След успешния дебют през есента на миналата година, на 27.04 2013 г. в Младежкия театър “Николай Бинев” ще се проведе второто издание на събитието Ratio, посветено на популярната наука. Тук под популярна не бива да разбираме несериозна, а наука, представена на разбираем, човешки език – нещо, което мнозина от нас търсят и очакват.

Отново в програмата има интересни български и чуждестранни лектори, които ще представят интересни и разнообразни теми от различни области на науката:

• Проф. Сюзън Блекморще говори за човешката психология, за съзнателното и подсъзнателното, и доколко ние, хората притежаваме свободна воля и имаме способността да вземаме разумни решения.
• Д-р Адам Харт-Дейвисще говори за времето – едно понятие, което все още е неразбираемо за повечето от нас, макар и всички да умеем да си служим с часовници
• Дебора Хайдсе опитва да изследва паранормални явления с научни средства и ще говори за вампирите – доколко са митологични и литературни същества и доколко тяхното съществуване е плод на лесно обясними процеси.
• Проф. д-р Николай Спасове археолог и палеонтолог и ще представи своето виждане за първото заселване на хора в Европа.

Темите са наистина любопитни и вярвам, че за мнозина от вас ще бъде истинско удоволствие да прекарат един следобед посветен на научните изследвания по тези въпроси.

Събитието започва на 27.04 от 14:00 часа. Билетите се продават както онлайн, така и на касите на Младежкия театър, а цената им е само 10 лева. Всичката необходима информация за лекторите, за програмата и за закупуването на билети, можете да видите на страницата на събитието.

Както и на миналото издание на форума, разполагам с един билет за Ratio 2013 и искам да ви провокирам да поразсъждавате над един въпрос, като авторът на най-оригиналния или най-интересния отговор ще получи безплатен билет за събитието. Моята любима тема е пътуването във времето и затова въпросът ми свързан с нея. Той е следният:

Ако имате възможност да пътувате във времето, накъде бихте се упътили – назад в миналото или напред в бъдещето? Колко далече във времето бихте заминали, в коя епоха и защо?

Споделете вашите отговори отдолу под този пост като коментар до 21.04 включително. На 22.04 ще обявя щастливеца, който ще спечели билета за участие в Ratio. Убеден съм, че ще си прекара чудесно!

P.S. Прочетете и поста на Василена Вълчанова, един от дейните и отдадени на идеята организатори на събитието.

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Млади и стари

Този престарял домашен дядо го докараха хора – бил се появил от нищото в квартала. Кой ли се е „освободил“ от него по този начин… голям грях. Момчето едва ли някога отново ще види дом отвътре, но ще се постараем да му дадем достойни старини.

Това е една 10-тина годишна баба кокер. Д-р Станкова я намери полуумряла в поле насред нищото – между два квартала. Стояла си кротко до един трафопост – явно там са я зарязали. Тя извади късмета да я вземат в приемен дом – сега се казва Зема. Като минат 20тина дни и се закрепи малко й предстои операцията за туморите, стискайте и палци!

Киара я остави стопанина заради смяна на жилището. Прилича на микс с доберман – дълга муцуна, расте висока и стройна. Много мила и приятелски настроена госпожица. На около 4 месеца.

Разлюбени

Тази разкошна весела ротвайлерка е намерена на улицата. В добра форма е, макар и без чип, дано си я потърси някой. Много, много игрива и дружелюбна, вероятно е на около 6 години.

Айк – на 8 години, с диагноза мегаколон (разширение на ректума). Това е заболяване, с което спокойно може да си живее без да пречи никому. Гледан е на терасата досега – стопаните му се отказаха от него. Иначе кучето е в добра форма, изпълнява команди и играе като малко пале – един превъзходен ротвайлер.

Гергана си живеела на улицата в едно село около София. Но понеже е твърде добра и иска внимание от всеки – не закъсняло и наказанието. Някакъв тип я ударил с бастуна си през главата – окото беше засегнато, но успяхме да я излекуваме. Ние всъщност я прибрахме заради окото, но се оказа кастриранабез маркировка – сигурен знак, че е била нечия. Затова остана да чака.

Горе: Стефчо като го приехме
Долу: Стефчо днес

Стефчо – намерен с пострадало от нещо око, което се наложи да отстраним. Социален е с хора и с кучета, много смислен и улегнал пес. Смятаме, че е на около 2 години. Беше в ужасно състояние, така че е по-вероятно да е бил изхвърлено, а не загубено домашно куче.

Дребосъчета

Това женско териерче е намерено в Слатина. Много мила и кротка душица – рядко прекрасно куче. Вероятно е на около 3-4 години, мъничка и добра.

Още едно териерче намерено на улицата. Много голям смешко и симпатяга! Дружелюбен, кротичък и ужасно умилителен, той е на около годинка.

Мъничък болонезер – намерен на улицата в София – при нас е от известно време, но никой дори не се е обадил, че си търси такова куче. Може би е поредното попаднало на улицата куче след смърт на стопанин. Вероятно е на 2 или 3 години.

Дребосъчета заедно на полянката… толкова обичат да са извън клетката!

Как да им помогнете

Не губим надежда, че някои от тези кучета може да са изгубени. Молим, споделете тяхната история, за да достигнем до максимален кръг хора.

За домашните кучета е много трудно да свикнат с живота в приюта – имаме нужда от приемни стопани! Ако искате да вземете куче или коте у дома – звъннете ни, или ни пишете.

Приятели (:

Първо, напомняме, че този април е месец за живи срещи. Следете специалната темавъв форума ни. Днес например ще откриете покана от нас към вас за 14 април.

Второ, продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, както обяснихме, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. 

Как може да ни помогнете вие?

1. Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 3 лв. за е-книга или 9 за х-нига.
   
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ!
   
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

А сега…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Невена Стоянова

НЯТЕНЕРИ

Момчето ни наблюдаваше скришом, като излязохме онова утро. Помня, че това ми се стори странно. У Росет нямаше нищо потайно, що се отнася до нас: носеше обожанието си, както птица – перата си, и то го красеше и окриляваше, както перата.

Другите не го видяха. Щях да кажа нещо по въпроса, но Лал яздеше напред, напявайки си една от онези нейни дълги-предълги, изумително немелодични песни; а колкото до Лукаса, не мога да ви опиша как присъствието ѝ променяше дори миризмата ми и насъскваше косъмчетата по тялото ми едно срещу друго. Сега знам защо, разбира се, но тогава можех само да предполагам, че е от твърде дългото отбягване на нормална човешка компания.

Коркоруа е най-близкото до истински град, което ми се е изпречвало в онази дива северна земя. Хората от големия град едва ли ще го сметнат за нещо повече от преразраснала се сергия за зарзавати, ярка плетеница от кръгли дървени къщурки покрай сухите дерета, които минават за улици и пътища. Къщите са повече, отколкото ти се струва отначало: има повече коне отколкото волове, повече лозя и овощни градини отколкото поля за оран и повече кръчми от всичко останало. Сервират вино, което издава колко е изтощена почвата, но правят интересно бренди от мъничките си бледи ябълки. Мисля, че с времето човек може да го хареса.

Жителите на градчето са в общи линии набити и изглеждат още по-дребни сред дивата щедрост на собствените им планини и небе, но носят нещо от същата неподправена дивост, което понякога ме ободрява. Родих се в такава земя – макар да ме отведоха на юг като дете – и знам, че повечето северняци държат вратите на душите си залостени и измазани с хоросан, та да обърнат естествената си топлина навътре сред вечната зима. На тези хора трябва да вярваш не повече, отколкото на други – и по-малко, отколкото на някои – но мога да ги харесвам като брендито им.

Пазарището не подхожда на града и все пак е градът, наистина, след като сигурно е търговският център на цялата провинция. Според Росет е отворено целогодишно, което се среща рядко дори при по-мек климат; и определено е единственото, където знам да продават меднотъкания плат, който правят само в западен Гакари, до нареденото щайга връз щайга лимбри – онзи ужасен зъботопящ захаросан плод от Шаран-Зек. Продават дори най-добрите камлански саби и брони, а такива изделия често няма да намериш и в самия Камлан, толкова се търсят. Аз лично си купих кама оттам, на срамна, но почти справедлива цена.

Изравних се с Лал, докато прекосявахме града в тръс (да го заобиколиш до главния път ти отнема кажи-речи два часа, което никой не си даде труда да ни каже в началото). Рекох ѝ:

– Северняците не понасят лимбри. Не го бях виждала на север от Сиритангана, досега.

Преди да опозная Лал, най-често вземах смеха ѝ за изненадано изпъшкване или въздишка.

– Наистина винаги е изпитвал отвратителна страст към тая гадост. А и харесва такива места, обикновената прашна и кална земя на фермери. Знаеш ли някога да е живял за дълго в истински град?

– Когато ме прибра, живеехме в задната част на рибарски дюкян в Торк-на’Оч – казах аз. Лал изкриви лице: Торк-на’Оч се слави с опушената си риба и нищо друго. – Може да го няма – додадох – но е бил тук, и то неотдавна, подсказва го всичко. Може да ти е пращал сънища, защото ще те намерят най-лесно в скитанията ти, но аз години наред бях на едно място и на мен пишеше писма. Още ги пазя. Идваха от тук, от Коркоруа – той описваше пазарището и вида на хората и дори ми каза каква е къщата му. За това не може да греша. Не може.

Тонът ми трябва да се е повишил, понеже Лукаса се обърна на седлото си и ме зяпна с онези нейни светли очи, които бяха винаги широко отворени и сякаш виждаха не мен сега, а мен тогава, онова мен, надничащо иззад рамото ми през времето.

– Вярвам ти – каза Лал – но не можеш да намериш къщата, а обиколихме два пъти всичко между пазара и летните пасища. Сега се водя по прищявката на Лукаса обратно до старата червена кула, както предложи ти, защото не знам какво друго да правя. Ако там не намерим следа от него, ще се върна в хана да се напия. Отнема ми много дълго да се напия, та трябва да почна отрано.

Нямаше какво да ѝ отговоря. Млад търговец улови стремето ми, като протегна кафез с пойни птици; друга търговка дърпаше юздите на Лукаса и врякаше за копринени фусти на безценица. „Две почти на цената на една, девойче – сладка преспа дипли, през която да изгази любимият!“ Лукаса не я и погледна. Последвахме Лал покрай редиците колички със зеленчуци, лъкатушехме в редица между продавачите на вино и сергиите, отрупани с овча кожа и разчепкана вълна – от време на време конете ни се спираха заради навалицата и страха да не стъпчат някое от хлапетата, които врещяха и се вряха между краката им – докато отляво не се откри тясна павирана уличка и ето ги овощните градини и белия път, отвеждащ към жълтите хълмове. Тогава оставихме конете да потичат. Беше приятен ден и си потананиках.

Когато Лал дръпна юздите си, почти бяхме стигнали хълмовете и виждахме къщите, които вече бяхме претърсвали два пъти, повече или по-малко със съгласието на обитателите им. Тези тук са по-големи от жилищата долу в града, предимно дървени като тях, с изключение на редките каменни или тухлени имения. Придържат се обаче към облите форми, с боядисани високи сводести тавани, от които приличат малко на бухнали бухти. И също като бухтите са твърде блудкави за вкуса ми: един следобед в тази уютна закръгленост, да не говорим за седмица, и закопняваш за стрехи, фронтони, гребени, ръбове, ъгли. Естествено, планините отвъд навярно предлагат достатъчно острота, чак до пресита. Поглъщат твърде много от небето, дори от това разстояние, и снегът не ги смекчава: по жилестите им страни като слюнка блести лед. Приличат на грамадни глигани.

Лал докосна рамото на Лукаса и рече:

– Днес си не само наш спътник, но и водач. Върви напред, ще те следваме.

Каза го с премерено безгрижие, но в очите на Лукаса се появи такъв ужас и погнуса, че и Лал, и аз се извърнахме бързо да видим каква опасност ще да ни дебне. Когато пак се обърнахме, Лукаса вече я нямаше; навлязохме дълбоко сред хълмовете, далеч отвъд първите къщи, преди да я стигнем.

Предната нощ ми беше уморено и раздразнително, затова и предложих да се върнем в червената кула, преди всичко като ядна шега. Лал не бе дала на Лукаса нито заповеди, нито посока, но тя отби от пътя по единствената пътека, която би я отвела там, сякаш я знаеше отдавна. Като наближи мястото, тя забави коня си толкова, колкото на пазарището в Коркоруа. Очите ѝ бяха празни, а устата ѝ зяпаше – във владения, където изкуството им се тачи, някои водотърсачи изглеждат така, когато следват мириса или усещането за вода до там, където тя не би могла да бъде. Зад мен – дишането на Лал, бързо и плитко.

Червената кула беше толкова порутена, колкото може да е една сграда, без да падне, но щеше да се откроява по същия нелеп начин сред тези сурови сиви планини дори всяка тухла да ѝ беше на мястото. Тази страна я кара на издръжливост, на приведени и добре увити глави: грандиозното имение тук е просто препечена бухта; крепостта е престояла, корава като камък бухта. Една кула – кула с външно стълбище, прозорци на всеки завой и каквото трябва да е било обсерватория на върха – твърдо принадлежи на южните приказки, на нощи и земи, където звездите всъщност се виждат достатъчно дълго, та да им измисляш истории. Беше точно каквото би си стъкмил онзи нагъл, невъзможен старец. Трябваше да го проумея вчера, преди Лукаса, преди всички.

Тя слезе от коня в сянката на кулата, а ние се промъкнахме подире ѝ – поне го чувствах като промъкване, някак, с оня застинал ден и нейните бавни крачки през огромния порутен вход. Портата бе повалена и над нея се преплитаха къпинаци, но вече се бяхме убедили, че мястото е достатъчно безопасно за влизане, иначе никога не бихме я пуснали напред. Тя не обърна внимание на стълбището, а се запъти право към една вътрешна стена, отвори почти невидима врата, за която не ѝ бяхме споменавали, и заизкачва без колебание стъпалата зад нея, без да проговори, без да погледне назад.

Следвахме я мълчаливо. Лал отмяташе паяжини настрана, а аз криех лице от курешките на сови и прилепи, които Лукаса откъртваше по пътя си и които правеха стъпалата опасни. Беше също тъй дълго, уморително и миризливо качване като първия път. Често си мислех за изражението в тъмните лешникови очи на момчето Росет, докато ни гледаше сутринта и тъй ясно си ни представяше на път към чудните приключения, с които тъй усърдно даряваше живота ни. Твърде много се въртеше из главата му, и нито мисъл за собствената му земна красота – няма по-привлекателна комбинация. Сякаш ми трябваха още проблеми.

В тъмницата и Лал, и аз си ударихме главите – както преди – в неочаквано ниския таван, с който свършваха стъпалата. Не и Лукаса. Движейки се с лекота, макар да трябваше почти да се превие на две, тя се плъзна наляво тъй бързо, че за няколко мига я изгубихме в мрака. Когато си поех дъх, прошепнах на Лал:

– Независимо дали намерим нашия приятел или не, рано или късно ще трябва да ми кажеш как тя узна. Поне това ми дължиш.

Кулата, разбира се, беше с двоен градеж: твърдо тайно ядро в сърцето на ронещата се бутафория. Външното стълбище нямаше да ни отведе до площадката, където стояхме, нито дори до стаичката, където знаехме, че е отишла Лукаса. Двете с Лал бяхме прекарали целия следобед вчера да почукваме, претърсваме, обсъждаме, обмисляме – и, накрая, да кълнем и гадаем – пътя си до това помещение, а онова празно дете бе отишло право там, като да се разхождаше до вкъщи.

– Не е мое да го разказвам аз – отрони Лал. – Трябва да питаш нея.

Но тогава нямах сила да помоля Лукаса да подаде сиренето, да ми помогне да закопчая един хамут. Лал го знаеше.

(продължава)

Одобрени бюджети по европроекти спрямо населението по общини. Картаи графики.

Говорил съм много защо отворените данни са важни и то в оригиналния си суров вид. Искам да отбележа два разговора, които илюстрират на разбираем език защо това е така.

Първият е една стара лекция от TED Talks, на която попаднах наскоро. Говори се за “математиката на войната”. Накратко – анализирали са данни за броя атаки, мястото и жервите на всяка тях по времето на различни конфликти в последните години. В лекцията се разглежда Афганистан, Иран и Сиера Леон. Данните, за жалост, не са взети от военните, а са събрани от съобщения в медиите. Аз правя нещо подобно за Lipsva.com.

Това, което са открили, са интересни математически зависимости в хода на войната. Станало е ясно, че само с броя атаки и разпределението на загиналите могат да научат доста за фрагментацията и целенасочеността на месните военни групировки и ефективността на кампаниите на ООН и американците през времето. Това са неподозирани ползи от иначе прост масив от данни.

Виж в YouTube.

Представете си сега, че приложим на подобен анализ данните за престъпленията, катастрофите или размера на администрацията. За катастрофите в София вече съм направил проект, който до сега е събрал значителна база данни. Ще се опитам скоро да разширя графиките и да направя изводи от тях. За администрацията – снощи пуснах заявление за достъп до информация, за да получа точно онези оригинални данни, за важността на които говоря горе. Има ги, публични са и смисълът на закона диктува, че трябва да имаме достъп до тях.

Други примери в тази насока ще видите и в този семинар за отворени данни в Betahaus, в които участва Пейо, Иван Бедров, Нели Огнянова и Антоанета Цонева.

Виж в YouTube.

Алек Поповпо принцип има доста причудливи хрумки, щом реши да се спусне по бръснача на темата за комунизма. А той често го прави. Едно от най-ярките негови неща, което се е отпечатало в съзнанието ми, е разказът му “Директор на пионерския дворец”. Както написах тогава за него – “истински шедьовър – налудничаво бълнуване и психеделични привидения на култове в червено, в червено, в червено“.

“Сестри Палавееви в бурята на историята”е поредният негов експеримент по темата, този път обявен като “първия партизански роман, написан след края на комунизма!”. Бърз поглед през корицата ще ви подскаже, че не става дума за историческо четиво, което ще изрови от миналото призраците на антифашистката борба. Дамско бедро, петно от кръв и един заплашителен Люгер – о, да, Алек Попов пак си е наумил да прекара темата за комунизма през иронично-психеделичния си поглед!

В интерес на истината, книгата е доста изчистена откъм фантастичност. Авторът се е опитал да внесе голяма доза реализъм – реални имена на селища и местности се редуват с измислени, партизански отряди местят позиции, витае едно общо революционно настроение.

Един ден в отряда на изпечения войник на партията Медвед пристигат две сестри-близначки с отявлено буржоазен произход, но силно решени да се бият в антифашистките редици. Разбира се, младите близначки всяват смут в (не толкова)стройните редици на партизаните, но бързо успяват да спечелят доверието им и се превръщат в душата на отряда. Приключението е класическо – схватки с разбойници и преследване с жандармеристи бележат пътя на партизанския отряд из Балкана. Не липсват и изпитания за идеологическата подготовка на сестрите-близначки.

Книгата е толкова увлекателна, че по едно време започваш да се питаш какво точно цели авторът в крайна сметка. Че не е партизански роман – не е, по-скоро е приключенска сага с една нестандартна форма, с главни герои, извадени от близкото минало и всичко това поръсено внимателно с ирония а ла Алек Попов.

А, да – освен всичко друго, четивото предразполага към поляризация на читателската аудитория. Със сигурност някои ще го отхвърлят, без дори да са го чели. Със сигурност други ще го издигнат в култ, макар че в него няма нещо кой знае колко революционно. Но каквото и да кажат за “Сестри Палавееви”, нестандартната идея на Алек Попов заслужава адмирации и определено внася свежа глътка разнообразив в съвременната българска проза.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на “Библиотеката” от изд. “Сиела”.

Няма да крия, че понякога се пресищам от този задъхан начин на живот. "Идеал", който се натрапва ежедневно не само в битието ни, но и в литературата, киното, телевизията и изкуството като цяло. В такива моменти умората започва да подрънква на струните на нервите ми и тогава търся бягство. Правя опит да поднеса на изтерзаното си същество (простете патетичния израз!) това, от което има нужда - спокойствие, хармония и любов. В един такъв миг посегнах към "Дамска детективска агенция №1". Разбира се, знаех какво да очаквам от Алегзандър Маккол Смит. Осъществих моментална връзка със сърцето на тази книжка, паснахме си добре и в следващите 2-3 дни получих разнообразието, към което се стремях.

Алегзандър Маккол Смит пише с любов за хората и към хората. Обичан автор по цял свят с милиони продадени екземпляри на книгите му. Един от британските ми любимци, редом с Иън Макюън и Джулиан Барнс. Автор, когото не чета редовно, но който никога не ме разочарова, щом му гласувам доверие.

"Дамска детективска агенция"е поредица, която ни потапя в знойната атмосфера на далечна Ботсуана. Прешъс Рамотсве се впуска в мечтата си да основе детективска агенция, чрез която  да помага на хората. Макар и да стартира малко плахо в този нетипичен за жените бранш, с всеки успешен случай увереността на симпатичната пълничка африканка укрепва, а с това и вътрешното й спокойствие. Авторът ни потапя в едно непознато за нас ежедневие, в което хората все още се уважават, поздравяват и ценят. Това са хора, които изпитват непрестанна възхита от омайващата природа, с която страната им е надарена. Те умеят да ценят красотата на цветята в градините си, да се възхитят на птиците, кълвящи в дворовете им, на дъжда, разхлаждащ ги след нетърпимата жега... За тях е щастие, че имат възможност да пият чаша чай на верандата си, да си бъбрят весело и да не се поддават на прекалени тревоги.

Звучи като почти утопичен свят за всички "цивилизовани"граждани, които не спират да търчат по цял ден, нали? Точно за това ме радва, че има издадени 6 книги от тази поредица. Това значи, че и в бъдеще мога да се връщам към този оазис, в който Алегзандър Маккол Смит с любов ни въвежда.

Малко нетипично за колеги хардуеристи, hardwareBG.com май започват да се грижат и да “авто”хардуеристите… първото им ревю на автомобилна тематика, както вече споменавах, е на новата Мазда 6.

< Споделете

Кристиан Георгиев живее в Лондон и работи в сферата на фитнес услугите. Той пожела да ни разкаже малко повече за възможностите в района, в който живее и работи - Ромфорд, Есекс.

Представете се на читателите?

Здравейте, казвам се Кристиан Георгиев на 19 години от Ямбол и работя като личен треньор повече от 1 година в Лондон. Подготвям се за първото си фитнес състезание по културизъм, хобитата ми са фитнесът и рисуването. В момента съм подал документи за университет, където ще следвам "Osteopathy", това е алтернативна медицина, която е сходна с физиотерапия.

Какво ви отведе в чужбина?

Родителите ми заминаха преди 9 години и 2 години по-късно и аз се озовах в Лондон.

От колко време сте там и лесно ли се адаптирахте?

Вече става седма година, откакто съм в Лондон, и още не съм се адаптирал с атмосферата. Главната причина е затвореното общество, променливото време и липсата на България и роднините ми.

Спортувахте ли преди това, какво?

От 9 до 11-годишна възраст се занимавах с борба в България. След като се преместих в Англия, започнах активно да играя футбол. Сега съм на вълна фитнес и културизъм и очаквам с нетърпение първото си състезание в културизма.

Бързо ли свикнахте към условията за спорт там? Какво ви направи най-голямо впечатление?

В началото се занимавах с футбол и всяка сряда вечер и събота сутрин имах тренировки, а в неделя се играеше мачът от първенството. Голямо впечатление ми направи разновидността от различни занимания на открито или закрито.

Заниманията на открито варират от лостове и уреди със собствено тегло до класове и тренировки с личен треньор. Повечето от парковете имат игрища за футбол, крикет, баскетбол, тенис и фитнес уреди. Малка част от парковете имат специални площадки за скейтъри и фрийрънъри (паркур). Също така има платени услуги като военен камп, където група от 7-8 човека тренира 2-3 пъти седмично с квалифициран инструктор. Също така през пролетта и летните месеци много от личните треньори тренират клиените си на открито.

Ежегодно се организират благотворителни състезания като "Race for Life"от "Cancer Research UK". Други подобни състезания за мъжката аудитория са "Survival of the Fittest by "Men’s Health". И да не забравим феновете на уличното бягане, които тичат в центъра на града между автобусите и колите.

Всеки фитнес предлага голямо разнообразие от класове. Най-популярните класове са йога, спининг, боди пъмп, боди комбат, тренировъчен камп, Табата и ММА. Във фитнеса, в който работя, предлагаме нови класове като CX-Worx, GRIT, Power Plate и специални 4-6 седмични тренировъчни програми. Отделна част от фитнес ентусиастите избират помощта на личен треньор, с който се стараят да добият тяхното мечтано тяло за период от 3-4 месеца.

Възрастовата група на участниците във фитнес занятията варира от 18 до 65-годишна възраст. Повечето от тях работят в офиси и избират часовете преди работа (7-9 сутринта), 12-2 на обед или 5 до 7 вечерта за фитнес занимания.

Спортува ли активно местното население? Какви условия има?

Да, местното население спортува, и то усилено! За децата в училище има специални програми след училище, където ходят на различни клубове по спорт, за да подържат по-здравословен начин на живот. За всеки запален футболен фен има тренировки по футбол всеки уикенд в парковете, където могат да си намерят отбор и да тренират и играят за него. Възрастовата група е между 7-18+ години. Когато времето позволява, хората излизат в парковете да бягат, играят тенис или да упражняват други дейности като ръгби и крикет.

Голям процент също така посещават фитнес клубовете през седмицата или уикенда, преди да излязат на кино или за по питие с колеги или съученици. В Лондон има мрежа от наемни велосипеди, които за първия един час са безплатни, а за да го наемеш за цял ден, струва една британска лира.

По-големите компании предлагат на работниците си безплатни абонаменти за фитнес, с които ги ангажират да имат по-активен и здравословен живот. Също така по-заможните могат да си позволят да играят голф.

Но навсякъде ще има голям процент от хора, които не спортуват поради една или друга причина.

Обръща ли се внимание на здравословното хранене от страна на жителите? А на държавата?

И да, и не. От една страна се обръща внимание от правителството и от медиите как един нормален жител може да се храни по-здравословно и какви продукти да подбира в своята кошница, докато пазарува. Има няколко правителствени програми, които подпомагат с правилното хранене и неговите плюсове.

Другата страна включва спортуващи и неспортуващи. Има голям процент хора, които спортуват, но прибягват към заведенията за бързо хранене, защото нямат време, за да си приготвят храната сами, а за неспортуващите статистиката показва, че Великобритания е на първо място по затлъстяване в света.

Да направим месечен план - колко струва и какво време отнема да спортуваме активно и да се храним добре в Есекс?

Това е много труден въпрос, защото изборът на храна е голям и навсякъде цените варират.

Ще започна с добавките, които използвам:

Сурватъчен протеин: 1 кг - 20 паунда;

Енимъл Пак: 44 пака - 30 паунда;

Азотен буустер: 1 кг - 30 паунда;

Глутамин:  200 таблетки -  18 паунда;

ВСАА:  300 таблетки - 22 паунда;

(Повечето от добавките издържат повече от месец)

Обща сума: 120 британски лири (паунди)

Ето и хранителния лист :

60 броя яйца:  £6.50;

2 кг пилешко филе: £20;

2 кг пуешко филе: £23;

2 кг телешко: £28;

10 консерви риба тон : £7;

1 кг сьомга: £9;

Бадеми 1 кг: £10;

Орехи 1 кг: £7;

Банани 1 кг:  варират между 1-2 паунда;

1 кг червени ябълки:  2 паунда;

1 кг ягоди: 2 паунда;

1 кг грозде: 1.50 паунда;

1 кг броколи: 2 паунда;

3 кг черен ориз: 2.50 паунда;

1 кг домати и краставици: 6 паунда;

6 литра прясно мляко: 6 паунда;

1 кг котидж сирене : 2 паунда.

(Това са само някои от храните, които пазарувам)

Ценоразписът възлиза на 255 британски лири. Това е приблизително за един месец, но някои от продуктите се използват повече от останалите и цената варира според месеца.

По какъв начин се запознахте с нашето издание и как ви се струва в сравнение с локалните сайтове там, където живеете сега?

С BB-Team се запознах преди 3 години, когато започвах началните стъпки във фитнеса. В Англия няма много локални сайтове за фитнес, освен за продаване на добавки и аксесоари. BB-Team разполага с добри теми и много добър форум, където всеки ден може да научиш нещо ново и полезно или да следиш нечия интересна трансформация.

Искам да пожелая успех на изданието и всичко най хубаво. Продължавайте да радвате читателите си с интересните теми за тренировки, здраве, хранене и добавки!

Ако и вие желаете да споделите с нас своите впечатления и опит в едно кратко интервю, вижте какможе да стане това. Пишете ни, като поясните за кой град и страна желаете да разкажете.