви е интересно да поговорим по тази тема, на мен ми е любима.

Знам че в България в момента други неща ни вълнуват… но според мен е важно и ми хрумна да отворя разговор тук: на български, пречупено през призмата на българските условия. Ясно е, че винаги и навсякъде съществуват институционални и структурни пречки, които правят живота на жените на работното място труден (и понякога доста противен)… Но кои са личните решения, които ни пречат да постигнем професионалния успех, който заслужаваме?

P.S. I missed you. :)

Има само две трайни неща, които можем да се надяваме да дадем на децата си. Едното е корени, другото е криле.
Ходинг Картър

и в тази връзка три публикации от последните дни:

Началник на децата сиот Теодора Димова

Събуждаме се не с имената сиот Елин Рахнев

Тече. Всичко течеот Тишо

Автостопът на гаргата

Отдавна не съм писала за пътуванията ми на стоп, а те бяха доста през последните пет месеца. Имаше интересни, имаше скучни, имаше приятни, имаше и досадно дълги и бавни. Бяха толкова много за толкова кратко време, че вече са ми в мъгла. Но последното ще го помня дълго време. Бях го решила от два дни – във вторник, след работа, хващам стопа, отивам да проведем очи в очи тежък разговор с предсказуем с голяма вероятност край и през нощта се прибирам с рейса. Просто нямаше друга възможност за следващите поне 20дни, предвид зле направената ми програма за този месец, а не можех да издържам повече.  

И така, в 10:30 сутринта вече мятах на изхода на града.

да стигна до разклона за Русе

Камионите по дефолт не ги спирам,

разбрах, че пътува за София.

А тук намерих нешлифован диамант,

Отбивката в Габрово отне доста повече време

„Искаш – не искаш, сега поне ще те поцелувам!“. И го направи.

разговорът, който бях дошла да проведа

Нататък събитията

Приятели, продължаваме (:

Последната книга в поредица „Човешката библиотека“ е романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да си поръчате електронното издание. Вижте повече тук.

Приятно четене.
откъс първи
откъс втори 
откъс трети
откъс четвърти
откъс пети
откъс шести

~ ~ ~

Но телефонът безмълвстваше и като че ли излъчваше недружелюбие.
– Хайде! Без мистика и отчаяние! – си заповяда Марта и реши, че ще е най-добре да въведе ред в дома си. За тази цел тя събра наличния състав и постанови: – Започвам разследване относно случая с чортелеците. Моля, потърпевшата госпожа Маца Писанска!
– Маца-Бубастис Писанска! – се обади Мария.
– Никой да не ме прекъсва! Госпожо Писанска, доколкото схванах, тъй наречените чортелеци са те оваляли в сажди и са те „напудрили“ посредством китка пера, събрани от оставките на изядена от тебе гургулица.
– Да – потвърди Маца.
– Не мислиш ли, че това е акт на отмъщение? Чортелеците са решили, че ти неправомерно си лишила от живот едно невинно създание.
– Брей!
– Дръж се прилично! Следователно, у чортелеците има някакво чувство за справедливост.
– Ами! По цяла нощ яздят пътуващите котараци, наплюват чехлите на Бояна, та да се пързалят, и гъделичкат краката на Матев, за да му се присънват страшнотии.
– Ооо! Не стига, че тормозят бедните пътуващи котаци, не стига, че искат да препънат добрата ми прислужница, ами безпокоят и любимия ми съпруг! На оръжие! Обявявам Свещена война на чортелеците. Обърнете знамената „на рат“! Напред срещу коварния враг!
– Маменце – плахо се намеси Мария – все пак, как си я представяш тази война?
– Не съвсем като война, по-скоро – като гонение. Не желая никому злото.
– Това, гонението, ще бъде трудно, госпожо – опита да я обезкуражи прислужницата. – Още миналата събота аз опитах със сърп и решето…
– А! Ти си била осведомена! Откога?
– Откак Маца ме нарече „мръхла“.
– И ти не ми се оплака!
– Защо да ти се оплаква, след като е мръхла? Вместо да се целува с водопроводчика, можеше да изпрахосмукачи тавана!
Марта като че не чу дългия апостроф на госпожа Писанска.
– И отдавна ли знаеш, че Маца е проговорила?
– Поне от две седмици.
– И не ми съобщи?!
– За да ме сметнете за луда? Освен това, още като постъпвах на работа при вас, господин Матев, а и съседите, ме предупредиха, че този дом не е като другите, че тук гостуват доктор Беля, Александър С. и дори самата госпожа Вещица, да не броим пък разните извънземни, пратениците на паралелните цивилизации на бъдещето или миналото.
– И ти все пак постъпи?
– Да. Извънредно ми е любопитно. Трябва да ви призная, госпожо Матева, че аз имам образование, което ми позволява да получа по-добра работа. Но предпочитам да се грижа за вас, да живея между добри и интересни хора, да имам възможност да се уча, да наблюдавам странни събития… А що се отнася до водопроводчика, длъжна съм да ви изясня, че той не е това, което се подразбира под понятието „водопроводчик“. Той всъщност почиства каналите на времето и е малко виновен за случилото се тук, защото, без да иска, изтърва нещо от миналото и затова къщата се пренасели с дриади, самодиви, духове и чортелеци.
– Ай-дааа! – съкрушена се просна на дивана малката Матева. – И прислужницата – не у ред! Бояна-Магьосницата!
– Защо „магьосница“?… – скромно поде тя.
– Ами, щом си служиш със сърп и решето… в смисъл – не ги използваш по предназначение, а гониш с тях чортелеци… това са магически действия. Откъде си ги научила?
– Заедно с чортелеците изпопадаха и разни знания от миналото. Аз ги посъбрах… Прецених, че някои са целесъобразни…
– Целесъобразни?! Да гониш някого чрез сърп и решето! – постара се да се „изуми“ малката Матева.
– Според древната рецепта те трябва да бъдат захлупени с решето, това ги омаломощава, после леко се повдига решетото, под него се прокарва сърпът, който отрязва коренчетата, които ги придържат към този свят, и така те се превръщат във валма от прах и косми и могат да бъдат прибрани от прахосмукачката.
– Аз казах ли да изпрахосмукачиш тавана? – напомни Маца.
– Тогава какво ни спира да започнем действия? – рече Марта. – Нали си се снабдила с решето и сърп?
– Амиии… Константин ми препоръча да не правя това.
– Кой Константин?
– Водопроводчикът – натърти Писанска.
– Константин Евр. В славянските страни – Евров. Този, който почиства каналите на времето.
– И точно в моята къща ли намери да ги чисти?
– Ами… нали когато се извика коминочистач, той не сваля комина, а го чисти на място?
– Аха. Пак съм се уредила. Не стига, че установих истината за Великата река на времето, която образува водовъртежи над Бермудския триъгълник, и си въобразих, че съм услужила на света… а то… сега се появили кой знае какви канали, и то, разбира се, точно над фризурата ми. А да ти е известно кой е продупчил тези канали и кого ползват, както се изрази моят син?
– Струва ми се, това са комуникационни канали, а кого ползват, не зная.
– Следователно имаме две задачи. Първо: обезпрашаване на чортелеците. Второ: разузнаване – кой се размотава из тези канали. Трето… трето! Аз довечера ще пея „Стабат матер“, генералната репетиция е в два часа, след двайсет минути трябва да тръгна. Къде е Матьо да ме откара? А вие двете сте задължени да прогоните, отстраните, ако се налага и да погубите скверните чортелеци, щом не са във времето и на мястото си – заповяда Марта и додаде: – Станала съм свирепа напоследък. Не ми подхожда, но не виждам друг изход от създалото се положение. А може би… ще ми запазите едно мъничко чортелече, да му се порадвам, като се върна.
И тя отиде да се преоблече.
Малката Матева нарами котката и каза на прислужницата:
– Хайде, Бояно моме, върла магьоснице, тръгвай да трепем чортелеци. И се радвай, че мама не се сети да се разприказва за един от нейните любими образи – княз Боян Магьосника, синът на блаженопочившия цар Симеон I.
– Някои твърдят, че името му е било Батбаян или Бенеамин. Боян е народната транскрипция…
– Абе, Бояно, ти всъщност откъде си толкова подозрително образована? Какво си учила?
– Народно творчество и народопсихология в исторически план.
– Опа-ла! И колко време го учи?
– Девет семестъра плюс един – за дипломна работа.
– И си заряза специалността и се внедри в нашето семейство? С каква цел?
– Благородна. Такова семейство аз със свещ да диря – няма да открия. А работата ми е лека и приятна, и я върша ей тъй – между другото.
– Кое е другото?
– Спуканите канали на времето, откъдето изпадат чисти бисери. Можеш ли да си представиш какво записах тази сутрин, докато приготвях закуската? – и тя извади от дантелената си престилчица миниатюрна касета и я постави в нещо като видеофон.
Иззад рухнала стена се чу немощен старчески глас:
– Стани, стани, цар Иване!
– Да бе утро,
да бях станал – отпя друг.
– Стани, стани,
цар Иване,
проводи ни
султан Мурад…
– Разбираш ли какво съкровище е това? – се извърна Бояна със светнали очи. – Просяци пеят неизвестна песен за цар Иван Шишман. Най-много – петнайсети век! Жалко, че не се виждат. Какви ли са облеклата им, какви ли са лицата им?
– Че защо не си ги зафиксирала откъм другата страна? – наивно попита Мария.
– Ох, какиното, малкото! Не съобразяваш ли, че това са случайни отломки?
– Добре, че мама не е тук. Щеше да обяви твоите канали за колектори.
– Няма да се засегна. Ти не би ли влязла в колектор, ако знаеш, че на дъното му има рядка скъпоценност?
– Не.
– Аз пък бих се натопила в най-мръсната тиня, за да извадя жезъла на цар Калоян или едничка страница от Йоан Екзарх.
– Ами топи се, щом ти харесва. Но засега да изпълним бойното поръчение – да изметем чортелеците.
– Не се престаравай. Имам идея – намигна Бояна. – Само трябва да оставим тук госпожа Писанска, за да не ù навредим.
– Ха! Загрижила се! – изсумтя Маца и скочи от рамото на Мария. – И без това си имам работа – и тя се насочи към аквариума.
– Какво ще правиш там? – се заинтересува Мария.
– Ще плаша рибките.
– Хубава работа!
– Че що? Да не е лоша? – отвърна Маца и облещи очи срещу безгрижните рибки.
Бояна подръпна малката Матева:
– Остави я. Нищо няма да им направи. Тръгвай, докато не се е появила майка ти.
– И на нея ли ще ù навредим? – заяде се Мария.
– Ще дойде с нас, обзалагам се, и ще си провали репетицията.
И двете момичета заизкачваха стълбите към тавана.
– Лошо я познаваш мама. Тя никога няма да си отложи ангажиментите, дори ако тук нахлуе армия от марсианци.
Бояна отвори вратата на тавана. А там, под средния прозорец, стоеше Марта, хванала две захлупени решета, между които се блъскаше нещо и пищеше:
– Отсам решето, оттам решето. Излаз няма. Човеко, пусни ме, ще те позлатя.
Бояна сне окачения на стената сърп и се разбърза към Марта. А тя викна:
– Не! Ще го умрелиш! А то ми е едно мъничко, живичко чортелече.
– Какво ще го правите, госпожо?
– Ще му се радвам. Толкова е симпатично! Прилича на съселче – и тя издекламира:
„Съсел, съсел, хаирсъз,
я изсъскай – със, със, със!“
Двете момичета смаяни отпуснаха ръце.
– А репетицията? – напомни Мария.
– Какво ù е на репетицията? И без това тръгвам – и Марта понесе захлупените едно в друго решета.
След нея се зачу нещо като мише цвъртене:
– Човеко, човеко, къде носиш детето?
– В операта. Там се чувства вопиюща нужда от чортелеци, които да яздят пътуващите диригенти, да наплюват обувките на смотаните балерини и да гъделичкат дебелите певци, та дано поотслабнат.
– Ами ние…
– Какво вие? Последвайте детенцето. Аз пред вас, вие – по мене, по мене… та в операта. Дори ще ви извозя, ако обещаете да не бърникате из колата на Матьо.
– Обещаваме, обещаваме – отчаяно писнаха гласчетата.
– Тогава – напред!
И тя запя: „Напред, напред, за смелите няма предели“.
Матев закъсня и се наложи чортелеците да бъдат превозени до операта с такси. Мина без инциденти. Само дето шофьорът се дивеше за какво ù са на тази елегантна дама тези захлупени цигански решета, но и той намери обяснение:
„Сигурно им трябват за реквизит в някоя опера.“
А в дома на Матеви се проведе съвещание:
– Това не беше предвидено – поклати глава Бояна.
– Сега какво ще прави Константин?
– Най-много да си премести каналите – лекомислено отвърна Мария.
– Не ми мирише на добро – замисли се Бояна.
И то нямаше как да е на добро, защото в ранния следобед в кабинета на Матев нахлу един страшно разгневен, страшно червенокос и червенобрад човек с исполински ръст и гръмотевичен глас:
– Господин Матев, това не биваше да става!…
– Не ви познавам, господине – хладно отвърна Матев.
– Ще ви се представя – и гигантът втикна ръчището си в ръката на Матев. – Константин Евров. За неславянските страни – Евр. Извинете за безпокойството, но това е нечувано!
– Кое по-точно?
– Жена ви е откраднала чортелеците.
– А те да не би да ви бяха зачислени?
– По-зле! Аз се занимавам с прочистване на каналите…
– Да не би да сте същият водопроводчик, с когото се целува Бояна?
Колосът рухна върху най-близкото кресло.
– Ако държите на дискретността, успокойте се. Деянието ви е забелязано само от нашата котка, но тъй като тя проговори…
– О, богове! – едва не проплака великанът. – Само това липсваше! Не стига, че изтървах самодивите, таласъмите и чортелеците, ами и този провал!
– Кой? – предпазливо рече Матев.
– Значи, има теч не само оттам насам, ами и отсам натам! Котката се е провряла през някоя дупка и някой от бъдещето или миналото си е направил шега – дал ù е дар слово! О, богове! Аз съм унищожен!
– Виждате ми се доста здрав и цял.
– Привидно е – изпъшка грамадният мъж и креслото под него плачевно заскърца. – Аз съм сломен.
– Има ли начин да съберем отломките ви и да ви възстановим?
– Не употребявайте тази дума „отломки“! Настръхвам от нея. Представяте ли си? Четиринайсет години да проправяш канали между времената и изведнъж вместо връзка – изсипват се разни парчетии и задръстват всичко, и се пилеят кой знае къде… Разбирате ли, нашето време е застрашено. Това е все едно в сладководен басейн да нахлуе солена морска вода. Всички обитатели ще изгинат!
– А може ли да има и други мнения по въпроса?
Червенокосият се сепна и като че се замисли:
– Какви например? Кой би могъл да има други възгледи? Аз съм специалистът. Никой друг не се занимава с времето.
– Възможно е и да се заблуждавате. Аз преди двайсет години публикувах нещо по този въпрос. Искате ли да го видите?
И без да дочака съгласие, Матев извади един том от библиотеката, отвори го на съответната страница и дори посочи с пръст:
– Ето, това.
Докато Константин Евр с недоумение четеше творението, писателят Матев се измъкна на пръсти и повика шепнешком дъщеря си и прислужницата.
– Там, в кабинета, стои свръхподозрителен тип. Бояно, ти с него ли се целуваш? Нямам възражения, общо казано – приятен наглед мъж. Но убедена ли си, че е добре с ума? Залисах го да чете младенческите ми разкази, докато намислим дали да позвъним в „Бърза помощ“ или в полицията.
– Тате, защо се занасяш? – се засмя малката Матева. – От три метра личи, че този тип ти е харесал, само че не знаеш какво да правиш с него.
– И какво да правя?
– Налей му едно питие, разберете се като мъже, а в това време мама ще си дойде и…
– … И ще разбърка нещата до възможния предел!
– Не е зле да изчакаме госпожата – се обади Бояна. – Искате ли да ви сервирам по един коктейл?
– За мене – сух джин и нищо повече! – строго и недоволно изрече Матев, поколеба се и добави: – Е, може и малко лед.
Върна се в кабинета и с безпокойство зачака да свърши четенето.
– Но това е художествено произведение! – с възмущение каза Евр.
– Надявам се – да – скромно се съгласи Матев.
– Виждането ви е интересно, но нищо не е подплатено с наука.
– Това са моите възгледи от онзи период. Но не искате ли да се запознаете и с по-новите? Някои идеи са ми подсказани от едно… хайде да го кажем „приключение“ на жена ми из времето.
– Щом настоявате… – унило произнесе червенобрадият.
Матев използва случая, натика под носа му друг том и отвори вратата пред Бояна, която предпазливо бе почукала.
Докато момичето сервираше, Константин уж се вглъби в четенето, но бузите му станаха червени почти колкото брадата му. Матев чукна чашата си в неговата, пожела му „наздраве“ и се измъкна от стаята заедно с Бояна, докато бедният Евр преглъщаше новелата на Матев с помощта на разредения алкохол. А тя беше такава: