Има герои, които са толкава ужасни, че отвращението, което изпитваме към тях, започва някак неосъзнато да се превръща в извратено възхищение или по-точно почит. Истината е, че да вдъхнеш живот на един такъв герой е много по-трудно, отколкото да накараш читателите да обикнат добряка в книгата. А още по-гениално е да направиш този анти-герой толкова истински, че читателят да го вижда, да се опитва да го разбере и да го преследва през страниците с любопитството на дете, което знае, че върши нещо нередно, но просто не може да спре и да не го изживее.

Е, за мое щастие, а и на тези от вас, които са опиянени от такива герои, има автори като този, роден на днешната дата, за който ще ви разкажа сега. На 26 март 1949 година в градчето Амбах, разположено на Щарнбергското езеро в близост до Мюнхен, се ражда един от най-четените немски писатели. Името на този „велик скулптор на образи"е Патрик Зюскинд.

Нетипичен като героите си, Зюскинд днес живее в Мюнхен, Париж и Монталийо, като стои на страна от литературната сцена в Германия и света. Той се е затворил в себе си и резервиран към останалия свят не дава нито интервюта, нито позволява снимки. В ексцентричността си стига дотам, че не участва дори в премиерите на собствените си книги. Той е един от тези творци, за които не е рядкост да отказват да приемат награди за литература или сценарии. Може би това е и причината за самия него да не се знае много. Книгите му обаче говорят достатъчно за него и за необятния му талант.

Все пак за него се знаят и някои суховати подробности, които пречупени през призмата на личността му, придобиват съвсем други нюанси. С баща и брат журналисти, Зюскинд познава добре аристократичните среди, а неговите интереси изглежда нямат граници. Той учи английски, испански, латински, гръцки, средновековна и модерна история, теология и политики. Въпреки очевидното му желание да опознава различни езици и аспекти на света, Зюскинд не завърша докрай никое от тези начинания. През 80-те той е сценарист в телевизията, а признанието под формата на награди не го блазни или ласкае, ако може да се съди по действията му.

Особняк. Това е думата, описваща него и не един и двама от героите му. Дали описва същество, убиец, чужд на човешкия свят или човешката личност, пресъздадена от един инструмент, или портиер, хванат в капана на самоцелната самота, Зюскинд го прави с всички средства, нужни да накарат читателя да онемее, оглушее и трепетно да разлиства страниците. Той е доказателство за това, че не е необходимо да пренасищаш историята с излишни герои. Понякога един персонаж е нужен, за да се проумеят парадоксите в живота.

Така през 1980 година той пише своята първа пиеса „Контрабасът", чийто първоначален замисъл е бил да бъде радио-пиеса. Тя го прави известен, като става най-играната постановка през следващите години и не само. Това е пиеса, която се поставя често на театралната сцена в цял свят, а България не прави изключение. (бел. ред. Постановката може да гледате на сцената на Народния театър "Иван Вазов"с участието на Валентин Ганев.)

Пет години по-късно се появява и литературният шедьовър – романът „Парфюмът. Историята на един убиец". Тази безупречно описана история е шокираща, скандална, нетипична и преди всичко сензитивна. Тя жъне огромен успех. Над 15 милиона екземпляра са продадени от нея. Превеждана е на поне 45 езика и любопитен факт е, че има превод дори на латински. Става роман на годината според множество класации, а в продължение на 9 години е хит в немските. 

Следващата книга на Зюскинд, излязла през 1988 година, е „Гълъбът". С нея талантът на немеца като умел писател зе затвърждава, а желанието на читателите да им поднесе още часове в компанията на анти-героите си, нараства.

Необикновената атмосфера, която създават историите му, трудно може да бъде описана с достойни думи. Не случайно единственият му роман, който са се опитали да екранизират, е „Парфюмът. Историята на един убиец". Филмът, заснет през 2006 година, е добър, следващ сюжетната линия и събрал чудесни актьори, но въпреки това ефектът, които книгата поражда, не може да се достигне, въпреки че освен думите има и картина. Или може би точно картината пречи на думите, но не кои да е , а точните думи на Зюскинд да проникнат в съзнанието. За да усетите Зюскинд, да помиришете вонята, която се носи по улиците на Париж от ХVІІІ век или нежността на най-уникалния парфюм, създаван някога, да изострите всичките си сетива и въображение, трябва да вземете книгите му и да чете. Нищо повече. За останало Зюскинд се е погрижил.

Не пропускайте да прочетете ревюто на Дани Димчева за "Парфюмът. Историята на един убиец"

Вижте и трейлъра към филма "Парфюмът"по едноименния роман на Зюскинд.

Ето че малко след дългоочаквания завършек на сагата „Здрач”, разделила света на побъркани почитатели и яростни критици, нова екранизация по творение на Стефани Майър тръгва по кината. Сега обаче както еуфорията, така и негативизмът са много по-смекчени, защото става дума за произведение от съвсем различен калибър.

От литературна гледна точка Стефани Майър можеше само да спечели, ако името ѝ се свързваше повече сромана „Скитница”, а не със „Здрач”. Тази ѝ творба е доста по-зряла, добре развита и смислена от вампирската тетралогия. Ето защо бях положително настроена към филма и влязох в киносалона повече оптимист, отколкото скептик.

За какво иде реч в „Скитница”?

Както се разбира още в самото начало, планетата Земя вече не е светът, който познаваме. Няма войни, няма убийства, насилие или болести, а природата е възстановила целостта си. Навсякъде царят благоденствие и мир. Проблемът е, че тази утопия не принадлежи на хората, а на извънземна раса, известна като „душите”.

Душите са паразити, които се имплантират в тялото на приемника и поемат пълен контрол над него. След като са обиколили и колонизирали много други кътчета на галактиката, сега те са господари и на нашата планета. Техният принцип е да не променят световете, които завладяват, а да ги изучат и усъвършенстват. Тези създания дълбоко вярват, че тяхната инвазия е само и единствено за доброто на Вселената и обитателите ѝ.

Въпреки царящия мир обаче, нещата никога не са толкова прости. Никой не може да заличи напълно човешкия фактор. Отделни индивиди, които са успели да избегнат колонизацията и да съхранят телата си, са сформирали съпротива, която не се е отказала от мечтата един ден да си възвърне изгубения живот.

Мелани Страйдър (Сирша Ронан) е една от оцелелите. За нещастие, в началото на филма тя е заловена при опит да избяга от извънземния еквивалент на ФБР – Търсачите – и в тялото ѝ е имплантирана Скитница (на английски: Wanderer), душа на повече от хиляда години, която е обиколила много светове. За първи път обаче Скитница се сблъсква с приемник, който се бори срещу нейното присъствие. Упоритата Мелани не се предава и така тялото ѝ се оказва дом на две много различни съзнания. Любовта на човешкото момиче към близките ѝ успява да разколебае състрадателната Скитница и тя се съюзява с Мелани, за да ѝ помогне да се завърне при семейството си и, разбира се, при любимия си Джаред (Макс Айрънс).

В последствие Скитница попада в селището на съпротивата, скрито в сърцето на Скалистите планини. Първоначално враждебните и недоверчиви бунтовници виждат в новодошлата единствено заплаха за съществуването си, ала с времето разбират, че Скит е много по-хуманна от повечето човешки същества. Доброто ѝ сърце и жертвоготовността ѝ постепенно печелят доверието им. На свой ред Скит започва силно да се привързва към тази общност и в частност към симпатичния и мил Иън (Джейсън Ейбъл) Въпреки че затворената в съзнанието ѝ Мелани е влюбена в Джаред, Скит има свои чувства и също е способна на любов, а това може да промени целия ред, установен от души и хора.

„Скитница” определено е на светлинни години от екранизациите на сагата „Здрач”. Мога да успокоя феновете, че с някои малки изключения сценарият следва сюжета на книгата и не си позволява твърде големи своеволия. За скептиците пък ще кажа, че филмът е по-добър, отколкото вероятно очакват, и няма да оправдае по-голямата част от опасенията им.

Красиво режисиран, прекрасно озвучен и с много добре подбран актьорски състав, филмът успява да извлече най-доброто от романа и да синтезира любовната история така, че да избегне лигавите и прекалено захаросани моменти. Адмирации към режисьора Андрю Никол за това му постижение (познато име от „Дилъри на време”, „Цар на войната” и „Гатака”)

Най-приятният момент за мен беше химията между Сиршa Ронан (Скитница) и Джейсън Ейбъл (Иън). Може и да не понасям лигавите романси, но определено ми доставя удоволствие да гледам една добре поднесена и изиграна любовна история, а тези двамата успяха да изтръгнат няколко глуповати усмивчици от мен.

Що се отнася до недостатъците на „Скитница”, бих изтъкнала два основни момента.

Първият е неизбежен, имайки се предвид коя е авторката на книгата, а именно: много любов и малко война. Филмът залага доста повече на емоцията, отколкото на действието. Да, Душите са миролюбива раса, въпреки че са пришълци, а хората не влизат в пряк конфликт с тях, скрити на сигурно място в планинското си убежище, но за мен филмът имаше нужда от по-ярко изразена кулминация.

Вторият недостатък е, че не се набляга достатъчно на миналото на Скитница. Разкрива се съвсем малко за пътешествията ѝ и живота ѝ на други планети, а това беше един от най-интересните моменти в книгата. Все пак става дума за научна фантастика и определено нямаше да навреди на сюжета да се вкарат малко повече моменти от предишните странствания на Скит.

Може пък неизбежният касов успех на „Скитница” да вдъхнови Стефани Майър най-сетне да се захване с продължението на романа. Така де, все пак някога трябва да разберем какво се случва със Земята след пробива в отношенията между душите и хората. Историята определено има потенциал, който има още накъде да се развива, а и не бих отказала още екранизации с качеството на първата част.

Разказвали сме ви за Херман и Мориц– два български дратхара, които се озоваха от страховитите софийски улици в рая на земята – ферма край Халифакс, Канада, където живеят втори живот в невероятна обстановка. Те бяха осиновени от чудесната Сузан, която освен тях имаше още 12 спасявани от цял свят курцхарчета и дратхарчета с ужасно минало и фантастично настояще.

Днес, към тях се присъедини и малката Мими – изоставена на улицата в София нежна дратхарка, която прибрахме в приюта с надеждата да я потърсят. Това, незиненадващо, не се случи, а Мими остана в клетката все така кротка и дружелюбна. Толкова кротки животни обаче често имат проблеми в голяма кучешка група и нещастието не отмина Мими – натупаха я здраво, беше изпохапана и се озова в клиниката на приюта за дълго лечение.

Там, в най-лошия и ден, тя се срещна със Сузан. Сузан дойде в приюта заедно със своята чудесна съседка Илона – също германка от Канада, Илона беше разбрала за нашата работа от Сузан и взе твърдото решение да дойде, за да осинови 2 кучета от нас. Сузан уж нямаше да взима куче този път, уж само за компания, уж всички бяхме разумни и хладнокръвни, но… гледката на нахапаната Мими в стационара направо скърши сърцето на Сузан на две, та насред голямата стачка на Луфтханза, след часове на телефона, за полет към Канада беше резервирано и трето куче – нашата малка Мими.

В невероятния дом на Илона на брега на атлантика са две други прекрасни наши момичета – Анечка и Боги, която има ново име – Джорджи Гърл.

Анечка дойде в приюта хърбава като скелет, с краче, отрязано най-вероятно в капан за чакали или лисици. Първите часове беше страшно уплашена и недоверчива, но в момента, в който разбра, че няма да и навредим се промени коренно и се превърна в страшно мило и дружелюбно девойче.

Трикраката Анечка се радва на природата, но не както щурчето Джорджи, което обикаля горите заедно с третото куче на Илона – Хари, едно гръцко бездомниче. Не, Анечка не е от атлетите, тя гледа да стои край Илона, винаги на канапето, тиха, кротка и страшно гальовна, сякаш цял живот е прекарала на диванче.

Джорджи пък – една троха, която дойде от улицата заедно с цяло кучило мършави черни мишлета – не се спира! По цял ден тича и разузнава огромния нов свят, който Илона сякаш създаде специално за нея – щастието и е огромно, не може да се нарадва на живота извън клетката. Тя също се ориентира поразително бързо към легла и канапета, сякаш това е съвсем в реда на нещата – яде като прахосмукачка всичко, което благородната Анечка реши да остави, а и… каквото успее да си изпроси с умните черни очички.

Пътешествието беше колосално, не са много хората на този свят, които са готови да си създадат такива огромни неудобства, за да помогнат на три кучета.  Конкретните три девойки обаче имат да благодарят на всички богове, фурии и валкирии – всеки от нас би бил повече от щастлив да бъде осиновен в такива семейства, на такова място! На добър  час, момичета!

Благодарим ви Илона и Сузан, че сте такива прекрасни хора!!!

Дойде времето да изпитаме на какво са способни участниците в организираната от сайта “Детски книги” “Читателска щафета 3: Силата на СТРОМ”!

От днес, 26.03.2013 г. до 15.04.2013 г. ще се проведе конкурсът “Как четеш СТРОМ?”, в което ще победи най-оригиналната и щура снимка. А наградата си заслужава определено - чудесен фотоапарат за един от всички, проявил най-голяма оригиналност.

Ето и правилата за участие накратко:

Кога? От 26.03.2013 до 15.04.2013 г.

Как? Снимай се как четеш книгите от поредицата “СТРОМ” и ни изпрати своята най-щура снимка! Задължително условие е на снимката да се вижда корицата на някоя от трите книги от трилогията “СТРОМ”. Изпращай фотографиите на мейл strom@detskiknigi.com и задължително напиши трите си имена, възраст, училище, класен ръководител, телефон за връзка. Ние ще изберем най-щурата снимка, която ще грабне награда – фотоапарат. Победителя ще обявим на 21.04.2013 г., заедно с победителя в СТРОМ-щафетата.

Кой? В конкурса “Как четеш СТРОМ” могат да участват всички читатели на възраст до 15 г.

За повече подробности, проверете на микросайта на “Читателска щафета 3: Силата на СТРОМ”: strom.detskiknigi.com

Румен научава от сайта на SPIDER SPORT за ВМ-НВХ режима на хранене и започва да го спазва от април 2012 г. Макар да влага умерено старание, започва бързо да сваля килограми от телесни мазнини. Това го амбицира да спазва диетата си стриктно, чувства се отлично и цял ден е изпълнен с енергия. През лятото активно кара колело и тича в парка, но въпреки всичко резултатите са далеч от високата му цел. Тогава той решава да започне тренировки с личен треньор в студио на SPIDER SPORT.

Тренираме 2 пъти седмично и за 2.5 месеца резултатите започват да са налице.

• От невъзможност да клекне и да се изправи правилно със собственото си тегло до серии от 5 повторения с 60 кг
• Ренегатско гребанеот 11 на 30 кг
• Военна пресаот 28 на 43 кг
• Нападиот трудност със собствено тегло до серии с 45 кг
• Мъртвя тягав рамките на 1 месец подобрява от 50 кг на 75 кг

Активното му теглосе е запазило на 68 кг, а мазнините са се понижили от 10% на 8%. В бъдеще с Румен смятаме да понижим мазнините му още, като целта ни е те да достигнат перфектни стойности от около 5%.

Румен е едно от многото доказателства, че с правилна методика, подходящ ВМ-НВХ хранителен режим, добрите резултати и отличното здраве идват бързо.

Аржентинската авторка, илюстраторка и музикант Исол спечели възпоменателната наградата „Астрид Линдгрен” за 2013 година, съобщават от Publishers’ Weekly. Носителят беше обявен днес на церемония във Вимерби, Швеция, предавана на живо на Панаира на детската книга в Болоня.

Исол е псевдоним на Марисол Мисента, чието дело са над дузина детски книги. Тя беше избрана сред 207 кандидати от 67 страни. Според изявлението на журито: „Тя пише от гледната точка на детето. Рисунките й вибрират от енергия и взривоопасни чувства.”

Възпоменателната наградата „Астрид Линдгрен” е учредена от правителството на Швеция през 2002 г. и е най-голямата награда в областта на детската литература. Връчва се от Шведския съвет по изкуствата, а победителят получава 5 млн. шведски крони. Сред досегашните носители са Филип Пулман, Морис Сендак, Катрин Патерсън и Шон Тан.

Бих искал да знам историята на този билборд.

Честичко се възхищавам на писателското майсторство на Любомир Николов. Отделно от това – и на човешките му качества. Неведнъж той пуска за свободен достъп нещата, които твори. Дори още в процеса на творчеството, дълго преди да бъдат издадени. Ей така, от доверие и обич към читателите си…

И сега е започнал няколко чудесни неща. Някои пред довършване, други по средата, трети едва в началото, четвърти още в проект… Но докато ги пише, се налага и да яде. Затова изкарва хляба си с преводи и загробва повечето си време и сили в тях. Понякога нещата, които превежда, са несравнимо по-бездарни от неговите. Но са рекламирани, с удобни и послушни автори, и най-вече не учат хората на мислене или самостоятелност. Така че биват лансирани. А той проклетисва, преглъща яда си и се мъчи при превода поне малко да ги посреше и оправи. И ако има как, да налее незабелязано някоя капчица мъдрост и доброта в тях.

Трудно е да пишеш нещо, докато превеждаш друго. Особено ако преводният текст е, хм, не най-даровитият наоколо. Неизбежно рискуваш твореното по същото време да се повлияе, да попие някаква част от бездарието на превежданото… Но въпреки това Любо не се предава. Който е роден да свети, трудно изтърпява да остави мрака да царува.

Наскоро, търсейки отдушник от работата, той открил из Мрежата сканирани броеве от френското списание за комикси Vaillant. Стари, от петдесетте години, но не по-малко приятни и развлекателни заради това. И, верен на себе си, започна да превежда и пуска в блога си по една-две странички от тях. Направи си специална категория, в която са събрани и могат да бъдат удобно четени. И смята и да продължава с тях, горе-долу по запис на ден. (Познайте какво преглеждам за отмора всяка вечер. )

Неговият въпрос към всичкиобаче е – кои комикси бихте предпочели да разгледате преведени? Под записа с въпроса в блога му можете да кажете какво бихте предпочели.

Ето един чудесен пример как понякога дори можеш да избираш какво да получиш даром.

Днес послушах половин час някакво радио, дето уж само нова българска музика въртяло и се хванах за главата. Много прекрасни гласове има, наистина, но ме мъчи един въпрос по отношение на текстовете или там както ги водят тези случайни думи нахвърляни без ред, форма и цел, докато върви музикалния съпровод.

Как на никой от организаторите/участниците/победителите в разните му там музикални състезания… не му/й хрумва/прави впечатление, че СЛЕД КАТО МИНЕ ШОУТО НИКОЙ ПОВЕЧЕ НЕ ЧУВА НИЩО ЗА ТЕЗИ ХОРА??? Тези предавания засрамват всичките му там “Защита на свидетелите”, защото докато първите имат за работа да изчезнат някого без много шум, тези състезания изтъпанчват изпълнените с желание за слава и популярност индивиди, размотават ги с месеци по екраните и след като мине финала… НИКОЙ, НИКОГА НЕ ЧУВА И НЕ ГИ ВИЖДА ТЕЗИ ХОРА… ИЗОБЩО.

От една страна е супер впечатляващо, от друга… ужасно безсмислено.

Да, ясно ми е, че това е малко преувеличение, има два, три примера на що-годе имащи “музикална кариера” изключения, но… как да кажем, нещата провисват, когато реално се опре до правене на музика, защото на българската музика основният й проблем не е липсата на гласове, а липсата на текстове.

Трудно се пишат музикални текстове, сложен ни е езикът и иска доста талант и мисъл да се напаснат музика, текст, смисъл и емоция. Накратко… не е лека работата и много ярко си проличава, особено когато трябва вече новоизлюпеният автор да поиздаде някаква авторска музика.

Вместо разните му там “Блей с мен” и вариации… или… по-дбре, паралелно, би било добра идея да се опитат да направят поне един, два конкурса за текстописци? Току виж сме проимали и някакви по-интересни текстове от това, което в момента циркулира по “бг чартовете”.

П.П. Докато търсех илюстрация на този пост попаднах на прима виста на този сайт.
Хе.

Привет на всички!

Пролет пукна, ние не, както се казва. Въпреки второто издание на януарските събития, служебният кабинет, оставките и прочие.

И все пак сме тук и ще си останем тук. Или поне тук, в мрежата. Имам удоволствието да ти представя музикалния проект, върху който работя последните три месеца.

Може да чуете първите седем парчета от предстоящия ми албум-тава наречена Reset. Както виждаш дори имената на парчетата са Reset 1, Reset 2 и т.н.

Тук няма някакво особено творческо хрумване. Реших да кръстя този албум Reset, тъй като последното ми официално издадено нещо Kano – 4LON3 EPе от 2005-та година за лейбъла Stretching Spaces. Да, за съжаление той не съществува вече.

За момента музиката ми може да бъде чута през soundcloudи bandcamp.

Приятно слушане, ще се радвам на коментарите!

Гордостта като епидемия срещу добротата като модае текст на Алиа. за доброто, благотворителността, обществото ни. размисли “за приемането, защото за даването се говори достатъчно”
“и е време да поговорим за това, да се научим, че не е срамно, не е обидно, не е зла прокоба да бъдеш сам, отчаян, нуждаещ се, обезверен и нещастен. Защото там, някъде, все има нещо или някой, който може да те спаси, когато не виждаш никакъв друг изход.”

The Nu Project– Яна пък не е съгласна с “красотата” на жените, които не се грижат за телата си. колкото и да е скандално, все повече съм съгласна и аз с нея

Шефе, къде ми е короната?– Петя разказва за колега, който е работлив, предприемчив и прозорлив
“след само една година работа, CV-то му изглежда бомбастично и то единствено защото не се свени, а настоява за повече задължения, повече отговорности, по-сериозна титла (та макар и без финансово поощрение)”