току що прочетох едно мое старо интервю, правено през далечната 1999 г., когато за пореден път промених живота си драстично.
на 16 години се върнах от париж в българия, а на 28 г. заминах за америка. първата ми голяма, лична промяна беше през 90та напускайки българия. след това, 99та напуснах рязко и без колебание работата си в "диор", която беше приятна и добре платена, и заминах за българия за няколко месеца без да знам какво ще работя като се прибера. а през 2010та напуснах работата си в "дейвид уеб", която беше още по-приятна и много добре платена, и се преместих в българия. отново без да имам идея какво ще работя. единственият ми доход беше от текстовете за в-к "уикенд".
в такава периодичност се движи живота ми. горе долу на всеки десет години правя драстични промени. номад с десетгодишни цикли. вече съм трета година в българия, и категорично знам, че има няма още 7 години, пак ще издухам нанякъде. най-вероятно, разбира се, за америка, защото тя е моето любимо място. преимуществото да не си женен и с тежко семейство е възможността да си свободен. хаха, какво прозрение:)))
та това интервю отпреди цели 14 години ми показа, че не съм се променила кой знае колко. с изключение на това, че с времето леееко съм се изнервила, но общо взето съм много постоянна в разбиранията си за света.
светът също е доста постоянен в разбирането си за мен. договорът е успешен.
истината е, че си оставам аутсайдер навсякъде, и единственото което ме кара да имам чувството, че принадлежа на някое място повече от на друго, са хората, които обичам и ме обичат. в този смисъл не съм сигурна кое място ми е по-близко - лос анджелис или софия.
тук, в българия, негативността и злобата водят парада. те са по-силни от всичко. определено злото е по-силно от доброто. на такова място човек не може да се чувства комфортно. хората са озверели до степен на оглупяване. и не е въпрос на пари, защото повечето ми познати, а и непознати успяли хора в българия изобщо не мрат от бедност, но са в челните редици по лицемерие прикриващо гадните им мисли за ближния. и колкото си по-различен от тях, толкова повече искат да те видят смачкан, което би могло да се обясни като вид перверзна самоомраза. за да няма никой около теб, който да ти напомня, че можеш да бъдеш друг, или че има хора, които не танцуват селските ти хореографии, най-лесно е да се опитваш да го унищожиш.
сънувах, че са ме вкарали в лудница. интересното беше, че бях въдворена от "българските жени", сори, българки, не мога да си контролирам сънищата, явно имам резерви към вещерските напъни на някои от вас.
тези жени ме бяха сложили обаче в лудницата на мъжете. и гледах с нарастващ ужас мотаещите се по коридорите отвратителни типове, а мен пък зорко ме наблюдаваха "надзирателките". може да звучи смешно, но бях най-вече отвратена, че "ще ми се наложи да се храня в столовата заедно с тези свине, които нямат никаква хигиена и маниери". имах предвид мъжете.
отидох на щанда с преса и книги и се възмутих. всички вестници и книги бяха като за идиоти. и бяха от преди 40-50 години. щандът беше подтискащо соц. вдигнах лек скандал как е възможно лудите да нямат право да имат истинска преса и книги, но никой не ме чуваше. хем бях там, хем ме наблюдаваха, хем не ме чуваха. чистачките чистеха, надзирателките дебнеха, а мъжете, брадясали и неприятни, напълно отсъстващи от действителността, се разхождаха безмълвно в сини пижами и развлечени халати. тогава си намерих едно местенце в един коридор, който водеше до една гигантска стъклена стена, а през този огромен прозорец се виждаше, че под лудницата минава голяма река. и аз се свлякох на земята в пълно отчаяние, и си казах: "ще се крия тук завинаги и ще гледам реката".
нищо ново под слънцето. слънцето тук е ужким същото като слънцето навсякъде, но някак свети като за българи;) пести се. казва си: "какво да се напъвам да им светя ярко на тези боклуци като така или иначе ще ме оплюят. я по-леко, по-хладно и по-дистанцирано".
Вероятно е наивно да се вярва, че щом един автор е спечелил Нобелова награда за литература, всяко негово произведение е гениално и разтърсващо. И все пак - китайският писател Мо Йен успя да пребори имена като Харуки Мураками и Амос Оз за отличието, така че е нормално очакванията да са високи.
Днес ЦИК излезе с 
, анализа на средата и възможностите, оценка на ресурса и риска, планиране и умело ежедневно анализиране на резултатите, експериментиране и следене на лидерите.
